Аномалия

Аномалия Людмила Филипова Времетраене: 1:22 мин. Контактът. Отговорът Людмила Филипова Времетраене: 1:09 мин. Стъклени съдби Людмила Филипова Времетраене: 0:56 мин. Антихтонът на Данте Людмила Филипова Времетраене: 1:30 мин. Мастиленият лабиринт Людмила Филипова Времетраене: 0:54 мин. Печатна грешка Людмила Филипова Времетраене: 0:59 мин. Смисълът: Енциклопедия на бъдещето Людмила Филипова Времетраене: 6:16 мин. Войната на буквите Людмила Филипова Времетраене: 1:46 мин. Червено злато Людмила Филипова Времетраене: 1:09 мин. Божият ген Людмила Филипова Времетраене: 1:15 мин. Където се ражда слънцето Людмила Филипова Времетраене: 1:13 мин. Няма край Дейвид Гогинс Времетраене: 1:12 мин. Биполярно афективно разстройство Д-р Владимир Симов Времетраене: 1:28 мин. Лира Петя Андонова Времетраене: 1:03 мин. Юдина щерка Симона Панова Времетраене: 1:11 мин. Сляпата армия Давид Тоскана Времетраене: 1:07 мин. Усмихни се! Рейна Телгъмайър Времетраене: 1:00 мин. Замъци и сливовица - как се влюбих в Словения Сам Болдуин Времетраене: 1:10 мин. Цочо Билярски Времетраене: 2:04 мин. Върни назад Лиз Томфорд Времетраене: 0:59 мин. Пътуване в мрака Джон Дъглас, Марк Олшейкър Времетраене: 1:11 мин.

През 1721 година, Исак Нютон предупреждава за фатална грешка в тълкуването на Завета.

През 1997 година професор от Кеймбридж предвижда неочакван обрат в глобалната мрежа. Проектът на Пентагона АРПАНЕТ, превърнал се в интернет, достига революционен бум на потребление. А десет години по-късно институцията инвестира милиарди, за да създаде следващото виртуално ниво.

Коледа на 2011 година, Светът чака края си. Ватиканът - Второто пришествие. Пентагонът - аномалията. Една жена - Даниел Уокър - трябва да разчете най-пазения ръкопис на Нютон, докато копнее за любовта на младия принц Флавио Киджи. Задачата ѝ е усложнена заради мистериозния Айн, който я преследва сякаш през всяко електронно устройство.

Последният ден на 2011 г. - принц Флавио изчезва. А той е единственият, който може да открие дълго търсените страници от ръкописа, в който е отговорът на една от най-големите загадки. По целия свят започват да се случват необясними явления и бедствия. Човечеството се оказва на прага на война, в която врагът няма лице. Най-страшните пророчества се сбъдват заради най-големите човешки амбиции. Докато всички парченца от пъзела се подреждат в неочакван финал. А последиците са все още в нашите ръцете и в мислите ни.

Аномалия е роман, вдъхновен от реални събития и хора, променили света ни, и легенда, ревностно пазена от десетвековна фамилия, белязала историята на Европа и Ватикана. Разтърсващ разказ с неочаквани обрати за парадоксите на живота и реалността, които обитаваме. За значението на любовта, същността ни и силата на мисълта. За последиците от амбициите на хората да бъдат богове и за тайната на пророчество, вълнувало хората от 2000 години - водело религии и велики учени.

"Питър Мейн шофираше с бясна скорост по магистралата край Рим. Други коли повече не срещна по пътя си - нижеха се само танкове и военни камиони. Изтребителите фучаха и разсичаха облачното небе. Светът се готвеше за война, а все още дори не бе назовал врага си. Питър премина по високия мост над гората и паркира пред необитаемия дворец на фамилия Киджи в Аричия. Излезе от автомобила си и се огледа. Небето бе мрачно, улицата пуста. Вятърът събираше хартии и боклук и ги въртеше във фунии. Питър закрачи към страничния вход на двореца, както му бе написал анонимният. Натисна бравата и отвори. Озърна се плахо. Ами ако бе капан? Думите обаче, изписали се на монитора му преди час, не излизаха от ума му. Аз съм убиецът. Аз съм убиецът.

Мейн протегна ръка и напипа копчето за осветлението. Натисна го. Нищо. Дори не изщрака. Той забърза през вътрешния двор към вратата за подземието. Отвори я и пак опита да включи осветлението. Нищо. Питър реши, че токът в двореца навярно е спрян. Стисна парапета и заслиза в мрака. Някъде долу просветваше синкава светлина. Удари го парлив дъх на изгорели жици и нещо като етилов етер. Ледени тръпки пронизаха тялото му и едва сега той допусна, че онзи, който бе писал някак по монитора му, може би е казал истината. Запуши нос с пуловера си и продължи по стълбите. От дни нямаше новини от Даниел. Сякаш бе потънала вдън земя. Бе изгубила всякакво доверие в него. Заслужаваше го. Но по времето, когато планираха проекта Нютон, никой не можеше да предполага, че ще се стигне дотук.

Трябва да дойдеш... връхлетяха го отново думите на анонимния. Миризмата стана по-остра. Питър Мейн опипваше стълбите с подметките си и прескачаше по две наведнъж. Внезапно долови бръмчене, сякаш около него летяха насекоми. Едно впи жило в бузата му, но той го размаза с ръка. Вече бе сигурен. В Департамента са знаели, че нещо не е наред, но не са го предупредили. По тялото му изби пот. Той слезе в подземния етаж и видя мигащо сияние в дъното на коридора. Втурна се натам, като се молеше Даниел да е жива. Оказа се по-силна, отколкото бе очаквал... А само да знаеше истината! Мейн спря и помисли. От Департамента не биха му позволили да ѝ я разкрие. Не и докато не приключат проекта Етернеум. Не ги вълнуваше дори това, че в последните месеци всичко бе излязло от контрол. Че животът на Даниел беше в опасност!

Стигна вратата, под която светеше, и се ослуша. Долавяше единствено бръмченето на хвъркатите и електрическото пращене. Натисна бравата, но тя се оказа заключена. Тогава Питър се засили и разби вратата. Гледката го вцепени. Помещението бе изпълнено със синкава мараня, прорязвана от електрически импулси, приличащи на дири от комети. Беше пълно с пчели, които кръжаха като в транс. Мейн влезе предпазливо. Мястото приличаше на лаборатория за дешифриране на документи, пълно бе с компютри, скенери, лазери и разпръснати ръкописи. Мониторите бяха включени, но не излъчваха друго освен синкаво сияние, просветващо в различни нюанси, но с
повтарящ се ритъм. Ритъмът бе в синхрон със седемте метални звука, които се долавяха от компютрите. Изведнъж в една от страничните зали той забеляза Даниел да лежи на пода. Беше паднала до бюро със сияещ монитор, а около тялото ѝ се виеха електрически езици и синкава мараня. Обърна я бързо към себе си. Не помръдваше. Дългите ѝ къдрици с цвят на бледо розе падаха по лицето и раменете ѝ. Кожата ѝ бе по-бяла отвсякога и дори луничките едва личаха. Слабото ѝ тяло изглеждаше безжизнено. Питър долепи ухо до гърдите ѝ - сърцето сякаш не биеше, но на китката ѝ долови слаб пулс. Изумително...

Няколко седмици по-рано, 20.12.2011 г., Рим
Таксито спря на адреса, който Даниел посочи: Одескалки, Пиаца дей Санти Апостоли. Тя надникна през стъклото на колата и огледа площада. Бе пуст и застинал в тишина. Огромният ренесансов дворец , принадлежал някога на фамилията Киджи, бе облян в лунна светлина, придаваща му платинен оттенък. Нетърпелива, тя погледна към входа. Флавио ѝ бе обещал да я чака тук. Принц Флавио Киджи, повтори името му наум и се замисли, че той е кръстен на далечния си прадядо кардинал Флавио Киджи, племенник на папа Александър VII. Днес Киджи не притежаваха внушителната сграда, но младият принц ѝ бе доверил, че често отсядал тук в апартамент, отстъпен на семейството му. Иначе живеел с родителите си в замъка Фузано, разположен на няколко километра от Рим. Даниел отново огледа улицата и пасажа към вътрешния двор. От принца нямаше и следа. Само двете мраморни статуи на входа я наблюдаваха нямо.
– Това ли е адресът, който търсите? - попита шофьорът.
– Това трябва да е... Благодаря... Мога ли да почакам в колата ви няколко минути?
– Е, разбира се, апаратът работи!

Даниел надникна към брояча и пребледня. Сметката бе вече трийсет и пет евро. Жената придърпа палтото си и притеснено покри с него голите си крака. Написа съобщение до Флавио на мобилния си телефон: Долу съм. Чакам те. После извади огледалце от чантата си и погледна лицето си. Нанесе бронзова гама на клепачите и сините ѝ очи се откроиха. Подчерта бадемовата им форма с молив и повтори с гланц устните си. Отметна назад къдрици с цвят на розе, пристегна корсета около фината си талия и пръсна в деколтето си Коко Шанел. От години не се бе старала толкова да изглежда добре. Шофьорът я погледна в огледалото и похотливо се усмихна. Даниел си даде сметка за нелепия си вид. На главата ѝ стърчеше пауново перо. По бузите ѝ руменееше силен руж, а облеклото ѝ се състоеше от смокинг, твърде къси панталонки и мрежест чорапогащник. Беше се постарала да заприлича на Никол Кидман от филма Мулен руж, както я посъветва Флавио, заради коледното парти, на което щеше да го придружава. Той ѝ обясни, че то ще е в този стил и всички трябвало да са облечени като герои от филма. Принцът дори я изпрати до специален магазин за костюми, без да си даде сметка, че проклетите одежди там бяха скъпи. Даниел не разполагаше с неговите възможности, но купи няколко аксесоара, за да не го разочарова. Тя стисна очи при мисълта, че с парите можеше да плати поредния преглед на сестра си.

След развода си с Питър Мейн преди няколко месеца на нея ѝ ставаше все по-трудно да се справя сама със сметките. С него нещата и без това не вървяха, но след като Даниел откри, че я мами и с любовница, решението да се разделят стана наложително. Тя бе толкова разстроена от предателството му, че дори отказа да приеме от него издръжка. Гордостта ѝ бе по-силна от страха от мизерията. Даниел погледна отново към входа, Флавио още не се появяваше. Тя включи дисплея на мобилния си телефон, но и там нямаше знак нито за обаждане, нито за съобщение... Сама съм си виновна!, помисли си. Още по време на първите им срещи трябваше да осъзнае, че принцът не бе за нея. Вместо това обаче въображението ѝ рисуваше красиви фантазии за романтична връзка между двамата. Сякаш така Даниел бе запълвала празнотата в живота си и оправдавала всяко пренебрежение и грешка от страна на Флавио.

Бе предпочела да повярва в приказката, която принцът сътвори за нея в началото и която тя всеки ден копнееше да се повтори, вместо да се вторачва в реалността. И така, ето я пак тук в очакване да ѝ се случи нещо красиво и различно. В очакване принцът, в когото се бе влюбила, да се превърне отново в мъжа от първата им среща. Ето я, чака като глупачка и дори тя идва да го вземе вместо той нея! При това облечена като проститутка! Даниел пак хвърли поглед към брояча. Сметката нарастваше, а тя имаше в портмонето си пари точно колкото да плати. Подаде банкнотите на шофьора и излезе. Тръгна към портала. Токчетата ѝ кънтяха по паветата на пустата улица. Нощните фенери се оглеждаха в локвите с портокалови оттенъци. Декемврийският студ бързо скова голите ѝ крака. Даниел стигна до пасажа към вътрешната градина на двореца и надникна вътре. Надяваше се Флавио да я чака там, но от него нямаше и следа. Група пияни младежи се зададоха от ъгъла. Огледаха Даниел и започнаха да се побутват и смеят. Лицето ѝ пламна.

Загърна се още по-плътно в палтото и издърпа перото от косата си. Скри се в сянката на свода, но не посмя да влезе. Краката я заболяха от студ и Даниел се опита да ги стопли, като потропваше. Най-сетне се престраши и набра номера на Флавио. Изключен! Изтръпна. Нямаше връзка с него! Набра го отново, но чу същия сигнал. Но как така изключен?! Нима можеше да я излъже дни преди Коледа?! След като я накара да се облече в този глупав костюм! Толкова безчувствен ли беше?... Или просто бе разбрал онова, което тя не смееше да признае - връзката им бе обречена. Даниел се ослуша с надежда за някакви стъпки. Нищо. Погледна часовника на телефона си и установи, че е чакала четирийсет минути! Позвъни отново, но нямаше сигнал. Какво унижение! Студът я пронизваше до кости... Пристъпи още няколко пъти на място и смазана пое под замръзналите жълти облаци около лампите. Стъпалата ѝ бяха изтръпнали, ръцете ѝ - скрити в джобовете, очите ѝ - невиждащи. Нямаше пари за такси, затова трябваше да извърви пеша двата километра до вкъщи - и то с най-хубавите си ботуши, пазени за специални случаи."
Из книгата

АЛТО Комюникейшънс енд пъблишинг ООД
София, 1528
ул. Поручик Христо Топракчиев № 11
sales@enthusiast.bg