Последното изкушение

Никос Казандзакис Времетраене: 1:08 мин. Княз и чума Николай Райнов Времетраене: 1:15 мин. Нирвана за нискотарифни пътешественици Невяна Троянска Времетраене: 1:07 мин. Четенето като път към щастие Дейзи Бюканън Времетраене: 0:59 мин. Лао Дзъ Времетраене: 1:22 мин. Цвета Брестничка Времетраене: 1:24 мин. Х. Д. Карлтън Времетраене: 1:18 мин. Красимира Ангелова Времетраене: 1:57 мин. Захарий Стоянов Времетраене: 1:37 мин. Латифе ханъм. Съпругата на Ататюрк Ипек Чалъшлар Времетраене: 1:13 мин. Джоджо Мойс Времетраене: 1:27 мин.

Без съмнение "Последното изкушение" е една от най-философските, но и противоречиви творби на писателя, в основата на която стои върховният дълг на борещия се човек - безспирната, безмилостната борба между духа и плътта. В тази книга критиците съзират Новото евангелие, апокрифната човешка изповед на Божия син. Джанет Маслин от в. "Ню Йорк Таймс" пише: "Радикален и напълно революционен, "Последното изкушение" преосмисля божественото през човешкия избор."

Според Казандзакис загадката на Христос не е загадка само на една определена религия, а е общочовешка, защото "всеки човек е богочовек, плът и дух". "Във всеки човек пламва борбата между Бога и човека, а същевременно – и копнежът за помирение".

"За да дам един най-висок образец на борещия се човек, за да покажа, че не трябва да се бои от страданието, от изкушението и смъртта, защото всички те могат да бъдат победени, дори са победени, затова бе написана тази книга", споделя в предговора към романа Казандзакис.

"Времето не е нива, та да се измерва с аршин; не е море, та да се измерва с миля; то е туптящо сърце."
Никос Казандзакис

"Радикален и революционен, "Последното изкушение" преосмисля божественото през човешкия избор."
The New York Times

"Двойната същност на Христос е била за мен винаги дълбока, неразрешима загадка; копнежът, този толкова човешки, толкова свръхчовешки копнеж, човекът да стигне до Бога - или по-точно: човекът да се възвърне при Бога и да се отъждестви с него; тази носталгия, толкова загадъчна и същевременно толкова действителна, отваряше в мен големи рани и извори. Още от младини моето първо и основно терзание, източник на всичките ми радости и всичките ми огорчения, е било това: безспирната, безмилостната борба между духа и плътта. Вътре в мен - прастари човешки и предчовешки тъмни сили на Лукавия; вътре в мен – прастари човешки и предчовешки светли сили на Бога; а душата ми беше арената, където тези две войски се срещаха и сблъскваха. Голямо терзание; обичах тялото си и не исках да загине; обичах душата си и не исках да пропадне; мъчех се да помиря тези две противоположни космогонни сили, да осъзнаят, че не са врагове, а съратници, и да се радват, да се радвам и аз заедно с тях, на хармонията.Всеки човек е богочовек, плът и дух; ето защо загадката на Христос не е загадка само на една определена религия; тя е общочовешка; във всеки човек пламва борбата между Бога и човека, а същевременно - и копнежът за помирение. Повечето пъти тази борба е неосъзната, трае малко, една слаба душа не може да издържи да противостои дълго време на плътта; натежава, става и тя плът и борбата свършва.

Но за хората с отговорност, които денонощно стоят с впити във върховния Дълг очи, борбата между плътта и духа пламва безмилостно и може да продължи чак до смъртта. Колкото са по-силни душата и плътта, толкова борбата е по-плодотворна, а крайната хармония - по-богата. Бог не обича слабите души и отпуснатите телеса. Духът иска да се бори със силна, изпълнена със съпротива плът; той е месоядна птица, която е вечно гладна, яде плът и я унищожава, като я асимилира.Борба между плътта и духа, бунт и съпротива, помирение и подчинение, и накрая, върховната цел на борбата: сливането с Бога - ето нагорнището, по което пое Христос и ни кани да го поемем и ние, като следваме кървавите му дири.Как да тръгнем и ние за този най-висок връх, където, първороден син на спасението, стигна Христос - ето върховния Дълг на борещия се човек. Нужно е, за да можем да го последваме, да опознаем дълбоко неговата борба, да изживеем терзанията му - как победи потъналите в цвят клопки на света, как пожертва големите и малките човешки радости и се изкачи, от саможертва на саможертва, от подвиг на подвиг, до връхната точка на борбата - Кръста.

Никога не съм следвал с толкова страх кървавия му път към Голгота, никога не съм изживявал с толкова напрежение, с толкова разбиране и обич Живота и Страданията на Христос, както през дните и нощите, когато пишех "Последното изкушение". Докато пишех тази изповед на терзанието и на голямата надежда на човека, толкова се вълнувах, че очите ми се наливаха със сълзи; никога не бях почувствал с такава сладост, с такава болка как кръвта Христова пада капка по капка в сърцето ми.

Защото, за да се изкачи до върха на саможертвата, до Кръста, до върха на нематериалното, до Бога, Христос премина през всички стадии на борещия се човек. През всички, затова неговата болка ни е толкова позната и му съчувстваме, затова крайната му победа ни изглежда толкова и наша бъдеща победа. Това, което е дълбоко човешко у Христос, ни помага да го разберем и да го обикнем, и да следваме Страданията му, сякаш са наши страдания. Ако той нямаше вътре в себе си този топъл човешки елемент, никога не би могъл да докосне сърце-то ни с такава увереност и нежност; и не би могъл да стане образец в живота ни. Борим се и ние, виждаме го и него как се бори и добиваме смелост; виждаме - не сме съвсем сами на този свят, бори се и той заедно с нас.Всеки Христов миг е борба и победа. Той победи неотразимото очарование на простата човешка радост, победи изкушенията, превръщаше непрекъснато плътта в дух и възлизаше; стигна до върха на Голгота и се качи на Кръста.Но и там борбата му не свърши; горе, на Кръста, го очакваше Изкушението, Последното Изкушение; в миг, като мълния, духът на Лукавия разстла пред угасващите очи на Разпнатия съблазнителното видение на един спокоен, щастлив живот; уж беше поел, така му се стори, по лесния равен път на човека, беше се оженил, народили му се бяха деца, обичаха го и го тачеха хората; и сега, вече стар, седеше на прага на своя дом, спомняше си за своите младежки копнежи и се усмихваше доволен; колко добре, колко разумно постъпи, като пое по пътя на човека, какво беше онова безразсъдство да иска, уж да спаси света! Колко се радва, че се бе отървал от страданията, от мъченичеството и Кръста.Ето какво беше последното изкушение, което, в едно мигновение, дойде да смути сетните мигове на Спасителя.

Но изведнъж Христос разтърси глава, отвори очи, видя: не, не, не се бе предал, слава богу, не бе дезертирал, изпълни мисията, която Бог му повери, не се ожени, не живя щастливо, стигна до върховната саможертва - разпнат е на Кръста.Затвори доволен очи; и тогава се разнесе ликуващият вик: "Завърши х!". Сиреч, изпълних дълга си, разпнат съм, не се поддадох на изкушението.За да дам един най-висок образец на борещия се човек, за да покажа, че не трябва да се бои от страданието, от изкушението и смъртта, защото всички те могат да бъдат победени, дори са победени затова бе написана тази книга. Христос страда и оттогава страданието стана свято; до последния миг Изкушението се бори да го измами, но Изкушението бе победено; разпнат бе Христос, и оттогава смъртта е.Всяка пречка в неговия път се превръщаше в повод и белег на победа; имаме вече един образец пред нас, кой-то ни проправя път и ни вдъхва смелост.Тази книга не е биография, а изповед на борещия се човек. Като я публикувам, аз изпълнявам дълга си; дългът на един човек, който много се е борил, много огорчения е изпитал през живота си и много се е надявал. Убеден съм, че всеки свободен човек, който ще прочете тази книга, тази изпълнена с любов книга, ще обикне повече откогато и да било, по-добре откогато и да било, Христос."
Из книгата

Никос Казандзакис е гръцки писател, поет, драматург и мислител. Роден на 18 февруари 1883 година в Мегалокастро (днешен Ираклион, остров Крит) в Османската империя, в семейството на Михалис Казандзакис, фермер и търговец на фураж, и съпругата му Мария. След едно от поредните критски въстания семейството му бяга в Пирея, където намира убежище за шест месеца. На шест години Казандзакис е принуден да води живот на бежанец. Писателят е отгледан сред селяни и въпреки че съвсем млад напуска остров Крит, в своите произведения той често се връща към бащината си земя. Посещава Францисканското училище на Свещения кръст в Нахос, където учи френски и италиански. След възстановяването на мира през 1899 година, Казандзакис се връща в родния си град и завършва гимназия в "Ираклион" през 1899 - 1902 година. През есента на 1902 година заминава за Атина, където се записва да следва право. Учи четири години в Атинския университет. През 1906 година, завършва и става доктор по право. Същата година излиза и първата му книга "Змия и лилия".

През октомври 1907г. Казандзакис заминава за Париж, където продължава юридическото си образование, а до 1909 година следва и философия в небезизвестния "Колеж дъо Франс" в Париж при Анри Бергсон. Тук Казандзакис развива и задълбочава ницшеанските си възгледи. През периода 1910 - 1930 пише пиеси и стихове. Пътува често до Китай, Япония, Русия, Англия и Испания. През 1919 година става директор на гръцкото министерство на социалните грижи. Подава оставка през 1927 година.

Въпреки че никога не е бил член на комунистичската партия, през младостта си Казандзакис симпатизира на левите идеи, дори е удостоен с ленинска награда за мир, но след тригодишно пътуване в "Съветския съюз" се разочарова от болшевишките идеи. Преди "Втората световна война" се установява на о. Егина, а през 1948 година се премества на Антибите, Южна Франция. След войната работи като министър в "Гръцкото правителство на Егина", а през периода 1947 - 1948 работи за "ЮНЕСКО". Казандзакис умира от левкемия на 26 октомври 1957 година във Фрайбург, Германия. Гробът му е в родния му остров Крит, близо до църквата "Св. Мина" в Ираклион.

Получава световна известност след екранизацията на романа му "Алексис Зорбас" под името "Зорба гъркът" през 1964 г. с Антъни Куин в главната роля. Автор е на есета, новели, поеми, трагедии, пътеводители и преводи на класически произведения като "Божествена комедия" на Данте и "Фауст" на Гьоте. Както своя герой Одисей (от епическата поема "Одисея", съдържаща 33 333 стиха и публикувана през 1938 г.), Казандзакис прекарва по-голямата част от артистичния си живот извън Гърция - изключение правят годините на Втората световна война. Някои от произведенията му са свързани с историята и културата на неговата родина и с мистичната връзка между Бога и човека. През 1957 г. един-единствен глас не му достига, за да спечели Нобелова награда - получава я френският писател Албер Камю.

АЛТО Комюникейшънс енд пъблишинг ООД
София, 1528
ул. Поручик Христо Топракчиев № 11
sales@enthusiast.bg