"Тази история не започва през 1965 година, а доста преди това. Ако проследим нишка по нишка всяка връзка и всяка зависимост в нея, вероятно ще стигнем до началните глави на учебника по История на музиката, който - ако не ме лъже паметта - отнася зараждането на музиката, относително наподобяваща вида, в който я познаваме сега, до пещерните хора и техните музикални поздрави, служещи най-вече за прогонване на дивите зверове от обитавания ареал или като зов от любовна игра между зрелите индивиди.
Все пак не се нуждаем от толкова детайлно изследване на корените на историята, която ще разкажа и която, много се надявам, ще донесе същата наслада на читателя, както донесе откриването, събирането и подреждането ѝ на мен, пишещия. Ето защо ще започна с 1965 година и поставяйки това условно начало на сюжета, ще направя уговорката, че може да се случи да се върна и малко по-назад във времето, където почиват в мир повечето от първоучителите. Навярно вече четящият се е досетил, че повествованието ще се върти около музиката; иначе защо ще давам пример с учебника по музика. А героите на историята - тези музиканти с ярко изразен характер, който прави облика им интригуващ като на рядко срещано и скъпоструващо камъче, което си открил случайно, тайно ровейки измежду старите вещи на баба си, и естествено, си останал поразен от магнетичния му вид - та героите на тази история обичат, редом със свиренето, както да си спомнят комичните случки (или пък тъжни, или мистериозни, или такива, в които са имали шанса да проявят небивал героизъм, пъргав ум и специални умения), така и да разказват за старите музиканти, от които са се учили.
Да се върнем в 1965 година. Това е само двайсетина години след края на Втората световна война. Не знам за вас, но при мен последните двайсет години минаха като двайсет дни, в които действително съм преживяла доста неща и осезаемо съм се променила, но честно казано, за цялото това време не усетих някаква коренна промяна с трагични размери. Така че двайсет години след войната може да изглеждат и като две, а в някои краища на света все още да отскача пръст заради забравени снаряди, както и сред местните жители на някои региони да се усеща глад като при война. Ако се замислим обаче, през 1965 година автоматичните перални все още са рядкост, а тези, които се намират в домовете на някои граждани, изглеждат толкова примитивно в сравнение с обичайно срещаната пералня днес с нейните режими за различните тъкани, настройка на оборотите, центрофуга, отложен старт, изсушаване и т.н., че сякаш сравняваме дървените налъми, с които прабаба ми влизаше в банята (в която бойлерът не работеше, въпреки че беше доста след 65-а), със сандалките на парижанките в модните списания - бляскаво украсени с полускъпоценни камъни, кристали и мъниста, комбинирани с подходяща деликатна татуировка или гривна около глезена - задължително тънък и с приятен тен. (Харесвам и думата "журнал, както може би столичанките са наричали печатните издания за мода през 65-а.)
И ето, ние се намираме в двора на не съвсем малка къща в едно неголямо село нейде из Балкана. Тук хубава, руса жена с бледо лице, но пък с ярки устни излиза от пътната порта и поема по улицата. Виждаме две неща. Първо, улицата всъщност представлява тесен, каменист и леко стръмен път, по който се спуска малка вада със студена вода. Неудобен е за вървене, но жената е озарена от някаква дълбоко мечтателна мисъл. Така ни се струва, защото на лицето ѝ се забелязва неволна усмивка. И второ, вглеждайки се по-внимателно в нея, откриваме, че тя е в (сравнително) напреднала бременност. Толкова, че да личи несъмнено. Тя отива на чешмата, където ще налее вода в менците, за да измие лицето и ръцете си, преди да почне да точи корите за баницата. Така ни се иска - защото в тревожните минути на късните студени часове се сещаме за онова прекрасно минало от приказките на баба, за което се хващаме като удавници за сламка, само и само за да се успокоим и най-накрая да заспим.
Жената е на чешмата, а от горния край на селото се появява - наперена и наточена - учителката. Тя не е каква да е учителка - преподава на учениците в началното училище в близкия град и всеки ден пътува дотам с автобуса, в който (хм, май пак така ни се иска) мъжете ѝ отстъпват мястото си да седне и свалят почтително шапките си. Тя дава и частни уроци по цигулка.
– Я, каква си шарена и засмяна! - учителката поздравява весело младата жена, която леко се е привела над чучура.
– Ами, не думай! Цяла нощ не съм спала - с привидна унилост отронва тя. – Въртя се, пъшкам, потя се. Обаче знаеш ли? - гласът ѝ вече звучи по-бодро. – Лекарите в града казаха, че... Познай!
– Е, как да позная? Кажи де!
– Ами, момче ще е май - казва жената и с удовлетворение и може би малко гордост отдръпва пълното вече менче.
– Ееех, късмет голям! - силно възкликва учителката и намигайки, добавя: – Значи, да знаеш - поотрасне ли малко, на мига да ми го доведеш! Ще го приема веднага!
– Ама на цигулката ли? - невярващо пита бъдещата майка.
– На цигулката! - и двете се усмихват съзаклятнически една на друга, сякаш са сключили сделка, важна за живота на околното население, а и оттатък селото.
И какво друго се случило през 1965 година? Доста неща. От тях няколко наистина си заслужават вниманието. Защото нито мирът, нито технологиите, нито животът на човека - нищо от това не е вечно. Ето защо ние трябва да се погрижим след нас да останат мир и хубави песни, а не само свръхинтуитивни смартфони с малотрайна батерия и бракувани автомобили.
През въпросната година се разиграва една драматична ситуация, при която млад мъж губи живота си. След него не остава песен, макар че Боб Дилън дава на света своята дан от това време и по тази тема.
Човекът бил квакер, което според Уикипедия ще рече представител на религиозна група, разпространена предимно в САЩ. Особеното в случая при тези така наречени "приятели", или поне това, което на мен ми прави най-силно впечатление, е, че те не са привърженици на спора като начин за решаване на проблемите. Вместо това те изслушват другия, приемат неговото мнение и му оказват подкрепа. Обяснявам си това явление единствено допускайки, че разбирането на проблема обикновено се оказва и негово решение. Иначе защо просто ще стоиш и ще кимаш с глава, когато си на коренно противоположно становище. Впрочем наскоро попаднах на една жена, доста благородна в намеренията си към мен - няколкото щедри жеста от нейна страна ме накараха да повярвам, че имам нова страхотна приятелка. После се оказа, че и тя е член на някакъв подобен "приятелски“"кръг, което, признавам, ме провокира да изпитам някои резерви.
Квакерите освен това били противници и на войните, както и на всеки конфликт, а младият мъж - Норман Морисън - се самозапалил пред Пентагона в знак на протест срещу използването на напалм във войната във Виетнам. Било 2 ноември 1965. Изгорял. И нямало кой да чуе песента на мира, не и в следващите десет години. Освен това през 1965-а е основана групата Scorpions. Никога не съм вярвала, че германска банда може да ме развълнува, докато един ден не открих, че групата, изпълняваща парчето Wind of Change, се заражда в Западна Германия.
Би прозвучало странно, ако кажа, че през мен е преминал ток, когато съм научила, че през 1965 година е спрял токът за повече от тринайсет часа в няколко американски щата и части от Канада. Не премина ток през мен, но бях смутена. Тринайсет часа без ток означава липса на топла храна, лампа, под която да чета книга, и отоплена стая, в която да го правя. Означава и продължително прекъсване на работата на редица заводи и компании, доставящи услуги. Биха спрели да работят и книжарниците, и библиотеките. А ако точно в този отрязък от време ми се прииска - или наложи - да си взема душ, да изпера бельото си или да напиша разказ (а батерията на лаптопа ми няма заряд, да речем), то денят би се превърнал в бедствие.
Тези спирания на тока се случили на 9 ноември 1965 година. На следващия ден се родил Лъчо от Троян. Бил хубаво бебе, плачел неспирно, но и се подсмихвал много красиво - по бебешки. А само като се замислим – Лъчо можеше да се роди на друго място. Например в северния край на Дания, където Балтийско и Северно море буквално сблъскват водите си, които заради различната соленост и температура никога не се сливат. Можеше да се роди там, в семейството на рибари, които стриват рибата, за да получат брашно от нея. И сигурно щеше да мечтае за топлината на френските жени и френското вино.
Ако Лъчо се беше родил в Париж например, вероятно баща му щеше да е художник, който се препитава, като наема стари разпадащи се помещения в Монмартър, преустройва ги в що-годе уютни жилища и ги отдава на свой ред под наем. Ако Лъчо се беше родил в Италия, вероятно щеше да обитава замък, строен през Средновековието - някъде из северните области на Ботуша. Замъкът нямаше да има големи прозорци, а само кафеникави външни стени, вити вътрешни стълби и много мрак.
Но Лъчо е роден в Троян през 1965 година. И въпреки че през годините съдбата му го отвежда до други страни, до далечни земи и различни жени, той остава музикант и - както и останалите троянски музиканти от неговото поколение - си спомня с уважение за големите таланти, които са го извели на сцената. Онези големи музиканти, които първи донесли джаза в този край. И които поставили основата, на която настоящите троянски кръчмарски музиканти стъпили тогава. Людмил Кунов, от когото хлапетата учели китара; Владимир Парушев с всевъзможните инструменти и честите прибежки до стаичката за по глътка; Илия Готовски, който преподавал цигулка, но и провеждал невижданите за времето си концерти с лекция; Димитър Карачоров и Васил Ранков, Мильо Даскала и Валентин Манджуков. И всички останали, за които троянци си спомнят с щастлива въздишка.
А какво се случва с поколението след тях – онези музиканти, които са активни днес? Това всъщност ще се опитам да разкажа на следващите страници."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 8.00 / 1 глас 
