"Зяпам шампоаните в аптеката, когато ми светва, че ме следят. Не са ме следили преди, никога. И защо да ме следят? Не съм шпионин или нещо такова, обаче веднага разбирам за какво иде реч. Както когато влезеш в стая и инстинктивно разбираш, че хората там са си говорили за теб. (Това, виж, ми се случва често.) Ето така разбирам, макар да не са ме следили преди, никога, че зад мен има някого и този някой ме гледа. Някой, който ме е видял да влизам в аптеката и наблюдава зорко всяко мое движение. Преди да стигна до това умозаключение – че някой ме следи, – аз се опитвах да реша кой шампоан да си взема. Последните две седмици бяха много трудни за мен, затова е приятно и утешително някак да се върна към ежедневни неща като пазаруването. Това е първата ми стъпка по обратния път към нормалния живот.
По принцип си купувам шампоан с масло от чаено дърво, мирише на мента и уж почиства скалпа ми в дълбочина. Но отида ли да си купя шампоан, винаги ме връхлитат съмнения. Дали да мина към по-хидратиращ? Или по-малко хидратиращ? Косата ми мазна ли е, или суха? И как съм станала на трийсет и четири, без да знам основни факти за косата си? Дори и без някой да ме следи, пак ми идва нанагорно. Вземам един, дето имал кокосово мляко. Дотук добре, но пише, че има и протеин от яйчен белтък. Мога да разбера защо протеинът от яйчен белтък е важен за хранителния ми режим, но искам ли го в косата си? Оглеждам шишето и се пуля срещу шокиращо дългото съдържание, което включва куп неща с над десет срички, нямащи нищо общо ни с кокоси, ни с яйца.
А после, тъкмо съм стигнала до средата на „додеценилсукцинат“, когато завъртам рязко глава. Допреди пет секунди усещах как чифт очи дълбаят дупки в гърба ми. Можех живота си да заложа на това. А сега съм сам-самичка при шампоаните. Поглеждам наляво, поглеждам надясно, жива душа няма. Никой не ме гледа. Явно е било плод на въображението ми. Явно съм стигнала до етап в живота си, когато си халюцинирам преследващи ме хора. Изборът на шампоан в кварталната аптека не би трябвало да е стресиращо занимание. Точно това правех, когато се запознах с Грант. Стоях пред рафтовете с шампоаните, досущ като днес, и се чудех дали косата ми има нужда от повече или по-малко сурфактант, а Грант беше на няколко крачки от мен, при сапуните от другата страна на рафта. Забелязах го, естествено. Трудно е да не забележиш мъж като Грант Локуд. Ако има нещо откачено в цялата работа, то е, че и той ме забеляза. Усмихна ми се с шокиращо съвършените си зъби и каза:
– Не знам какво използвате за косата си сега, но си вземете от същото, защото резултатът е отличен.
След има-няма година вече бяхме женени. Не е изключено именно носталгията да ме е довела тук днес. Както и фактът, че шампоанът ми е на свършване. Абе, свършил си е направо. Пробвах да го обърна надолу с главата и да тръскам с всички сили, но изцвърках съвсем малко. Връщам шампоана с кокосовото мляко на рафта и посягам към изпитаното си масло от чаено дърво. Защото, преди и над всичко останало, аз съм човек на навика. Освен това искам да платя за шампоана по най-бързия начин и да си плюя на петите. Стискам кафявото шише и вървя към касите. И пак мога да се закълна, че някой ме гледа втренчено. Може да е само в главата ми, халюцинация някаква. Обаче го усещам на физиологично ниво. Има някого там. Спирам. Правя кръгом. Пак няма никого. „Откачаш, Алис. Някой те бил следил, моля ти се. Какво ще е следващото?“ Наближавам касите, когато погледът ми попада върху въртяща се стойка с тъмни очила. Средата на октомври не е точно сезонът на слънчевите очила, но аз въпреки това спирам. Очилата са много и пораждат у мен същата тревожност като преди малко, при шампоаните. Добре де, може би малко по-слаба. Вземам напосоки едни с поляризирани стъкла. Не знам това какво значи, но явно е важно, защото го пише с големи букви на етикетчето.
Правя се, че ще си сложа очилата да ги пробвам, но всъщност правя друго – поглеждам в малкото огледало над стойката със закачените мостри. Виждам в огледалото огненочервената си коса, която днес, уви, изглежда мръсна и безжизнена. Хората често ми правят комплименти за наситения морскозелен цвят на очите ми, но днес те са подпухнали и зачервени. Изглеждам уморена. Виждам и друго обаче. Зад мен стои мъж. И ме гледа. По-възрастен е от мен с няколко години, в края на трийсетте. Има тъмноруса коса, права и позлатена от слънцето. Също издялани черти. Квадратна челюст. Решителни сини очи. Вдишвам рязко. Този мъж е двойник на Грант. Гледам го дълго, поне колкото смея, в огледалцето, после се обръщам. Уви, очакванията ми се оправдават. Мъжа го няма, все едно изобщо не го е имало. Преглъщам с усилие, защото усещам устремилия се към устата ми стомашен сок. Приликата между Грант и мъжа в огледалцето беше... ненормална. Да, не можах да го огледам добре в малкото огледало, а и мъжът беше поне на шест-седем метра от мен. Напълно е възможно да съм си въобразила приликата. Всъщност, това е най-логичното обяснение.
Връщам поляризираните тъмни очила на стойката. Продължавам към касите и заставам на опашката, която е ненормално дълга за два часа следобед. Има няколко души пред мен и те адски много се бавят. Една жена плаща с чек. С чек? Сериозно? Кой плаща с чек в наше време? Със същия успех може да плати с късчета самородно злато, извадени от реката. Чакам аз и през цялото време ме лазят студени тръпки по гърба. Обръщам се за последно и се оглеждам за двойника на Грант. Шаря с очи по щандове, рафтове и пътечките между тях, но нито при здравословните храни, нито при продуктите за дамска хигиена виждам мъж, който да прилича на съпруга ми. Трябва да се успокоя. Каквото и да съм видяла в огледалцето на стойката с очилата, явно е било плод на въображението ми. Или оптическа илюзия. Само едно нещо трябва да помня – че не е бил Грант. Категорично в аптеката не е стоял съпругът ми и не ме е гледал как си избирам шампоан и пробвам слънчеви очила. Няма как да е бил той. Защото съпругът ми почина преди две седмици."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
