"Можех да се родя къде ли не, бих казал във всяка една точка на планетата Земя, ала случаят пожела това да стане в България. Нещата около нашето раждане, както се досещате, никак не зависят от самите нас, тъй че с годините ми се наложи да се примиря с факта такъв, какъвто е. Примирих се. Дори се смирих. Ако сега ме попитате: къде бих искал да съм се родил, ще се затрудня да ви отговоря. Моите сънародници - еврейските чеда имам предвид - са пръснати навсякъде из света, най-многочислени май са в Америка, там живеят и доста от роднините ми (почти непознати за мен!), но въпреки това надали бих си избрал за родина точно тая страна - без да се впускам в подробни разяснения защо.
Не, нямам ярко изразени предпочитания относно друго мое евентуално отечество, тъй че колкото и добрини, и злини да са ме спохождали в тая моя прекрасна нещастна България, никога няма да я напусна, нито ще я оплюя, ще си остана неин доживотен пленник. Съзнателно не употребявам думата патриот - заради обезсмисления от нечиста експлоатация смисъл на тази свещена дума. Защо пленник ли? Обяснението може би ще намерите в следващите страници на този вехтошарски роман, който, надявам се, ще четете със снизхождение. От друга страна, невъзможно е да не изпитвам благодарност към родното ми място - България, най-вече поради обстоятелството, че в Германия, Полша, Унгария или друга европейска държава можеше изобщо да не се родя.
Появил съм се на тоя свят на 28 септември 1950 година в град София. Било е според майка ми в неделя, но справката, направена повече от половин век по-късно, посочи, че денят бил четвъртък. Ха! Аз ли съм запомнил грешно, мама ли е сбъркала, нарочно ли го е направила? Нямам представа, не мога и да я питам. За родените в неделя разправят, че били щастливци, любовчии, талантливи и прочие, докато четвъртъкът, работен ден, викат му още несвъртък, означава, че ще се трудиш, докато си жив. Самооблащавах се аз, че ми е отредено празнично съществуване, безметежно, и все недоумявах защо работните ми делници и метежности са толкова многобройни, че обхващат дори съботните и неделните дни. Сетне разбрах.
Както и да е. Събитието станало в Майчин дом, някъде около седем, седем и половина сутринта (това никой не оспорва). Голямо бебе съм бил, казват, около четири килограма, мургаво на цвят, гласовито, с черна къдрава коса. След месец или малко повече, както си спомняха майка ми и баба ми, мургавината и косата били изчезнали, но за моя мъка съм си останал дебеличък - чак до средата на пубертета. Що се отнася до косата, тя пак израснала, черна и къдрава, повод баба ми Рашел да обяви, че имам коса за две глави. Сега я няма (не главата - косата), този път окончателно. Онова, дето е останало, е силно посивяло.
Явявам се второ момче в семейството на Нисим (Ничко) и Вентура (Вики) Бенбасат. Брат ми Йосиф, пет години по-голям от мене, не ме посрещнал никак радушно. Пак ли момче, рекъл разочаровано, аз исках момиче, сестричка исках. И какъв е черен само! - добавил. Искал да каже грозен. Нашите - мама, татко, баба Рашел (за нея не съм сигурен) - също се молели за момиче, но приели моето идване на бял свят по-позитивно в сравнение с брат ми. Доколкото знам, зарадвали ми се. Керидико ди ла вава (Миличкият на баба), трябва да е казала Рашел на своя обичаен език, шпаньолския, и ме заобичала още от първия ден на появата ми; чувства нежни, силни и доживотни, които допълнително се подхранваха от декларацията на родителите ми, че съм кръстен на моя дядо Аврам.
Дядо Аврам аз не помня. Той починал, когато майка ми била тринайсетгодишна, и оставил баба ми вдовица едва на трийсет и девет години. Рашел, така се казваше баба и така си я наричахме галено с брат ми, когато пораснахме, и на стари години беше влюбена в покойния си съпруг. Толкова го е обичала, че никога не погледнала друг мъж, въпреки че, както разправяше, имала не един кандидат. Та същият този мой дядо Аврам, симпатичен възпълен и гологлав добродушен чичко, както го познавах от една-две снимки, запазени като по чудо вкъщи, поминал се само на петдесетина години, според баба Рашел ми беше оставил името си. От малък обаче си давах сметка, че да се казваш Аврам (като дядо) и да се казваш Алберт (като мен), не е едно и също. Обясняваха ми, че Алберт било европейското съответствие на библейското име Авраам. Не им вярвах особено, но си мълчах, защото баба много силно вярваше. Беше се вкопчила в тази вяра и ме идентифицираше със своята рано изгубена любов. Аз също обичах баба, която до края на дните си ме наричаше Аврамико, и не исках да я огорчавам, проявявайки рано-рано вродения си еврейски скептицизъм.
Доста по-късно разбрах, че семейната митология около моето име има своите законни основания на еврейска почва. Братовчед ми Берто, племенник на баща ми, с когото станахме близки едва на стари години, също носеше рожденото име Алберт. Та той именно ми разказа, че когато през 1948 година се изселили в новосъздадената държава Израел и трябвало да го запишат в тамошните регистри, искали да му сменят името на Аврам. Такава им била практиката (и тактиката) - да заменят европейските с библейски еврейски имена. И мнозина се примирявали с този възродителен процес. Малкият Берто обаче - момче с характер! - се запънал, не си дал съгласието и си останал Алберт. Иначе потвърдил верността си към своята втора родина - участвал като артилерист и в Шестдневната, и в Йомкипурската война.
Аз също си останах Алберт, без, разбира се, никой - слава богу! - да е искал да ми сменя името. Алберт бях за всички останали с изключение на баба Рашел. Тя ми викаше Аврамико, Аврамчо - и от това се получи умалителното име Амчо (Ами), с което ме наричаха всички вкъщи. Така (Ами) и до днес ме нарича брат ми Йосиф, снаха ми, понякога жена ми. И още един-двама души, които ме помнят от дете. Само който не е имал баба, не знае какво благо е това да имаш баба. Някои може да твърдят, че не по-малко благо е да имаш и дядо, но аз няма как да го кажа, защото никога не съм имал жив дядо. Дай боже един ден моята внучка да каже, че е хубаво, дай боже да мога да го чуя..."
Из книгата
Начало 
