Тази статия е публикувана в брой 22 (юли 1992) на „Летр франсез“, преиздадена в „Позиции“ („Фламарион“, 1998) и „Позиции 2“ („Фламарион“, 2009).
Стиховете на Жак Превер се изучават в училище. От тях става ясно, че той обича цветята, птиците, старите парижки квартали и пр. Според него любовта може да разцъфти в обстановка на пълна свобода; в по-общ смисъл той по принцип е за свободата. Ходи с каскет, пуши цигари „Голоаз“; понякога го бъркат с Жан Габен. Впрочем той е автор на сценариите за филми като „Кеят на мъглите“, „Вратите на нощта“ и др. Сред тях е и сценарият за „Децата на рая“, смятан за негов шедьовър. Всичко това дава достатъчно основания Жак Превер да бъде мразен, особено след прочита на сценариите, писани по същото време от Антонен Арто, които така и не са филмирани. Тъжно му става на човек, като гледа как този отвратителен поетичен реализъм, чийто основен радетел е Жак Превер, продължава да сее опустошение и някои си въобразяват, че правят комплимент на Леос Каракс, като го причисляват към него (по същата логика Ерик Ромер би трябвало да е новият Саша Гитри и пр.). Френското кино така и не се съвзе след въвеждането на звука; това рано или късно ще доведе до окончателната му гибел, което няма да е особена загуба.
След войната, почти едновременно с Жан-Пол Сартр, Жак Превер се радва на небивал успех; човек неволно се удивлява на оптимизма, обзел онова поколение. Днес най-влиятелният мислител би бил по-скоро Чоран. През онези години хората слушат Виан, Брасенс… Влюбените, които се целуват на пейките в парка, бейби бум, усилено строителство на панелки, за да бъде настанен всичкият този народ някъде. Много оптимизъм, вяра в бъдещето и известна глупост. Очевидно, че оттогава насам сме поумнели. Сред интелектуалците обаче Превер не се котира особено. При това стиховете му са пълни със същите тъпашки игри на думи, заради които така се харесват песните на Боби Лапоент; но, както се казва, песента е второстепенен жанр, а нали дори интелектуалецът от време на време трябва да разпусне. Падне ли му обаче писан текст, с какъвто самият той си изкарва хляба, веднага става безпощаден. Оказва се, че „работата върху текста“ у Превер е в зачатъчно състояние: той пише ясно и естествено, на моменти дори с чувство; не го интересува нито стилът, нито творческата безпомощност; изглежда, главният му извор на вдъхновение е животът.
Затова отчасти е успял да се спаси от докторските дисертации. И все пак е намерил място в „Плеяда“, което е равносилно на втора смърт. Цялото му творчество е събрано там, завършено и застинало. Чудесен повод да се запитаме: защо поезията на Жак Превер е толкова посредствена, че от време на време те кара да се срамуваш, когато я четеш? Обичайното обяснение (на стила му „липсва прецизност“) е погрешно; в действителност чрез играта на думи, ритмичната лекота и прозрачност Превер съвършено ясно дава израз на своя мироглед. Формата напълно съответства на съдържанието, а едва ли би могло да се иска нещо повече от една форма. Впрочем, когато един поет до такава степен се потопи в живота, в реалния живот на своето време, би било грехота да съдим за него на основата на чисто стилистични критерии. След като Жак Превер пише, значи има да казва нещо и това му прави чест. За съжаление онова, което казва, е безкрайно глупаво; толкова глупаво, че понякога на човек направо му се гади. Има голи красиви момичета, буржоа, които кървят като току-що заклани прасета.
Децата са очарователно аморални, хулиганите – мъжествени и съблазнителни, голите красиви момичета отдават телата си на хулигани; буржоата са стари, затлъстели, импотентни, удостоени с ордена на Почетния легион, а жените им са фригидни; свещениците са гнусни дърти плужеци, измислили греха, за да ни пречат да си живеем живота. Всичко това е добре известно: по-добре е да се чете Бодлер. Или дори Карл Маркс, който поне знае в кого да се прицели, когато пише, че „триумфът на буржоазията удави в ледената вода на егоистичната сметка свещения трепет на религиозния екстаз, на рицарското въодушевление, на еснафската сантименталност“. Умът с нищо не може да помогне в писането на добри стихове, но може да попречи да се пишат слаби. Ако Жак Превер е слаб поет, това е преди всичко защото представата му за света е еднообразна, повърхностна и погрешна. Тя е била погрешна още по негово време, но днес нищожеството ѝ изпъква още по-ярко, толкова ярко, че цялото му творчество изглежда като разгръщането на едно огромно клише. Във философско и политическо отношение Жак Превер е преди всичко анархист; с други думи, чисто и просто идиот.
Днес ние се плацикаме в „ледената вода на егоистичната сметка“ от най-ранно детство. Можем да се приспособим, да се опитаме да оцелеем, а също така и да потънем. Но онова, което изобщо не сме в състояние да си представим, е, че разкрепостяването на нашите желания е способно само по себе си да затопли тази ледена вода. Разправят, че думата „братство“ била добавена към девиза на Републиката по настояване на Робеспиер; в наши дни можем да оценим по достойнство подобно твърдение. Превер без съмнение е смятал себе си за привърженик на братството, но се оказва, че и Робеспиер изобщо не е бил противник на тази добродетел."
Из книгата
Начало 
