Въпрос 7
Автобиография

„Преживяването е само един миг. Осмислянето на този миг е животът.“

От една целувка тръгва верижна реакция. Тази верига от събития започва от аферата на Х. Дж. Уелс и Ребека Уест, преминава през ядрената физика на 30-те години и стига до бащата на Фланаган, работил принудително край Хирошима. Върхът е достигнат в момента, когато един млад мъж се оказва в капан в бързеите на дива река и не знае дали ще живее, или ще умре…

Красив и страховит текст, предизвикващ почти физическа реакция. Фланаган представя въпроса „Кой обича по-дълго: мъжът или жената?“ от Чеховия разказ и дръпва нишката, за да разгадае тази задача, разплитайки цял гоблен от събития и идеи, световни и лични.

„Въпрос 7“ съчетава мемоари, историческа проза и автобиография, блестяща и уникална книга на носителя на „Букър“ Ричард Фланаган, неговият трактат за неизмеримостта на живота.

„Най-добрата книга на Фланаган… блестящ размисъл върху миналото на един човек и историята, сляла се в неговото съществуване.“
„Гардиън“

Книгата е отличена с награда Бейли Гифорд за нонфикшън.

От автора на Тесният път към далечния север и Живо море от сънища наяве.

"През зимата на 2012 година, противно на здравия разум и по причини, които не са изцяло свързани с писането – колкото и да твърдя, че са – и които и досега не са ми съвсем ясни, посетих лагера „Охама“ в Япония, където навремето е бил затворен баща ми. Беше студен и тежък ден, а оловното небе придаваше злокобен вид на Вътрешно японско море, под което навремето баща ми беше полагал робски труд във въгледобивна мина. Нищо не беше останало. Не ми се искаше, но ме заведоха в местен музей, където една твърде услужлива жена намери многобройни снимки, които подробно документираха историята на мината за въглища от началото на двайсети век – нейното разрастване, развитието ѝ, японските работници в нея. Нямаше снимки на поробените работници. Жената беше мила и както се казва, извор на знания за местната история. Не беше чувала въглищната мина в Охама да е ползвала робски труд. Сякаш изобщо не се беше случило, сякаш не беше имало бити и убивани хора, сякаш никой не е бил принуждаван да стои гол в снега, докато умре. Помня толерантната усмивка на жената – все едно ме съжаляваше, задето си въобразявам, че във въгледобивната мина в Охама някога е имало работници, които са се трудели робски.

Понякога се питам защо все се връщаме към началото – защо търсим онази нишка, която дръпнем ли, ще разплетем канавата на живота си с надеждата под нея да открием истината за онова защо. Само че истина няма. Има само защо. И когато се вгледаме по-отблизо, виждаме, че зад въпросното защо има просто още една канава. И още една, и още една, и още една, докато не стигнем до забравата. В 8:15 ч. на 6 август 1945 г. майор Томас Фереби от екипажа на бомбардировача освобождава един лост на 9,5 километра над Хирошима, издава заповед „Бомбардирай!“ и четиресет и три секунди по-късно 60 000 души са мъртви, а на 130 километра на юг баща ми, полугол роб през четвъртата година от своето военнопленничество, продължава да се труди изтощително и да бута ръчни колички, натоварени със скални късове, по дългите и тъмни тунели под Вътрешно японско море.

Съсипан, болен, на края на физическите и психическите си сили, с ясното съзнаване, че когато след няколко месеца отново настане зима, той няма да издържи и ще умре, баща ми не подозира, че всъщност ще оживее. Докато той се тътрузи в тъмния тунел на мината, осветяван само нарядко от мъждукащи електрически крушки, друг военнопленник от Тасмания подхвърля, че тунелът прилича на родния му град Пенгуин в петък вечер. На входа на мината, където баща ми и другите работници някога са минавали под ударите на две редици войници, сега се намираше хотел за любовни срещи. Нямаше паметник, нямаше табела, никакво свидетелство – все едно случилото се тогава изобщо не се беше случило. Имаше някакъв неонов надпис. Бизнес, който предлагаше кратък опортюнистичен секс в малки стаички за бързо сексуално облекчение и нарочно за почти нищо друго. Оставаше, или по-скоро съществуваше, само забравата на удоволствието в нечии обятия – онази забрава, която едновременно загатва и отрича смъртта. Сякаш нуждата да забравиш е толкова силна, колкото и нуждата да помниш. Може би дори по-силна.

А след забравата? Връщаме се към историите, които наричаме свои спомени – смутени, чужди на нескончаемата измислица, която представлява животът ни. В онзи мъчителен ден до мен стоеше възрастен японец, господин Сато. Беше дребничък и крехък, спретнато облечен със спортен блейзър и официални панталони, от чиито провиснали маншети заключих, че той се беше смалил през изминалите години. Ръцете му бяха скрити под тънки памучни ръкавици и когато посочваше някаква отдавна заличена особеност на лагера и мината долу, аз виждах само едно кончѐ, което стърчеше от ръба на ръкавицата. Обувките му не помнех. Главата на господин Сато ми стигаше до гърдите. Той живееше заедно с дъщеря си и се грижеше за нея, а тя, както научих, имала сериозни физически увреждания и била преводачка. Навремето господин Сато бил надзирател в лагера „Охама“. Той ми показа къде са се намирали казармите, фермата горе на хълма, мината долу, по-близо до морето.

Озадачен и преглътнал гнева си, забелязах пред нас телевизионен екип и няколко фотографи. Бях използвал поредица от познанства, за да се добера до мината, и по някакъв начин местната община се беше замесила. Без мое знание те бяха поканили медиите. Телевизионният екип и журналистите от вестниците искаха едно: двамата с господин Сато да се прегърнем като символ на прошката, разбирателството и лечебната сила на времето. Съзнавах, че това би било лъжа. Не беше моя работа да прощавам. И дали времето лекува? Невинаги. Времето оставя белези. Ръката в ръкавица на господин Сато беше вдигната и сочеше, а студеният свят долу беше разполовен от разнищения конец. По-рано същия ден бях срещнал жители на селото, възрастни хора, били са деца по време на войната. Не бях желал тази среща. Почувствах се... как да го опиша?... засрамен. Вероятно срамът ми се дължеше на опасението да не би завръщането ми да се разтълкува погрешно като желание за мъст или като гняв. Само че и аз самият не знаех какво представлява завръщането ми. Тогава тези хора са били деца, а мен изобщо ме е нямало. Накратко, не се чувствах на равна нога с тях и с живота им. Може би незнайно защо се срамувах, че тъй като съм син на баща си, неговата и тяхната история може би е и моя. Тревожех се да не ме приемат за привидение, за нежелан призрак, оглеждащ мястото на неразкрито престъпление, в което самият той е обвинен. Чий призрак обаче: на убития, на убиеца или на свидетеля, или и на трите заедно?

Защото всичко беше уредено от други хора и аз не знаех как да го отменя, без да засегна никого. Възрастните жители на селото бяха сърдечни и приветливи хора. Когато разказваха за лишенията по време на войната, които бяха преживели като деца на бедни селяни, те си спомняха несъответствието между думите на възрастните и онова, което те като деца са виждали, а в старческите им гласове и по набръчканите лица
се появяваше детинска непочтителност. Помнеха как в края на 1944 година се появили военнопленниците, как чудовищата, от които ги бяха учили да се страхуват, се оказали просто жалки и полуголи скелети. Помнеха и жестокостта на японските надзиратели, а баща ми беше разказвал за добротата на японските миньори, някои от които може да са били бащите на сегашните старци от селото, и как те споделяли оскъдната си храна с изгладнелите пленници."
Из книгата

Ричард Фланаган (р. 1961 г. в Тасмания) е смятан за най-добрия австралийски писател на своето поколение (Икономист). Автор е на шест романа, всеки от които е отличен с по няколко награди, както и на множество статии и есета, посветени на опазване на околната среда и на културното наследство на родния му остров. Романът му Тесният път към далечния север, е вдъхновен от преживяванията на баща му в японски военнопленнически лагер през Втората световна война, е удостоен с наградата Ман Букър за 2014 година.

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg