"Една муха лазеше по ръката на Корделия, но не ѝ беше позволено да я изгони. Беше свикнала с болката от това да седи на твърдата дървена пейка в църквата, без възможност да се раздвижи. И сега я болеше, но по някое време краката ѝ изтръпнаха и болката се превърна в тъпо парене, на което беше по-лесно да не обръща внимание. Въпреки че сетивата ѝ се бяха попритъпили от послушанието, не беше загубила усещането си за допир. Макар да бе паднала толкова надълбоко, че изглеждаше сякаш светът има сив оттенък по краищата, тя все още можеше да усети дрехите си и ръката на майка си. А сега я сърбеше от крачетата на мухата, което беше лошо, но след това започнаха и да я гъделичкат, което беше още по-лошо. В предната част на църквата свещеникът продължаваше да проповядва монотонно. Корделия отдавна бе загубила нишката на мисълта му. Сладострастието и десетъкът бяха любимите му теми, така че вероятно беше едно от двете. Майка ѝ я водеше на църква всяка неделя и Корделия беше почти сигурна, че през последната половин година той изнасяше едни и същи шест проповеди.
Очите ѝ бяха единствените мускули, които можеше да контролира, така че не гледаше към него, а колкото се може по-надолу. В най-ниската точка на полезрението си виждаше положените в скута си ръце и мухата, движеща се внимателно по кокалчетата ѝ. Майка ѝ я измери с поглед и явно забеляза, че гледа надолу. Брадичката на Корделия се повдигна и тя вече не можеше да види ръцете си. Принудена бе да изучава тила на мъжа пред себе си. Косата му оредяваше на темето, а отстрани бе сплескана, сякаш през по-голямата част от времето носеше шапка. Тя не можеше да го разпознае, но това не беше изненадващо. Откакто не ходеше на училище, Корделия срещаше съгражданите си само в църквата. Корделия спря да усеща гъделичкането и се осмели да се надява, че мухата си е отишла, но точно тогава усети сърбеж по нежната кожа, свързваща палеца и показалеца. Очите ѝ се насълзиха от това усещане и тя замига ожесточено. Неприемливо беше да плаче. Това бе един от първите уроци по послушание. Още по-неприемливо беше в църквата, където другите хора можеха да го забележат.
Корделия беше на четиринайсет, твърде голяма, за да плаче без видима причина – защото, разбира се, тя не би могла да разкрие причината пред никого. Мухата се премести на другата ѝ ръка, а всяко от крачетата ѝ се забиваше в кожата ѝ като миниатюрна игла. Очите ѝ се насълзиха и запариха, имаше усещането, че всеки момент ще кихне. Да кихне би било ужасно. Не можеше да вдигне ръцете си или да обърне глава, така че кихавицата щеше да се стовари върху тила на мъжа пред нея; той щеше да се обърне смаян, майка ѝ щеше да размърда устни в извинение, а всички щяха да се взират в нея заради лошото ѝ възпитание. Майка ѝ нямаше да е доволна. Корделия би дала цяла година от живота си в замяна на възможността да избърше очите си. Подсмръкна нещастно и дробовете ѝ се изпълниха с миризмата на свещи, лак за дърво и човешки тела. Изпод всичко това се усещаше сухият остър аромат на пелин. И тогава, за щастие, свещеникът приключи. Всички казаха „Амин“ и се изправиха. Никой не забеляза, че Корделия се изправя в пълен унисон с майка си. Никой никога не забелязваше.
– Сигурно си ми ядосана – започна майка ѝ, докато излизаха от църквата. – Съжалявам. Но може би трябва да се опиташ да не се противиш толкова! Не би трябвало да продължавам да ти причинявам това, не и след като вече си на четиринайсет години!
Корделия не отвърна. Езикът ѝ не ѝ принадлежеше. Момичето, което се усмихваше и отвръщаше на всички поздравления след службата – „Ах, Еванджелин, изглеждаш просто чудесно днес! И Корделия! Растеш като гъба!“ – изобщо не беше Корделия. Най-накрая се прибраха у дома. Въпросният дом беше тясна бяла къща с люпеща се мазилка, досами пътя. Еванджелин отвори вратата, заведе Корделия до дивана и я накара да седне. Корделия усети как послушанието изведнъж я напуска. Не се разпищя. Когато беше малка, Корделия пищеше, излизайки от послушанието, ала това караше майка ѝ да я прегръща и да издава успокояващи звуци, така че тя се научи да запазва самообладание, докато възвръщаше съзнанието си след състоянието, наподобяващо ходене насън. Спомените от това какво е правила, докато е била послушна, все още си бяха там обаче. Стояха в дъното на черепа ѝ като камъни.
Никога не беше нещо, което да изглежда ужасно отстрани. Тя не би могла да го обясни на когото и да е, без да звучи смехотворно. „Кара ме да ям. Да пия. Кара ме да ходя до тоалетната, да се събличам и да си лягам.“ Биха я изгледали и отвърнали: „И какво от това?“, а Корделия не би могла да обясни какво е чувството да е наполовина в ступор, докато тялото ѝ се движи около нея. Послушанието я караше да се чувства като да е труп.
– Тялото ми е мъртво и не прави това, което искам – бе прошепнала Корделия веднъж на единствения си приятел, техния кон Фалада. – То прави само това, което тя иска. Но аз все още съм вътре в него.
Когато беше по-малка, Корделия често се подмокряше по време на послушание. Сега майка ѝ се сещаше да я кара да се облекчава на равни интервали от време, но Корделия не бе забравила усещането. С порастването все по-рядко ѝ налагаха послушание. Мислеше, че може би сега е по-трудно за майка ѝ да го прави, отколкото когато беше дете – или пък просто се беше научила да избягва нещата, които ядосваха майка ѝ. Но този път Корделия не го избегна.
Докато послушанието отшумяваше, Корделия изплува от здрача и усети как всичките ѝ сетива се връщат по местата си. Майка ѝ я потупа по рамото.
– Ето те. Е, така не е ли по-добре?
Корделия кимна, без да я поглежда.
– Сигурна съм, че ще си по-добра следващия път.
– Да – отвърна Корделия, но не можеше да си спомни причината, поради която е била в състояние на послушание. – Ще бъда.
Когато почувства краката си достатъчно укрепнали, тя се качи в стаята си и легна на леглото. Не затвори вратата."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
