"Казват, че когато една врата се затворела, се отваряла друга. Това важи с пълна сила само за едно – за „Тему“. Блокираш рекламите на „Тему” Лоуландия, тоест затваряш вратата, но веднага се отваря нова – за „Тему“ Италия, примерно. После за всяка една държава, която ги е регистрирала в мрежата си. С една дума „Тему“ е онази неизбежност, от която не можеш да избягаш. Като данъците и рождените дни.
За Тори, когато една врата се затвореше, тя просто се затваряше и изходите бяха два: през тавана или през подземен тунел. Въпросът беше: Накъде отиваш може би? Казват също, че всяко зло е за добро, но Тори знаеше, че последното много зависи от това какво разбираш под „добро“ и „зло“. Ако се съди по социалните медии, които тя наричаше „социални медузи“ (което не правеше чест на медузите), няма единно мнение по въпроса. Един вика „браво“, друг вика „смърт“ и то под един и същи пост. Ако кажеш, че това е пръчка, ще се появи някой, който ще цитира Ницше (когото изобщо не е разбрал или никога не е чел) и ще да те убеди, че не е пръчка, а камък. Понеже казват, че мъдрият отстъпва, ти се съгласяваш. Но глупакът, който вече е спечелил, става сила. Какви ги говоря и аз? Не става, а вече е станал сила, подхранвана от мълчанието на мислещия и от наивитета на хора, които са издигали за президенти я моркови, я лучени глави, я някой чесън, я някоя свиня, която ще изяде всички останали. А както знаем от един филм на Гай Ричи, няма по-опасно нещо от гладното прасе.
Отклоних се. Та по време на Ковид на Тори ѝ беше толкова скучно, или по-скоро беше толкова отчаяна, че от злото се роди по-зло – Ковид ерата даде живот на идеята ѝ да издаде книга, после още една, и още една. От своя страна това я вкара в джаза. Буквално. Връчиха ѝ една флейта, на която да духа постоянно и да мърда пръсти по дупките. (Да ви имам мръсното подсъзнание!) Може би в голямата схема на нещата щеше да се окаже, че е имало да учи някакъв голям житейски урок, но Тори искаше да е проста. Бяха времената на ефекторите: хората, които влияеха върху други хора чрез социалните медузи. Тори ги делеше на позитивни ефектори, които тя обичаше и ценеше, и на дефектори, които тя не обичаше и които я мразеха открито. Уви, дефекторите бяха много повече. Ефекторите бяха хора, които правеха нещо позитивно за света, които създаваха, бяха интересни за гледане, човек можеше да научи нещо от тях. Но бяха малко.
Според по-голямата част от дефекторите, чиято работа по-принцип е да насъскват хора срещу хора, Тори беше проста. И не само. Тя беше позиционирана в изолация от света, в малко село от градски тип, наречено Лоувил, и си играеше на бизнес, което беше като да си играеш на кукли. Като дете беше имала много кукли, но тогава играта беше друга. Сега беше като да вземеш най-различни плюшени неща – мечета, слонове, зайци, пингвини, овце (Тори), всякакви играчки, които децата на гостите в хотела забравяха често, да ги наредиш около една торта (книга в нейния случай) и те да си играят на това кой пръв ще се сдобие с книгата, кой ще я наплюе/ похвали пръв, за да може и останалите да се просветят и да я понаплюят/ похвалят и те. Играта приключваше, когато някой най-накрая обереше шамарите.
Тори (овцата) свиреше на флейта за музикален фон, докато устните ѝ изпръхнеха. Защо? Защото тя не само, че беше написала книга, но беше написала книга, в която случайно и без дори да ѝ мине през ума, че може да си навлече такава беля, беше вкарала свое собствено преживяване с един епископ (титлата тя разбра по-късно) – известен и обичан човек, за когото тя не беше чувала, защото не беше от хората, които знаеха имената и статутите на служителите в църквата. Преживяването беше меко казано обезпокоително, но не като онова обезпокоително, което идва с отец Ередия в „Осъдени души“. В книгата си тя беше споменала случката мимоходом и после работата гръмна и се разсмърдя. Не че беше писала кой е божият служител, но някак можеше да се разбере. Защото е лесно да се сетиш, че отец Патю най-вероятно е отец Матю. Хората бяха обидени. Тези, които не знаеха нищо за Патю, бяха сърдити, че духовенството се поставя в такава разголена и крайно неприятно висяща светлина – като врат на пуйка с насилствено намерение.
И след като я гониха известно време, а нейният дългогодишен фен (да го определим по този начин, меко и почти умилително), който я преследваше от години, отново се появи, тя си грабна багажа и замина. Книгата ѝ вече не се продаваше в книжарниците. Останалите ѝ заглавия също полека ги махнаха. И Тори взе, че отвори книжарница. Харви ѝ беше казал: „Когато една врата се затвори, друга се отваря. Това е основен принцип при някои съветски автомобили.“ Много се смяха.
От Лоувил, където живееше, до най-близкият голям град беше около час и половина с автобуса. Това беше същата линия, която обслужваше пътя към планинския курорт в планината, където имаше ски писти и езеро. И много други неща. Преди петнадесетина години един човек с бизнес нюх беше пуснал слух, че ако си потопиш краката в този гьол, а още по-добре ако се изкъпеш цял и гол, ще живееш над 120 години. В социалните медузи го пишеше. Постоянно изскачаха доказателства за лечебната сила на водата. Имаше разкази на хора, които сега били вече на 104 години и в блестящо здраве, а преди време, когато се цопнали там, били болни и на 89, примерно, и на прага на смъртта. Имало нещо в самия въздух, което карало и слепия да проходи, и глухия да прогледне. Как да не вярваш! Имаше снимков материал! Преди – Сега.
И всичко това, за да може онзи находчив човек да отвори девет ресторанта с по един хотел отгоре, в курортен комплекс „Вечност“. Подет от новата азиатска вълна, предприемачът беше отворил и корейски ресторант, в който работели двадесетина неземно красиви корейски момчета (Тори не ги беше виждала). Жените разказваха, че онова кимчи било неземно. Хората ходеха нагоре към „Вечност“ за дълголетие, спорт, ядене, а жените – и за да гледат красивите корейци. Имаше и „Бърлога на екстаза“, където влизали само мъже, но никой не казваше какво има вътре. Беше нещо като „Боен клуб“ – първото правило беше да не се говори за него. Тори беше разбрала от Харви, че един турист, който се прибирал обратно, споделил: „Много яко, копеле. Влизаш и има всичко! Всички спортни канали. Зала за гейминг. Стаички, където да плачеш, ако жена ти харчи прекалено много. Родих се за един ден.“
Когато жената на господин „Вечност“ почина, макар че се бе къпала в езерото всеки ден и се очакваше да живее поне триста години, той направи тайно погребение в заговор с децата си, вече свикнали на пари, и каза, че заминала на околосветско пътешествие. След известно време съпругата се появи отново, но беше някак пораснала на височина и доста отслабнала, а гърдите ѝ бяха по-големи. Истинската беше погребана в задния двор на имението му. Замислена над тези неща и потънала в известна завист към изобретателността на някои бизнесмени, Тори за малко да си изтърве спирката."
Из книгата
Начало 
