"Дори само до този момент - с кратък отстъп от две десетилетия, за 90-те години на XX век е написано вече много. Най-лесното обяснение се съдържа в неоспоримия факт, че става въпрос за исторически важен, преломен във всяко отношение период. Но има и други причини, които ще стават все по-видими във времето напред. Една от тях, пряко свързана със спецификата на литературноисторическото изследване, се крие в това, че българската литература от края на ХХ век се оказа все още обозрима, подвластна на критическо наблюдение, което би могло да я подреди в повече или по-малко убедителна типология. Съвсем различна изглежда ситуацията с първите две десетилетия на XXI век, и тази разлика се засилва с всяка година. Бъдещето на литературноисторическия проект изглежда обременено с усещането за невъзможност да се обхване и систематизира в що-годе убедителен ред вече необгледимият хаос на днешната литературна продукция - истинска лавина от имена на пишещи хора и книги, появили се в знайни и незнайни издателства; втора вълна образуват безбройните публикации в сайтове, блогове и онлайн издания. Това прави практически невъзможна задачата да се опознае всичко онова, което може да бъде наречено българска литература от първите две десетилетия на XXI век.
Никой досега не се е справил с тази задача, тъй като липсва онази здравословна дистанция, която е привилегия на историческото разсъждение; липсва консенсусна ретроспекция, която ще подреди ценностите и ще отсее явленията в съответствие с корективите на това, което се е оказало продуктивно начало на нови явления. Не разполагаме с механизми, които биха ни помогнали да предвидим какви ще бъдат приоритетите на българската литература след сто, петдесет, та дори само след двайсет години. Затова всеки опит да се напише история на настоящето, е малко безумен. Ако можехме да бъдем поне донякъде сигурни, че европеизацията и модернизацията на българската литература ще устоят на всички (главоломно прииждащи) промени в десетилетията до края на XXI век, писането на история с малък темпорален отстъп щеше да бъде много по-лесно и сигурно. Само че не сме сигурни, при това повече от всякога досега. Да не говорим изобщо за онези съмнения, които гравитират около дилемата дали/доколко/как изобщо ще се чете в бъдеще време.
И все пак разполагаме с десетина, при това добри критически книги, издадени през последните седем-осем години. Самата им наличност опровергава така обичаното популистко твърдение, че днес нямаме критика, още повече пък добри критици. Изброявам книгите, които аз самата познавам, без това да означава, че не съм изпуснала други, подобни на тях. Всички те се занимават с българската литература от началото на XXI век; всички те се стараят (естествено, че в различна степен и по различен начин) да прочетат, обобщят и понякога да типологизират явления и процеси от някакъв по-кратък период в рамките на двете изминали десетилетия. Вярно е, че са писани с критически много повече, отколкото с исторически прицел, тъй като са израснали от критическата практика на своите автори.
Докато четях тези книги една след друга, си дадох сметка за един любопитен ефект. Можем да приемем като нормален факта, че оценките на едни и същи явления са различни в оптиката на тези критици, само че в нашия случай се различават, нерядко в смайващо радикална степен, и списъците от автори, с които се занимава всеки критик. Ако не знаеш предварително, че всички пишат за една и съща литература, създадена по едно и също време, можеш да останеш с усещането, че се обсъжда продукцията на няколко различни държави или на една държава, но по различно време. Макар че изглежда странен, този ефект е закономерен, тъй като се поражда от липсата на историческа дистанция, на колективна ретроспектива.
Днес, в година 2022, все още не знаем как ще бъде центрирана историческата перспектива на българската литература през XXI век. Можем обаче да си направим експеримент с един хипотетичен проект на литературата в бъдеще време, което е извело на преден план националистичните ценности, изразени в традиционна реалистична образност и популярен мисловен режим. Къде отива тогава Георги Господинов с всичките му европейски награди? Дори Възвишение се оказва заплашен, стига да има публика, която би прочела романа, вместо да гледа филма, направен по него. И точно така както бай Ганьо става популярна фигура-обобщение на българския характер по време на войните от началото на XX век, току-виж героите на Мисия Лондон се окажат предходници на тип поведение, който няма да изглежда отблъскващ в очите на нашите правнуци от края на XXI век.
Целта, която съм си поставила в тази глава, е много по-лесна и обгледима от всичко, което казах дотук. Занимава ме въпросът как да мислим 90-те: като темпорално буквален факт или като метафора на една констелация от явления и процеси, развили се скоро след големите политически трусове и смяната на политическия режим през 1989 година. В търсене на отговор ще проследя съдбата на онези три явления, които се оказаха особено представителни за промените, настъпили в развитието на българската литература от края на предходния век: избухването на закъснелия постмодернизъм; пробива на литературата, създадена от жени по разпознаваемо женски начин; масовия интерес към тъмните страни на обществената действителност (иначе казано, разцвета на вулгарното четиво). По този начин ще се проблематизират и границите на периода, в който българската литература на XX става литература на XXI век. Ще предложа също така да използваме термин, приспособен от по-голямата и популярна метафора - дългите деветдесет на XX век."
Из книгата
Начало 
