"Денят, в който Слоун Купър умря, започна преди зазоряване и приключи малко преди полунощ. Като младши сержант в Полицията за природни ресурси, тя беше помогнала за залавянето на трима мъже, които през по-голямата част от есента тормозеха, нападаха и ограбваха туристи по пътеките в планините на Западен Мериленд. Тримата мъже, двама братя и баща им, смятаха обществените земи за своя собственост, като суверенни граждани, а всички, които пресичаха границите им – за нарушители. Сега, след тридневна операция, по време на която Слоун лично обезоръжи бащата, Джон, известен като Червения Боусън, и тримата бяха задържани. Тя предполагаше, че ще прекарат дълъг и приятен престой във федерален затвор, за да размишляват върху грешките си. Толкова удовлетворяващо.
Освен това искаше третата нашивка, искаше званието „сержант“, а този арест можеше да ѝ помогне да го постигне. Тъй като спечели жребия, тя пое волана на път обратно към Отдела за специални операции, докато партньорът ѝ се отчиташе на съпругата си. Джоел Уорън, върлинест мъж с тъмнокафява кожа и късо подстригани къдрици под филцовата си каубойска шапка, имаше измамно мързелив маниер, който прикриваше остър ум и енергия, достатъчна да захрани малък град. Бяха се обучавали заедно, после и двамата искаха да работят в Бюрото за криминални разследвания. Той, роден и израснал във Вашингтон, и тя – от малко градче в същите тези западни планини, бяха намерили ритъма си още в началото. Партньорството им, вече почти пет години, работеше въпреки – или може би благодарение на – противоположните им характери. Той: безгрижен добряк, от типа „свърши си работата и се прибери вкъщи“. А тя: енергична, амбициозна и сдържана.
Докато шофираше, слушаше с половин ухо как той казва на съпругата си, че са на път за вкъщи. Той омаловажи трите брутални дни, не спомена факта, че са били обстрелвани, нито посиненото око, което Слоун беше получила по време на акцията. Слоун знаеше, че го прави не само за да спести на Сари мрачните подробности. За Джоел това вече беше минало. Той живееше в настоящия момент, за него важното беше сега. Не можеше да не се възхити на способността му да отделя и неутрализира негативните мисли. Когато свърши с разговора, Джоел намести отново безкрайните си крака, така че да му е по-удобно.
– Все още не би трябвало да ти казвам.
– Да ми кажеш какво?
– Казах на мама, а Сари – на родителите си. Трябваше да изчакаме още две-три седмици, но...
Тя беше опитен следовател и познаваше Джоел както би познавала брат си, ако имаше такъв.
– Бъзикаш се! Сари е бременна?
В кафявите му очи проблеснаха пламъчета и той посочи с пръст към нея.
– Виждаш ли, не ти казах. Ти стигна сама до заключението и си права, сестричке. Забремених готиния задник на Сари. В деветата седмица е.
– Мили боже, Джоел! – От радост тя вдигна юмрук във въздуха, после удари Джоел по рамото. – Ще ставаш татко.
– Вече се чувствам като такъв. Странно, нали, но е така. Мама казва, че е момиче, а ти знаеш, че мама никога не греши.
– Мама Ди никога не греши. Но ще се радваш и ако е момче, нали?
– Ще се радвам.
– Как е Сари?
– Повръщаше всяка сутрин в продължение на около месец, но пристъпите вече отшумяха. Слава богу! Казва, че няма търпение да надебелее. Имаме много за какво да сме благодарни в Деня на благодарността след няколко седмици.
Той я погледна с ослепителна усмивка.
– Ще станеш леля, сестричке.
– Леля Слоун винаги ще има бисквитки. Много се радвам за теб, Джоел. О, човече, толкова се радвам и за двама ви. Ще се справиш чудесно.
– А ти и Матиас? Мислила ли си да направите следващата стъпка?
– Имаш предвид – да заживеем заедно?
Дори не ѝ беше минало през ума да се обади на мъжа, с когото се виждаше от почти година. От друга страна, Матиас не би очаквал това – и не би се зарадвал на обаждане след десет вечерта.
– Не съм сигурна – каза тя. – По-скоро не, но не съм сигурна... И знам какво си мислиш. – Тя го погледна. – Не съм сигурна означава просто не. Но всъщност означава не съм сигурна и все още не. Добре сме си така, както сме сега.
– Мм-хмм.
Тя само завъртя очи, защото познаваше този звук. Означаваше, че според него тя се самозаблуждава.
Може би, но харесваше живота си такъв, какъвто е.
– Искам „Д-р Пепър“ – каза той.
– Винаги искаш „Д-р Пепър“.
– „Д-р Пепър“ ми дава енергия.
– Знам, знам, добре. И без това трябва да пишкам. А междувременно може да заредим.
Още един километър в която и да е друга посока и всичко щеше да се промени, но тя бързо зави надясно и излезе на следващия изход. Измина половин километър по път, лъкатушещ през същинска пустош, и спря рязко. Паркира до газовите колонки.
– Напълни резервоара. Аз ще купя на бъдещия татко питието, което иска. Татко – повтори тя. – Мамка му, Джоел!
Тя слезе от пикапа – атлетична жена с руса коса, прибрана в кок под каубойската ѝ шапка. Очите ѝ (лявото със синина), големи, с форма на бадем и наситенозелени, се открояваха на лицето с изразени скули, тънък нос и дълга, рязко очертана уста. Подобно на безгрижния маниер на Джоел, хората често погрешно приемаха тези големи, сякаш излезли от приказка очи за меки и нежни. Тя можеше да вдигне от лежанка шейсет и осем килограма – почти четиринайсет над собственото си тегло, – да накара боксовата круша да вибрира ритмично и да пробяга километър и половина за шест минути. Беше прекарала детството си в разходки по пътеките на Алегейни, в плуване и гребане на езерото през лятото, каране на ски и обикаляне със снегоходки през зимата. Животът на открито беше закалил физиката и ума ѝ. Искрено вярваше, че амбициите и избраната от нея кариера ги оползотворяваха максимално.
Влезе в минимаркета с мисълта да отиде до тоалетната, след което без да спира да измине втората половина от пътя до вкъщи, където щеше да вземе дълъг горещ душ и да заспи в собственото си легло. Още щом вратата се затвори зад нея, знаеше, че нещо не е наред. Позата на мъжа, който стоеше с гръб към нея – бял, с кестенява коса, висок около един и осемдесет, – и широко отворените очи на продавача, които изразяваха страх, я накараха да сложи ръка на оръжието си. Стана много бързо. И същевременно сякаш продължи вечно. Мъжът се обърна и оръжието, което вече държеше в ръката си, гръмна."
Из книгата
Начало 
