"Зарезан
Човекът е вързоп от взаимоотношения,
възел от корени, чиито цветове и плодове
са същината на света.
Ралф Емерсън
Битката за Кастело ди Джиамбели Каберне Совиньон 02, разигравано на търга, приключи със сумата от сто двайсет и пет хиляди и петстотин долара. Американски. Страшно много пари за вино, примесено с чувства, помисли си София. В тази прекрасна стара бутилка имаше вино, произведено от грозде, отгледано през годината, когато Чезаре Джиамбели беше основал винарната Кастело ди Джиамбели върху хълмистото парче земя на север от Венеция. Тогава наименованието кастело е било или подигравателно, или израз на изключителен оптимизъм, в зависимост от гледната точка. Скромната къщичка на Чезаре и малката каменна изба са били много далеч от понятието замък. Но виното му било царско и той успял да изгради чрез него истинска империя.
Сега, близо век по-късно, дори най-доброто Каберне Совиньон от онази реколта би могло да послужи по-скоро като оцет за салатата, вместо да се пие. Но не беше нейна работа да разубеждава човека, щом искаше да си похарчи парите. Те си бяха негови. Дядо ѝ винаги е бил прав, както обикновено. Хората ще плащат, и то пребогато за привилегията да притежават късче от историята на Джиамбели.
София си записа последната сума от наддаването и името на купувача, макар да знаеше, че няма да ги забрави. Направи го, за да изпрати съобщение на баба си, когато търгът приключи. Беше дошла на тази разпродажба не само като изпълнителен директор на отдела за връзки с обществеността, който трябваше да състави и издаде каталога за търга, но и като представител и член на фамилията Джиамбели. И сега седеше тихичко в един ъгъл и наблюдаваше наддаванията и промоциите. Краката ѝ бяха кръстосани особено елегантно в дълга и изящна линия. Гърбът ѝ беше изправен, навик още от училище. Беше облечена в черен костюм на тънки райета, изключително изискан, италиански, който успяваше да ѝ придаде вид на бизнесдама и в същото време ореола на силно женствено излъчване. Всъщност София мислеше за себе си точно по този начин. Лицето ѝ бе слабо и се открояваше сред черната рамка на косата ѝ като триъгълник от бледозлатиста кожа, в който доминираха дълбоки бадемови очи с цвят на лешник и широка, чувствена уста. Скулите ѝ бяха като розов сладолед, брадичката ѝ имаше формата на съвършен диамант, което ѝ придаваше изражението на фея или самодива със съвсем слаб привкус на войнствена амазонка.
Тя, разбира се, определено и безмилостно използваше красотата си като ефикасно оръжие, когато решеше, че е необходимо, или когато беше наистина наложително. Оръжията, смяташе София, бяха създадени, за да се използват. При това да се използват добре.
Преди година беше подстригала дългата си до кръста коса във формата на къса черна каска с щръкнали връхчета на челото. Отиваше ѝ. София винаги знаеше какво точно ѝ прилича. Носеше семпъл наниз от старинни перли, които баба ѝ бе подарила за двайсет и първия ѝ рожден ден. Бе се постарала на лицето ѝ да е изписан учтив интерес. Точно този израз беше виждала върху лицето на баща си на заседанията на фирмата. Всъщност тя изглеждаше също като него.
Очите ѝ заблестяха, а крайчетата на устните ѝ се извиха в лека усмивка, когато беше представен следващият експонат. Бутилка Бороло от 1934 година, от бъчвата, която нейният прадядо бе нарекъл Тереза в чест на раждането на дъщеря си, нейната баба. Тази частна колекция имаше върху етикета си снимка на десетгодишната Тереза. Тъкмо тогава виното вече бе отлежало и го бяха прелели от огромните дъбови бъчви в бутилките. Сега Тереза Джиамбели беше на шейсет и седем и беше легенда, нейната известност като винопроизводител бе затъмнила дори името на прадядо ѝ. Това беше първата бутилка с този етикет, предлагана на разпродажба и излязла въобще извън фамилията. И както очакваше София, наддаването за нея беше яростно и настървено. Мъжът, който седеше на съседния стол, посочи с пръст в каталога снимката на предлаганата бутилка.
– Приличате на нея.
София леко присви рамене, като му се усмихна. Беше приятен мъж, някъде около шейсетте. След това се усмихна на момичето, което я гледаше сериозно от червения етикет на страниците на каталога.
– Благодаря.
Маршъл Ивънс, напомни си тя. Истинско състояние, второ поколение наследник на Фортуна 500. Всъщност това ѝ беше работата. Да помни имената и жизнения стандарт на любителите на вино и колекционерите с дълбоки джобове и изтънчен вкус.
– Надявах се, че Ла Синьора ще удостои с вниманието си днешния търг. Добре ли е тя?
– О, да. Много добре. Но е заета с други дела.
Мобилният телефон в джоба ѝ се обади. София не обичаше да я прекъсват, затова не му обърна внимание и продължи да следи търга. Очите ѝ прескачаха от лице на лице, от човек на човек. Нищо не пропускаха, забелязваха и най-малкото движение, и най-слабите сигнали. Едно небрежно повдигане на пръста от третия ред вдигна цената с още петстотин. Кимване от петия ред я вдигна още. В края на краищата Бороло надмина Каберне Совиньон с петнайсет хиляди и тя се обърна да стисне ръката на мъжа до себе си.
– Поздравявам ви, господин Ивънс. Вашият принос за Международния червен кръст ще бъде от голяма полза. От името на Джиамбели, и семейството и компанията, ви поздравявам още веднъж и искрено се надявам, че сте доволен от придобивката си.
– Няма съмнение. - Той взе ръката ѝ и я поднесе към устните си. – Имах удоволствието да се срещна с Ла Синьора преди години. Тя е изключителна жена.
– Съвсем сте прав.
– Може би внучката ѝ ще ми направи компания и ще вечеря с мен тази вечер?
Той бе достатъчно стар, за да ѝ бъде баща, но София бе прекалено много европейка, за да смята това за определящо поведението ѝ обстоятелство. Друг път сигурно би се съгласила и без съмнение би се наслаждавала на компанията му.
– Съжалявам, но имам среща. Може би при следващото ми пътуване на изток, ако сте свободен...
– Ще направя така, че да съм.
Като вложи сияйна топлота в усмивката си, тя стана.
– Ще ме извините ли?
София се измъкна от залата, провери мобилния си телефон за номера, от който я бяха търсили. Насочи се към женския будоар, като пътьом погледна часовника си. Седна на един от диваните и извади бележника и електронния си секретар от чантата. След една дълга и изтощителна седмица в Ню Йорк се чувстваше доста изморена и не съвсем във форма. Но сега, докато преглеждаше срещите си, остана доволна, че ще има малко време да се помотае из магазините, преди да отиде да се преоблече за срещата си тази вечер.
Джеръми де Морни, името изплува в ума на София. Хм, това означаваше една елегантна и интересна вечер. Френски ресторант, разговор за изискана храна, за пътувания и театър. И, разбира се, вино. Тъй като той беше потомък на собствениците на винарската изба Льо Кьор де Морни и освен това неин финансов директор, а пък тя бе от фамилията Джиамбели, със сигурност щеше да има многобройни опити и от двете страни да се измъкне информация и да се надушат фирмени тайни. Щеше да има и шампанско, разбира се. Е, това поне беше обещаващо. София обичаше шампанското и имаше настроение за него. Накрая всичко щеше да бъде увенчано с опита му да я вкара в леглото си. Но тя все още продължаваше да се чуди дали има желание за това. Без съмнение той беше привлекателен и умееше да бъде забавен. Може би ако не знаеха, че някога нейният баща беше преспал с неговата жена, идеята за един кратък любовен роман помежду им нямаше да изглежда така отблъскваща и в известен смисъл нечистоплътна.
Е, оттогава наистина бяха минали толкова години...
– Мария? - София за секунда пропъди мислите за Джери и предстоящата вечеря, когато чу гласа на икономката в дома на Джиамбели на Западното крайбрежие. – Получих съобщение от номера на мама. Може ли да я чуя?
– О, да, госпожице Софи. Тя се надяваше, че ще се обадите. Един момент."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 8.57 / 7 гласа 
Добави мнение 
