"Ако мъжете притежават едно нещо, то това е шибана дързост. Да доведе момичето, с което ми изневери, на родеото в родния ми град, е достигане на нови висоти. Оставям с такава сила бирата си на лепкавата маса, че е изненадващо как остана цяла. Макар че ако се беше счупила, щях да разполагам с нещо, с което да нарежа арогантната физиономия на бившия ми. И този сценарий не звучи никак зле.
– Ще си взема още едно – обръщам се към една от най-добрите ми приятелки, Шелби, и надвиквам групата „Брукс енд Дън“, които свирят кавъри. – Ще си тегля ножа, ако се наложи да ги гледам как се целуват дори секунда още.
– И аз мога да изпия още едно. – Шелби кимва и изпива останалата част от бирата си на един дъх. – Спри да ги гледаш; дните ти на самосъжаление трябваше да са приключили, момиче. Майната му. Поогледай се и си намери мъж за тази нощ.
– Има един малък проблем, Шелб. Не проявявам интерес към нито един мъж тук.
Обикновено не ходя по срещи. Не защото съм добро момиче, въпреки че много хора в града явно са убедени, че съм такова. Просто следвам строги правила. Подобно на останалите деветдесет и девет процента от двухилядното население на Уелс Кениън, живея тук, откакто се помня. Единственото, което искам, е някой, който да не ме познава, откакто съм ходила с памперси, не прекарва всяка петък вечер в бара на баща ми и не е спал с никоя от най-добрите ми приятелки. Летвата ми към мъжете е толкова ниска, че на практика е на дъното, но нито един от необвързаните, присъстващ на танците, не отговаря на тези три критерия. След като пропуснах да забележа гигантските червени флагове, които Дерек размахваше, приех съдбоносната първа среща с него преди повече от година просто защото той отговаряше на изискванията ми. После всичко отиде по дяволите. Най-добрите ми приятелки гледат на това като на знак, че трябва да се откажа и да изляза с местен. Категорично не съм съгласна.
– Е, тук сме, за да те извадим от депресията ти, и като му позволяваш цяла вечер да те дразни, не си помагаш. Забрави за него.
– Да, лесно е да се каже. Тук има само около стотина души, а той е висок. Няма как да забравя за присъствието му.
През двете седмици, откакто скъсах с Дерек, преживях своите възходи и падения. Последните пет дни определено бяха най-лошите. През цялото време бях облечена с една и съща пижама, и то не само през нощта. През цялото време. Хранех се със зърнена закуска от голяма купа и пиех сангрия на стайна температура. Доста често едновременно. Накратко, превърнах се в колежанче, затънало в безкрайна депресия, защото му е било отказано да прекара пролетната ваканция във Флорида. Възможно е дори да съм изгубила представа за реалността покрай непрекъснатото гледане на „Пощурели момичета“ в YouTube. Ако това не е дъното, не знам кое е. Изпитвах отчаяна нужда от една безразсъдна вечер навън, нещо, което да ме върне към усещането, че отново съм себе си – нямах търпение за това родео. Тогава шибаният ми бивш се появи и ми развали настроението. Докато се приближавам към бара, губя вниманието на Шелби в момента, в който тя забелязва своя любимец на месеца – Денвър Уелс. Той е от фермерите в ранчо „Уелс“, местната империя за отглеждане на добитък. Сладък е, с къса кестенява коса, трапчинки и стройно, мускулесто тяло. Освен това обяздва диви коне, което явно впечатлява повечето момичета наоколо. Пък и Дени всъщност е доста мил човек, но, пак повтарям, неслучайно си имам правила. Както обикновено, Шелби поръчва две бутилки бира и изчезва сред тълпата, без да каже нито дума. Всичко, което успявам да видя от посредствената си височина от сто петдесет и два сантиметра, е върхът на каубойската ѝ шапка с кристали, подскачаща сред множеството хора пред сцената, докато тя си проправя път към масата на Дени в десния край. Откакто я познавам, Шелби е луда по момчетата и макар да не я разбирам съвсем, я обичам такава.
Вземам напитките и се отдръпвам, за да се насладя на градините около родеото, като вдишвам прохладния пролетен въздух. Квадратен участък от цимент, заобиколен от заграждения за добитък и неоновооранжеви огради за сняг, поддържа хаоса под контрол, сякаш сме стадо непокорен добитък. Има само един вход и изход и той е покрай единствения полицай в града и екипа му от доброволци, които ни охраняват. Мирише повече на конска тор, отколкото съм склонна да понеса, но ще го приема пред миризливия микс от мръсни каубои, пияници и напарфюмирани жени, който щеше да се усеща, ако не бяхме на открито. Оглеждам тълпата и не забелязвам никого, с когото бих желала да се помотая. Предполагам, че Денвър и неговите служители не са най-лошата група, с която мога да се заприказвам тази вечер. Поне не правят неприлични коментари и не се опитват да ме хванат за задника, когато ги обслужвам в бара, а някои от тях са доста приятни за окото. Като цяло са сравнително спокойна група мъже, така че следвам стъпките на моята лекомислена най-добра приятелка. Провирайки се между група пияни танцьори, ме спират само петима души, които искат да си побъбрим. Изненадващо, като се има предвид, че мога да назова поименно почти всеки човек тук. Въпреки това усещам съжалителните погледи на всички, чувам шепота на клюките за разпада на връзката ми. Още едно красноречиво напомняне защо не излизам с местни. Най-накрая стигам до целта си и се натъквам на Шелби, която е прегърнала Дени в края на пейката и двамата вече са си навряли езиците в устите.
Боже, тя наистина не си губеше времето. Отново, радвам се за нея, но не мога да си представя да се натискам с някого на подобно място. Слуховете се разпространяват по-бързо от въшките в Уелс Кениън и са еднакво дразнещи. Всички – от баща ми до учителката ми в детската градина и фризьора ми, щяха да разберат за това до минути. Урок, който научих по трудния начин, след като се целувах със Стивън Грегоар пред магазина на ъгъла в десети клас, и в момента, в който прекрачих входната врата, бях принудена да изслушам смущаваща лекция на тема секс от баща ми. Никога не повторих тази грешка и вероятно затова повечето хора тук смятат, че съм праведна пуританка. Двете ми кехлибарени бутилки се удрят шумно върху нестабилната дървена маса, когато се настанявам срещу Ред – един от каубоите на ранчо „Уелс“ и вероятно най-малко любимия ми от цялата група. Ако получавах по долар всеки път, когато съм го гонила от бара за сбиване, поне щях да мога да си платя питиетата тази вечер. А ако ми даваха по още един отгоре за всички случаи, в които ме е дразнил още от началното училище, щях да мога да се пенсионирам и да се преместя на Карибите.
– Нали знаеш, че не е нужно да ми носиш бира, когато не си на работа, Кас. Но благодаря, трогнат съм. – Ред посяга, сякаш ще вземе една от напитките ми, и аз инстинктивно плясвам мускулестата му и солидно татуирана ръка.
– Направи го и ще ти одера кожата.
Той се смее и намества избелялата си каубойска шапка, която скрива къдравата му червеникава коса. Прякорът му не е точно най-оригиналният, който съм чувала. Като дете беше още по-подходящ, тъй като косата му бе толкова червена, че сякаш беше част от семейство Уизли. Сега е по-кафеникава, но от време на време, когато си пусне брада, ясно си личи, че е червенокос.
– Колко си груба, когато не си на смяна – отбелязва с усмивка.
– Е, тук нали няма да ми оставиш бакшиш? Няма нужда да се правя на мила.
Дълго време седим в мълчание и неудобно се преструваме, че най-добрите ни приятели не се натискат на метър от нас, като гледаме как скапаната група „Брукс енд Дън“ изпълняват Play Something Country за четвърти път тази вечер. Човек ще реши, че сме на истински концерт, ако гледа как пияните момичета подскачат пред сцената. Гаранция, че една от тях ще си развее гърдите пред групата още преди края на вечерта. Ако Шелби не беше прикрепена за Денвър, бих се обзаложила, че ще е тя.
– Това не е ли приятелят ти? – Ред посочва с глава към мястото, където трябва да са Дерек и Алиса. Не смея да последвам погледа му, а коремът ме свива предупредително да не надничам, освен ако не искам да убия някого. Явно съм развила внезапен пристъп на синдром на неспокойните крака, защото коляното ми подскача и продължавам да наблюдавам Ред, който е изпънал бузата си с език и ги гледа с присвити очи.
– Бивш – поправям го. – Разделихме се преди две седмици.
– Искаш ли да го ударя?
– Не, Ред. Не искам. – Ще ми се да кажа „да“, с удоволствие бих гледала как Дерек поне частично си получава заслуженото, но не си струва това, което би се случило след първоначалния удар.
– Искаш ли да му го върнеш? Да го накараш да ревнува? Можем да се натискаме до тях.
– Сериозно, млъквай. Просто се опитвам да слушам музика и да си пия на спокойствие, разбираш ли? Защо не отидеш да поканиш някое момиче на танц или не се сбиеш с някого, или буквално не се захванеш с нещо различно от това да ме дразниш.
– Е, не танцувам. Единственият човек, с когото бих се сбил, е бившият ти, а ти вече отхвърли предложението. И седнах тук първи."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
