Съживена

Той се страхува, че тя няма да остане. Тя се страхува, че никога няма да си тръгне.

Последното място, на което градското момиче Сесили Кенеди си представя, че ще се озове, е затънтено ранчо в Западна Канада. Нуждата от закрила от съпруга ѝ обаче, който я подлага на насилие от години, я отвежда именно там.

Сесили не е подготвена за усиления труд и забавеното темпо на живот, а още по-малко за вечно намръщения си шеф Остин Уелс. Той е груб, но и неимоверно привлекателен и не спира да ѝ изпраща смесени сигнали. Всъщност ненавижда ли я или я желае?

Остин е убеден, че градското момче няма да се задържи дълго в ранчото му. Никоя от жените в неговия живот не се е задържала, така че няма смисъл да се привързва. Но лежерните разходки и среднощните разговори помежду им някак неусетно се превръщат в любимата му част от денонощието. А когато насилникът от миналото на Сесили застрашава не само идилията, но и живота ѝ, Остин осъзнава, че е готов на всичко, за да я предпази.

Книга първа от поредицата Ранчо Уелс на Бейли Хана.

Изданието е с красива цветна порезка.

"От страх да не си промени мнението, тръгвам, без да поглеждам назад, следвайки указанията му в търсене на магистралата. Маршрутът ми е прекъснат от ярката светлина на банкомат, която ме предизвиква да спра. Под флуоресцентната лампа изтеглям петстотин долара от общата банкова сметка, защото, честно казано, това е най-малкото, което Кей Джей ми дължи. Въоръжена с „Ред Бул“, здравословно десертче и пакетче чипс с кетчуп, се чувствам по-адекватно подготвена за пътуване към неизвестното. С увереност, която не съм имала от години, поемам към ново начало.

Сто и двайсет. Осемдесет и пет. Шейсет. Индикаторът за гориво осветява тъмната кола – подиграва ми се. Цялата ми самоувереност, изглежда, се е изпарила наравно с последните трохички чипс, които изсипах хаотично в устата ми преди трийсет километра. Очевидно е трябвало да се заредя с повече вредна храна от денонощния. Четиресет. Двайсет. Табела в яркооранжево и зелено, сигнализираща за бензиностанция, прорязва мрачното нощно небе и за нула време отбивам до една колонка. По вените ми се разлива вълна от облекчение, че няма да добавя возене на стоп към списъка с опасни дейности, в които съм замесена тази вечер.

Стара телефонна кабина със счупено стъкло стои в края на бензиностанцията. Съмнявам се, че работи – кой изобщо още ползва телефон с монети? Но предпочитам да не се появявам в Уелс Кениън, без поне да съм се опитала да уведомя Берил, че пристигам, затова се разравям в колата, събирайки всички дребни монети, които мога да открия.
Опитвайки се да имам възможно най-малък контакт с мръсната телефонна слушалка, с два пръста я вдигам до ухото си. Дава свободно. Вдишвам през зъби и въвеждам номера. Берил вдига на третото позвъняване със сънлив глас.
– Берил? Здрасти, извинявай, че те събуждам. Сесили е.
– Добро утро, мила В безопасност ли си? – В продължение на близо шест месеца говорим всеки ден и сякаш досега никога не съм я чувала. Звучи успокояващо и ведро въпреки сънливата дрезгавина.
– Да. Ами, исках да се уверя, че е възможно да дойда, преди да се появя пред къщата ти. Обаждам ти се от платен телефон от отбивка на магистралата... Мисля, че съм на два часа от Уелс Кениън. Нямам телефон, за да проследя на картата, но така ми каза полицаят.

Изчаквам отговора ѝ със затаен дъх.
– О, Сесили, толкова съм горда. Ако трябва да научиш едно нещо за мен, то е, че аз не се отмятам от думата си. Идвай, мила.
Дава ми насоки как да стигна от Уелс Кениън до ранчото „Уелс“ и ги повтарям два пъти, за да съм сигурна, че съм ги запаметила, преди да затворя телефона. Някой на този свят знае, че съм си тръгнала. Сега остава да продължа. В миналото това може би щеше да е проблем. Нямаше кой да ме съди, че се връщам обратно у дома при съпруга ми, който ме малтретира. Не че смятам, че Берил би ме съдила.
Но колко засрамващо би било, ако обърна и се върна след днес?
Помня още точно един телефонен номер. Най-вече защото го дадох по своя воля като тийнейджърка с надеждата, че приятелите ми ще се обаждат достатъчно често, така че родителите ми да поддадат и да ми осигурят собствен стационарен телефон. Не дишам, докато въвеждам цифрите с треперещи пръсти.
– Татко? – изграквам, като чувам как възрастен мъж изхърква от другата страна на телефона. – Сесили е. Извинявай, че те събуждам.

И на двамата ни е ясно, че е странно да се обаждам. Още по-странното е, че звъня в пет сутринта, като се има предвид, че не съм разговаряла с родителите ми повече от година. По-добре късно, отколкото никога, нали?
– Сиси? Какво има? Обаждаш се от непознат номер. Добре ли си?
Ускореният ми сърдечен ритъм се стабилизира и се усмихвам на телефона. Някаква част от мен очакваше да се ядоса, че звъня толкова рано сутринта.
– Добре съм. Или поне ще бъда. Напуснах Кей Джей, татко. И си мислих, че някой трябва да знае къде отивам, така че ако той ме докладва за изчезнала, можеш да уведомиш полицията да не ме търсят. Счупих си телефона. Всъщност не, той ми счупи телефона. – Щом няма да се връщам при него, трябва да спра да го защитавам. – Но намерих платен телефон по пътя и...
– Платен телефон по пътя? Къде отиваш?
На заден фон чувам носовия глас на майка ми да казва:
– Просто ѝ кажи да дойде тук, Кларк.
– Майка ти казва, че трябва да дойдеш тук.
Въздъхвам.

– Имам приятелка в Уелс Кениън, която ми предложи работа и място, където да отседна. Вече я уведомих, че отивам. Но съм добре, честно. Ще ви се обадя, когато си взема нов телефон.
– Имаш ли нужда от пари? Къде, по дяволите, е... Марджи, влез в Гугъл и потърси Уелс Кениън. Как да ти помогнем, Сиси?
– Моля ви да не казвате на Кей Джей къде съм. Това е единственото, което искам от вас.
– Нямаше да му кажа дори да не ме беше помолила. Тайната ти е в сигурни ръце, миличка.
– Съжалявам, че не се обадих по-скоро, татко. Аз... – Слюнка се събра в задната част на гърлото ми. – Съжалявам, че не ви послушах по-рано.
Преди година двамата изразиха притеснението си и ми предложиха всевъзможни начини да ми помогнат. За да се отблагодаря на любящите ми родители, метафорично им зашлевих един шамар, убедих ги колко много грешат и ги изключих от живота си. Не заслужавам все още да ги е грижа за мен.
– Сиси, обичаме те. Винаги. С майка ти винаги сме насреща. И се радвам, че се обади, миличка.
Изведнъж гласът на майка ми се чува в ухото ми. Явно ползва телефона в офиса, който е на същата линия."
Из книгата

Бейли Хана е родена и израснала в малко градче в Британска Колумбия, Канада. Първоначално издава Съживена и Разгневена - първите две книги от серия Ранчо Уелс, в електронен вид, но след като попадат в класацията за бестселъри на Амазон, към тях проявяват интерес големи английски и американски издателства, сключвайки сделка за три книги след оспорвани търгове, завършили с шестцифрени авансови суми. Бейли живее със съпруга си, дъщеричката им и домашните им любимци - кучета и кокошки. В свободното си от писане време обожава да чете, да пече домашен хляб, да се разхожда сред природата и да кара дъщеричката си на уроци по езда.

Издателска къща Хермес ООД
Пловдив 4000
ул. Лозенград №51, ПК 4077
info@hermesbooks.com