"Лорета седна, а Наоми се премести по-близо до Елизабет. Сега седяха от двете ѝ страни. Елизабет извади листа от плика и го приглади в скута си. Дъхът ѝ секна, когато видя най-отдолу подписа на баба си - Хариет. Пое си дълбоко дъх и зачете писмото.
24 декември 1940
Весела Коледа, мила моя Беатрис!
Само като те наричам мила, започвам да си тананикам песента на Дайна Шор Да, моя мила дъще. Не мога да си избия тази прекрасна песен от главата от мига, в който я чух по радиопрограмата на господин Кантор. Мисля си за деня, в който и аз ще имам дъщеря и ще я глезя. Избързвам ли? За едно момиче е лесно да избърза, когато е влюбено. Обожавам годината, която ти и аз прекарахме заедно. Трябва да кажа, че тя беше една от най-хубавите в живота ми. С теб веднага се сприятелихме и ти срещна Тони, а аз Джими - каква радост! Ние с теб сме невероятно щастливи момичета... Обожавам начина, по който Джими ме гледа. Чувствам се като принцеса, когато ми подава ръка и ми помага да изляза от колата му. А когато онзи ден ме целуна по бузата, едва не припаднах там, в парка. Изобщо не подозирах, че любовта може да накара човек да се чувства по този начин. Така че това писмо е за любовта - единственото неопетнено нещо, останало на този свят.
Елизабет вдигна глава и се обърна към майка си:
– Кой е Джими?
– Нямам представа - отговори майка ѝ, наведе се и огледа писмото.
– Може би някой приятел на Беатрис? - предположи Наоми. – Нейният съпруг се казваше Тони, така че има логика.
– Някога чувал ли си за човек на име Джими, Травис? - провикна се Лорета.
Травис се извърна към нея и се взря в лицето ѝ, сякаш беше загубил дар слово.
– Не - отговори той и пак се наведе над термостата.
Лорета започна тихо да брои на пръсти.
– Когато е написала това писмо, майка ми още не е била навършила двайсет. Да не би да е бил някой от първите ѝ приятели?
Елизабет размърда вежди.
– Оо, сигурна съм, че това нямаше да се хареса на дядо! - пошегува се тя.
Майка ѝ се усмихна с обич.
– О, тя се е омъжила за дядо ти чак когато е била на двайсет и няколко!
– Как се е срещнала с дядо? - попита Елизабет.
– Веднъж ми каза, че се е запознала с него, когато той се е върнал от Втората световна война – преместил се тук, за да живее по-спокойно - отговори Лорета.
– О, милият дядо! - Елизабет си спомни как включваше радиото, а после я вдигаше под мишниците, слагаше я върху стъпалата си и започваше да танцува с нея из кухнята. Тя се смееше толкова силно, че се хлъзгаше от обувките му.
– Ехо? - обади се Наоми и размаха ръка между Елизабет и майка ѝ. – Умирам от любопитство! Чети!
– О, да! Разбира се! - Елизабет се прокашля, оправи хартията и продължи. Чуваше гласа на баба си в ушите като музика."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 6.33 / 3 гласа 
