"Докато растеше, Джоузи Уилс си мислеше, че тепърва в живота ѝ предстои да взима безброй решения. Но в крайна сметка се оказа, че изборът ѝ е бил само един.
Тя не искаше да мисли за пропуснатите възможности. Какъв беше смисълът? Да се предаде на еднообразното ежедневие бе далеч по-лесно. Сигурността на битовизма надделяваше над вълнението от изненадите. Или поне така се опитваше да убеди сама себе си.
Тя угаси лампата в банята и тръгна предпазливо по коридора. Влезе в кухнята, примигна, за да свикне с ярката светлина, и за своя изненада видя брат си Ник, който се бе събудил преди изгрева. Тийнейджърът решаваше задача по математика в ученическата си тетрадка и закусваше яйца с препечена филийка.
– Днес трябва да отида по-рано на работа – каза тя. – Ще се справиш ли?
– Да. – Той изобщо не вдигна поглед от тетрадката, а тя знаеше, че не трябва да приема отношението му лично.
– Добре тогава, обичам те.
– Добре – отвърна той, очевидно прекалено съсредоточен върху задачите, за да се занимава с любезности.
На осемнайсет години лицето му вече не изглеждаше толкова младежко и постепенно ставаше по-изваяно, а здравите му крака се разтягаха и изпълваха пространството под малката кухненска маса. Джоузи се опита да не мисли колко бързо растеше той. Тя обичаше малкия си брат и ѝ се искаше този момент, в който бяха заедно, никога да не свършва. Въпреки че бяха брат и сестра и имаха същите зелени очи като баща им, двамата бяха съвсем различни. Косата на Ник беше много по-светлокестенява от нейната и докато той беше висок и слаб като останалата част от семейството, тя беше дребна и набита. Ник притежаваше изключителни математически умения, а тя се интересуваше повече от литература и история. И все пак, въпреки различията си, двамата се разбираха чудесно. Тя грабна чантата си и излезе от къщата, качи се в колата и остана за миг сама в тишината. Ник отново имаше проблеми в училище. Затова се беше затворил в себе си. Нито учителите, нито неговият терапевт знаеха как да подходят към него, а той нямаше много приятели, които да му окажат подкрепа. Дипломирането беше след няколко седмици. Той бе помолил да не присъства на церемонията и това разби сърцето ѝ. Събитието вероятно щеше да предизвика прекалено голямо сетивно натоварване за него, но тя беше готова да се обзаложи, че нежеланието му да отиде се дължеше повече на факта, че Ник бе уморен от неразбирането, с което постоянно се сблъскваше. Беше ѝ трудно да говори с него за чувствата му и тя се страхуваше, че техният град няма да му предостави възможност да разкрие потенциала си. Джоузи трябваше да го измъкне оттук, да му покаже друг живот, но нямаше нито средствата, нито времето за това. Трябваше да работи, за да плаща сметките и да заделя оскъдни спестявания.
С ръце на волана, тя се вгледа в тъмнината на късната пролет. Искаше да осигури по-добро бъдеще за себе си и брат си. Но не знаеше как да го стори. Джоузи включи двигателя на колата и тръгна към закусвалнята, но бе напрегната. Всеки път, когато се сблъскваше с трудности – а напоследък това се случваше често, в съзнанието ѝ изплуваха спомени от детските години, сякаш умът ѝ трупаше и пазеше всички преживявания, довели я до настоящия момент. Но това не ѝ помагаше. Напротив – спомените я изтощаваха още повече. Сега, без предупреждение, един спомен изплува на повърхността на съзнанието ѝ. Тя се опита да го прогони, докато шофираше, но той не ѝ даваше мира. Боса – както прекарваше всяко лято като дете, петгодишната Джоузи пое напряко през гъсталака от къщата на приятелката си Рут към своя дом – място, сгушено в планината, където живееше с родителите си.
– Тръгвай към вкъщи, когато светулките започнат да се появяват – винаги казваше майка ѝ.
Тази вечер само баща ѝ си беше у дома и Джоузи тръгна по-рано, за да не го тревожи. Майка ѝ беше в болницата за изследвания на кръвното и заради честите си главоболия. Скоро щеше да се върне у дома заедно с новороденото братче на Джоузи. Седмици наред, чак до деня, в който отиде в болницата, мама учеше Джоузи как да се грижи за бебе. Използваше куклите, за да ѝ покаже как да му слага пелени и да му придържа главичката. Джоузи нямаше търпение братчето ѝ да се роди, за да се грижи за него. Мама ѝ каза, че някой ден от нея ще стане страхотна майка и това я зарадва, понеже копнееше за това от цялото си сърце. На път за вкъщи онази вечер слънцето едва се виждаше, розово-оранжевата му светлина очертаваше долините, преди да се скрие зад планината – мама наричаше това време от деня „златния час“. Джоузи спря край близкото поточе, потопи краката си в прохладната вода, после се наведе и вдигна камъче със сребриста ивица, което бе привлякло погледа ѝ. Реши да го занесе вкъщи и да го изрисува – изплакна го в потока и го избърса в захабената си лятна рокля. Цикадите вече започваха да свирят, затова тя бързо пъхна камъчето в джоба си и скочи обратно на брега. Продължи по пътеката към дома, като внимаваше къде стъпва и мислеше какво да приготви за вечеря за себе си и татко. Джоузи беше само на пет години и не ѝ позволяваха да използва готварската печка, затова сега тя се чудеше как да изпържи доматите, които смяташе да сготви."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
