"В Ню Йорк всеки уикенд дава възможност да живееш като във филм. Питиета на покрив в сянката от силуетите на сградите, направени сякаш по поръчка, блестящи специално заради онази силно обработена снимка, която се каниш да публикуваш. Вечери, на които седиш до знаменитост, която не докосва храната си и шумно обсъжда клюка за филмова звезда, с което може да те накара да се задавиш с коктейла си от джин и тоник. Парти с наркотици, които приличат на бонбони, разпръснати по мраморна маса в пентхаус, в който има задни стаички за персонала и зала за пилатес, голяма колкото едностайния ти апартамент. Освен, разбира се, ако не си като мен и перфектната ти петъчна вечер не изглежда толкова като да се мотаеш покрай масите в „Марки“, а по-скоро като да гледаш „Нетфликс“, облечена с някоя размъкната блуза, която някога е принадлежала на бившето гадже на съквартирантката ти от колежа. Блуза, която може да си откраднала в един от моментите си на слабост, защото си копняла за мъжа, както за седмичната кутия сладолед, от която се кълнеш, че ще си вземеш само няколко лъжички, искрено вярвайки в самоконтрола си, чак докато лъжицата не се удари в картоненото дъно.
– Съжалявам!
Поемам си дъх, сякаш са ме ударили в корема, защото някакво момиче, което носи обувки с тънък ток с размерите на игла за плетене, току-що ме настъпи. Мъдрецът ми беше изваден без упойка от студент по дентална медицина, на който майка ми определено не трябваше да се доверява. Това боли повече. Точно когато обмислям да избълвам поредица ругатни и се чудя дали е възможно да повдигна обвинение срещу висок ток, една нежна ръка се отпуска върху рамото ми. Пенелъпи, най-добрата ми приятелка и съквартирантка от колежа със страхотен вкус за мъже, но с не толкова добра представа за хубава вечер, въздъхва, поглеждайки към мен със състрадателния поглед на почти професионална купонджийка, взираща се в новачка.
– Затова не се ходи на клуб с обувки с отворени пръсти, Ел.
Поемайки си дълбоко дъх, докато пръстът на крака ми пулсира като сърце насред сърдечен арест, казвам:
– Нямам други обувки на токчета. И никога не съм ходила на клуб.
Пенелъпи се взира в мен цели десет секунди, преди да се намръщи.
– Да знаеш, че не мога да реша кое от тези твърдения е по-трагично.
Поглеждам я.
– Тук сме почти от два часа. Скоро ще се превърна в тиква. Имаш още петнайсет минути.
Единственият начин да позволя на Пенелъпи да ме отмъкне от удобството на меката ми завивка бе обещанието, че ще бъдем тук най-много час и че ще си вземем пържени картофки от местенцето зад ъгъла, където ги продават само след полунощ. Освен това тази вечер трябваше да бъде по-спокойна. Някакво важно бизнес списание бе наело клуба, за да отпразнуват компаниите, които са влезли в списъка им със „следващите големи находки“. Пенелъпи се опитва да създаде контакти с някого от „Атомик“ – компанията, която оглавява списъка. Технически погледнато е служебно излизане.
– Хубаво, хубаво. – Хваща ръката ми и я слага на ръба на бара като капитан, който връзва лодка за пристанището. Мраморът е толкова лепкав, колкото можете да си представите. – Стой тук – нарежда тя. След това безпроблемно се слива с тълпата с лекотата на някой, който е запомнил наизуст лабиринтите на тъмното, потно, лепкаво подземие на Ню Йорк.
Не слушам. До мен има двойка, която се натиска толкова сериозно, че се чудя дали дрехите им няма да се запалят от триенето, ескалирайки в същински полов акт. И дали това би било сметнато за странно на място като това. Опитвам се да се смаля възможно най-много, докато в същото време предпазвам тялото си, с плътно прибрани лакти, преди да се гмурна с главата напред сред навалицата в отчаян опит да открия тоалетната, за да инспектирам нанесените по крака ми щети.
Със скоростта, с която тълпата ме засмуква, също толкова бързо ме и изплюва в далечен, по-тих ъгъл на клуба. По-тих... но не много по-празен. Пред единствената тоалетна се вие опашка. Единствена. Намръщвам се. Със сигурност подобен клуб има повече от една. Откривам охранител, който стои до стената, оглеждайки клуба със старанието на агент от Тайните служби.
– Ъ, извинете? – Сръчквам ръка, която е по-широка от главата ми. Нужни са три сръчквания, за да може гигантът изобщо да отрази присъствието ми. Когато го прави, очите му се присвиват, оглеждайки ме така, сякаш съм в нарушение на някое клубно правило.
Клубовете имат ли правила? Дали наруших някое като го заговорих? Преглъщам.
– Само... само една ли има? – питам, сочейки към тоалетната.
Той изсумтява и кимва, а аз схващам намека, когато трябва да се разкарам от някого, така че се отдръпвам обратно към опашката. След пет минути, когато не е помръднала изобщо, решавам да използвам фенерчето на телефона си, за да си огледам пръста на крака. Добре е. Което всъщност говори много, понеже очаквах да има дупка или поне счупен нокът. Доволна от това, че все още разполагам с всичките си пръсти, въздъхвам и поглеждам колко е часа. Осем минути. Пенелъпи има осем минути.
– Забавляваш ли се?
Гласът идва от толкова високо над мен, че съм принудена да погледна нагоре – и нагоре, и нагоре, – за да видя източника. Още един охранител. По-висок от другия, също облечен изцяло в черно. Примигвам. Има ли правило да се забавлявам? Вътрешно завъртам очи сама на себе си. Не бъди глупава, Ел. Макар че... може би не е толкова глупаво. Мога да си представя ексклузивни клубове като този, с дълга цяла пресечка опашка от групички великолепни хора, които чакат в дъжда, за да влязат, да изритат някого навън, само защото изглежда, че не се забавлява. Не биха искали някой мърморко да развали настроението, нали? Може би от списанието са дали строго нареждане атмосферата да се поддържа приятна за всички предприемачи на четиресет или петдесет години, изпълващи дансинга и криещи брачните си халки в джобовете. Вътрешно свивам рамене. На кого му пука? Така или иначе си тръгвам – хвърлям поглед на телефона си – след седем минути. Така че казвам истината.
– Не.
Той повдига вежда. Хвърля поглед към клуба, после към мен, изглеждайки искрено объркан.
– Не?
Приличам ли на човек, който намира всичко това – лепкавия от алкохол под, дългата ми коса да е мокра, задето случайно се натопи в нечие питие, спускащата се по средата на гърдите ми пот от навалицата – за забавно?"
Из книгата
Начало 
