Съчинения в 8 тома - том 5: Средство да имаш врагове

Захарий Стоянов Времетраене: 1:37 мин. Няма край Дейвид Гогинс Времетраене: 1:12 мин. Биполярно афективно разстройство Д-р Владимир Симов Времетраене: 1:28 мин. Лира Петя Андонова Времетраене: 1:03 мин. Юдина щерка Симона Панова Времетраене: 1:11 мин. Сляпата армия Давид Тоскана Времетраене: 1:07 мин. Усмихни се! Рейна Телгъмайър Времетраене: 1:00 мин. Замъци и сливовица - как се влюбих в Словения Сам Болдуин Времетраене: 1:10 мин. Върни назад Лиз Томфорд Времетраене: 0:59 мин. Пътуване в мрака Джон Дъглас, Марк Олшейкър Времетраене: 1:11 мин. Пълно пречистване на живота Джонатан Глас Времетраене: 1:13 мин.

Захарий Стоянов е удивително явление в нашата история - изненадващ и спорен от началото до края! И след края! Не е образ като на картина, че да го приковеш на стената, а неспокойно зрънце живак - докато разбереш, че си го докоснал, и виждаш как ти се присмива от някой неочакван ъгъл!

Така и сега при подредбата на публицистиката му. По хронологичен ред, по жанрове или...? Ако изоставим каноните, ще успеем ли да го представим по-понятно, по-правдиво, по-верен на себе си и на епохата?

Как навикваното неграмотно медвенско овчарче се превърна в блестящ публицист? Може ли узурпаторът на Българската конституция, жестоко подиграният Искендер бей, за три-четири години да заиграе хоро с шопите и да се издигне до "Няма Батенберг - няма България!". Как и защо нападаме и спорим с "Бил той който и да е"? Кога "Румелия е вече наша"? И после: "Трябва ли да съществува Румелия"? След като е бил на върха на Съединението, защо в съединена вече България притеснено твърди, че "Ние сме трима голи вестникари амо!" Вярно ли е, че "ние никога не бъркаме литературата с политиката"? Как изглежда всичко това след сто и толкова години?

Роден в семейството на овчаря Ст. Далакчиев. Учи в църковното (след 1860 взаимно и класно) училище в с. Медвен (1856-1862). Овчар в с. Инджекьой (дн. Тополите), Варненска област и в с. Подвис, Бургаска област (1866-1870), Шивашки чирак в Русе (1871-1872). Член на Русенския революционен комитет. Чиновник по Баронхиршовата железница на гара Търново-Сеймен (дн. Симеоновград, 1873). Участва в Старозагорското въстание (1875). Един от апостолите на IV революционен Пловдивски окръг по време на Априлското въстание (1876). След разгрома на въстанието е затворен в Пловдив, по-късно принудително е изпратен в с. Медвен. Нелегално отива в освободеното Търново (1877). Член на окръжния съд в Търново (1880). Секретар на Апелационния съд и съдебен следовател в окръжния съд в Русе (1881). Служител в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1882-1885). Оглавява БТЦРК, който организира съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885). От 1886 е в София. Народен представител в Народното събрание (1886), подпредседател на НС (1887), председател на НС (1888-1889).

Захарий Стоянов (Джендо Стоянов Джедев) оставя ярък отпечатък върху българската история и литература. Като възрожденец, живял на границата между две епохи, със съдбата си свидетелства както за бурното историческо време, така и за духовния прогрес и патриотичния дух, които движат всички важни събития, на които е съвременник.

Роден е през 1850 г. в с. Медвен, Сливенско, в обикновено семейство на овчар. През първите години от живота си бъдещият революционер учи в църковното и класното училище в Медвен при даскал Буньо. След навършване на 16 години, също както и своите връстници, пътува до Добруджанските овчарски хъшли, за да пасе овцете. Жадува за книги, но всичко, с което може да се снабди, са четивата, с които разполагат и останалите овчари - в голямата си част пълни със суеверия и недостатъчни за неговата жажда за просвета. На 19 години, Джендо иска от баща си да му изплати определена сума за прекараното време като овчар, за да може "да си търси честта по други места".

Изгонен от баща си след това искане, известно време работи като овчар в с. Инджекьой и с. Подвис. След това заминава за Русе, където не го приемат в училище, защото е преминал обичайната възраст. Постъпва като абаджийски чирак. Започва да посещава често русенското читалище "Зора", където по това време се събират млади революционери, водени от Никола Обретенов. Джендо Джедев не само проявява желание да се самообразова, но и се включва в Русенския частен революционен комитет на ВРО. Скоро след това, въпреки неговата предпазливост, русенската полиция започва да го следи и затова се премества в железницата на гара Търново-Сеймен като чиновник-маневрист.

Две години по-късно, през 1875 г., взима участие в Старозагорското въстание, като по време на подготовката за него се сближава със Стефан Стамболов, а след потушаването на въстанието се укрива в Харманли. Продължава с революционната дейност веднага щом разбира, че предстои ново въстание - неговата територията е IV-ти революционен окръг. Успява да си извоюва авторитет със своето неуморно участие и заслуги за делото, като печели доверието и на Георги Бенковски. По време на Априлското въстание е част от Хвърковатата чета и приближен на Бенковски. По това време постоянно си води бележки, които после ще намерят реализация в "Записки по българските въстания".

След потушаването на Априлското въстание, по чудо остава жив - успява да избяга след предателството на овчаря дядо Вълю и засадата в Тетевенския Балкан. При засадата Бенковски е убит на място, но Джендо се спасява, след като пада във водите на буйната и придошла р. Свинарска и тя го отнася. След мъчително скитане из Балкана е заловен в с. Терзийско и прекарва няколко още по-тежки месеци по затворите.

Няма достатъчно доказателства за участието му в бунта, за което вероятно има значение и смяната на родното му име. Принуден е обаче да се върне в с. Медвен, където е под контрола на властта. От там през 1877 г. успява нелегално да отиде в Търново и се свързва отново със Стефан Стамболов.

След Освобождението заема административни длъжности, като приблизително по това време се появяват и първите му публицистични творби. През 1882 г. критикува остро политиката на княз Александър Батенберг, а от 1885 г. политическата му дейност е свързана с Български таен централен революционен комитет и дейността по обединяването на княжество България и Източна Румелия. По-късно участва и в дейността на Народнолибералната партия. В годините между 1887 и 1889 г. е част от V-то Народно събрание.

Публицистиката на Захари Стоянов излиза в периодични издания като "Независимост", "Братство", "Съветник", "Светлина", "Южна България", "Свирка" и др. От 1885 г. Пише във вестник "Борба" - самостоятелно издаван и редактиран лично от него. Във вижданията на Захарий Стоянов е, че литературата трябва да служи на обществото. Това виждане е отразено в неговите статии и фейлетони, касаещи актуалния политически живот. Перото му е остро, а думите му имат висок емоционален заряд. Освен на публицистика, Захарий Стоянов е автор и на епохални мемоарни съчинения. Като участник в събитията около Освобождението, той не само допълва историята, но и възражда паметта за националните ни герои и идеали. Като свидетел и участник в историческите събития, не може да допусне да бъдат забравени и заменени.

Измежду ценните мемоарно-биографични произведения, с които Захарий Стоянов обогатява националната ни литература, са "Васил Левски - Дякона (Черти из живота му)", "Черти от живота и списателската деятелност на Любен С. Каравелов (събрани в сборника "Знаеш ли ти кои сме?", както и емблематичното за националната литература и история съчинение "Записки по българските въстания".

Захарий Стоянов ООД
София, 1784
ул. Боян Дамянов 7
office@zstoyanov.com