Това не е роман

Роман като шлифован диамант Това не е роман не е роман в стандартния смисъл по отношение на сюжет и развитие на характерите. Той по-скоро е откровение за процеса на изцеряване и зараждането на любовта, самоуважението, мъдростта и състраданието. Това не е роман е зов. В началото героинята твърди, че не възнамерява да пише роман, а да изпрати послание за обич към брат си Джони, за когото се предполага, че се е удавил преди 30 години, но тя вярва, че е жив.

Историята се развива под формата на ретроспекции, от които читателят научава за отношенията на Имоджън с родителите и брат и и се докосва до дневници и писма на роднини. И въпреки, че се срещаме с четири поколения от рода, книгата се чете леко и преминава без усилие от един спомен и едно поколение към следващото. Простотата на формата обаче с нищо не подсказва за силата на емоционалното страдание, което героите трябва да преживеят.

Те се борят с психическо заболяване, изолация, загуба, предателство, вина и срам. Мотивът с ехото се повтаря из цялата книга, като перфектно пресъздава загубата, скръбта и различията - все основни теми на романа. Цялата тази болка обаче е пронизана от неподправената радост и опиянението на страстната любов.

В произведението има няколко майсторски диалози, но в действителност почти нищо не се говори за болезнените проблеми, които се повдигат. Дори напротив - романът е завладян от пълно мълчание. Бащата на Имоджън се крие зад вестника си, майка и се оттегля в кабинета, брат и е напълно обсебен от връзката си с немеца, домашната прислужница отказва да говори за преживяното в концлагера, прабаба и се дистанцира от семейството си след загубата на сина си и самата Имоджън изгубва говора си след преживяния стрес от еротичната тайна на майка и. Роднините на Имоджън са като сенки, които се борят със сложността на човешката природа.

Вглеждането на Имоджън в собствените и преживявания и тези на нейните предци и позволява по-ясно да разбере собствената си личност и способността да предопределя съдбата си. Тя проследява гените на таланта си и ги открива у прабаба си, но категорично отказва да бъде засмукана в подобен начин на живот. Желанието и е да използва таланта си както сама реши. Чрез нея Джонстън ясно заявява, че собственият ни живот до голяма степен е формиран от нашите предци и единствено разбирайки миналото си, можем да се придвижим напред и да контролираме бъдещето.

Сънди Таймс определя Това не е роман като проницателна, затрогваща и прекрасно конструирана книга. Според литературните критици тя е елегантно, елегично изследване на любовта, загубата, спомена и копнежа, красиво написана и мистериозно аморфна. С този истински роман, притежаващ едновременно сила и изящество, Дженифър Джонстън отново се проявява като една от най-великите писателки на Ирландия.

ИК Унискорп ЕООД
София 1345
жк Захарна фабрика бл. 19 вх. Б ет. 1
uniscorp@gmail.com