"– Здравей, влез - кани ме Лин.
Пристъпвам в голямо и безупречно антре със сводест таван и скъпи на вид осветителни тела. Като си събувам ботушите, стъпалата ми мигом са сгрети от подовото отопление. Чувам децата да се смеят на горния етаж и когато се качваме в огромната дневна с отворен план, Лусия и Жозефин правят цигански колела, още облечени в рокли на принцеси, и спират само за да си поемат дъх помежду залповете смях.
– Каква красива къща - промълвявам. Всичко е елегантно и модерно, с непрекъснати бели повърхности, в контраст с нашия дом, който е пълен със семейни фотографии, кашони с играчки и залепени по стените детски рисунки. Явно са от семействата, които са способни да приемат неочакван гост, без да се тревожат от наличие на купчина обувки в коридора, пълна мивка, преливащ кош за пране в банята или недояден сандвич с конфитюр, зарязан на перваза на прозореца. За разлика от нас. Къщата е построена на самия връх на скалист хълм над плажа Аснес на полуостров Вестероя и няма непосредствени съседи. Едната стена е изцяло от стъкло и предлага изглед към насечената брегова ивица, осеяна с горски участъци, и сърдития океан, простиращ се далеч под нас, чиито пенливи вълни се виждат от време на време на ярката светлина от фара от другата страна на залива.
– Благодаря ти - отвръща Лин. - И ние я харесваме. Мисля, че огледах половината къщи в Сандефьорд, преди най-накрая да купя тази. - Смее се и аз също се смея. – Искаш ли чай? Или чаша вино?
– Трябва да се прибера, преди синът ми да си е легнал около седем и половина - обяснявам. – Обещах да му прочета приказка.
– Разбира се. Само по една чаша набързо.
Кимвам и след момент тя се връща с две чаши шампанско.
– Все пак е петък. - Определено можем да бъдем приятелки. Проследявам с поглед пълзенето на капчица конденз надолу по чашата, а после я повдигам към Лин за малък тост.
– Мамо - обажда се Жозефин. – Regarde!
Лин пляска с ръце, а Жозефин изпълнява нестабилно двойно циганско колело и се строполява на килима.
– Говорите на френски?
– Да, понякога. Жозефин посещаваше френско училище в Осло. Решихме, че друг език винаги е предимство.
Внезапно се чувствам скучна и болезнено посредствена редом с тази зашеметяваща жена и изтънчената ѝ дъщеря.
– Разбирам. И да, напълно си права, голямо предимство е.
– Ами вие? От района ли сте? Такова хубаво място за живеене, нали?
– Наистина е хубаво. Тихо, но все пак централно. Аз съм от Лилехамер, а мъжът ми е от Сандефьорд, така че избрахме да живеем тук, защото той работи в Тьонсберг, а аз работя на летище Торп. Отнема ми по-малко от двайсет минути да се прибера.
– О, с какво се занимаваш?
– Стюардеса съм. За Нордик Уингс.
Очите на Лин светват.
– Еха. На това му се казва интересна кариера. Като бях малка, винаги виждах себе си като стюардеса. Ще ми се да бях последвала мечтата си.
– Би могло да е интересно. Но да го кажем така, става все по-малко бляскаво. Преди да се родят децата, работех на дълги полети за Катар. Може би това беше по-сходно с представата на повечето хора за тази професия.
Лин се усмихва и отпива от шампанското си.
– После, като се родиха децата, започнах работа в Скандинавиън Еърлайнс, но пътуването до летището в Осло беше много изтощително - два часа шофиране във всяка посока ми идваше в повече, така че преди три години започнах в Нордик Уингс. На района му се отрази отлично да имаме нискобюджетна авиокомпания, която да ни свързва с много европейски дестинации, но далеч не е нещо свръхпрестижно. Както и да е, ами ти какво работиш?
– Гримьор съм. Работя за телевизията, но съм на свободна практика.
– Звучи интересно. Срещаш ли се със знаменитости?
– Не, гримирам предимно водещите на новините.
– Ясно.
– Лесно се съчетава с отглеждане на деца. Позволява ми гъвкавост. Поемам само задачи, съобразени с ангажиментите на децата и графика на мъжа ми. Той пътува много по работа.
– Какво работи мъжът ти? - Мъча се да си представя мъжа на Лин - трябва да си го бива, та да привлече жена като Лин.
– Той... Ъъ... Банкер е. Занимава се с инвестиции в... една френска банка. Париба.
Усмихвам се и кимвам, Лин звучи като мен, когато хората ме попитат какво точно върши Фредрик - Ъъ... нещо свързано с финансовото право... Ъъ... Правна кантора. Бъбрим още няколко минути за момичетата и колко добре се погаждат и аз давам на Лин номера на Фредрик, та да се уговорят за прибирането утре. Ставам и отивам до Лусия и Жозефин, които пак играят на пляскане с ръце.
– Мама трябва да си върви у дома, миличка - казвам, но Лусия ми хвърля само бърз поглед. – Сигурна ли си, че искаш да останеш да преспиш? - Тя кимва, но не желае да прекъсне песничката.
– Наричам се госпожица Модерна.
– Какво умееш, госпожице Модерна?
– Едно, две, три, пляскане!
– Едно, две, три, едно пляскане, две пляскания, тройно пляскане!
– Ако искаш да говориш с мен, просто звънни, нали?
Лусия кимва отново.
– Донесох ти нещата. Минки Маус също е в раницата.
Тя се усмихва и пристъпва в обятията ми за здрава прегръдка. Челото и шията ѝ са покрити с пот заради циганските колела и аз я целувам по двете зачервени бузи.
– Обичам те.
– И аз те обичам - отвръща Лусия.
– Да играем пак на близначки - крясва Жозефин и стиска Лусия за ръката.
– Да! Хайде!
– Лусия е моя близначка!
Усмихвам се първо на момичетата, а после и на Лин. Като ги гледам, обвили ръце една около друга и ухилени широко, всяка изложила на показ празнини от няколко липсващи зъба, спокойно биха могли да минат за близначки, ако се изключат гъстата кестенява коса на Жозефин и тънката руса коса на Лусия. Двете имат сходни кафяви очи и плътни устни."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 8.50 / 2 гласа 
