Изходна стратегия

Изходна стратегия Лий Чайлд, Андрю Чайлд Времетраене: 1:07 мин. Лий Чайлд Времетраене: 1:31 мин. Няма край Дейвид Гогинс Времетраене: 1:12 мин. Биполярно афективно разстройство Д-р Владимир Симов Времетраене: 1:28 мин. Лира Петя Андонова Времетраене: 1:03 мин. Юдина щерка Симона Панова Времетраене: 1:11 мин. Сляпата армия Давид Тоскана Времетраене: 1:07 мин. Усмихни се! Рейна Телгъмайър Времетраене: 1:00 мин. Замъци и сливовица - как се влюбих в Словения Сам Болдуин Времетраене: 1:10 мин. Цочо Билярски Времетраене: 2:04 мин. Върни назад Лиз Томфорд Времетраене: 0:59 мин. Пътуване в мрака Джон Дъглас, Марк Олшейкър Времетраене: 1:11 мин.

Днес Джак Ричър ще свърши три неща. Но не всичките са предварително планирани.

Първо, ще се отбие в кафене в Балтимор. Ще седне в ъгъла и ще си поръча кафе. Черно, без захар. И с лекота ще реши малък проблем с мошениците, канещи се да ограбят двама старци.

Второ, Ричър трябва да си купи яке, което ще изхвърли, когато времето се стопли. Достатъчно голямо за човек с неговите размери. Но когато бръкне за пари в джоба на старата си дреха, той ще открие там нещо ново. Бележка, написана на ръка от младия мъж, който уж неволно се е блъснал в него на излизане от кафенето. С отчаяна молба за помощ.

Трето, Ричър е впечатлен от уменията на непознатия и е заинтригуван от посланието. Затова решава да научи повече за случващото се. И да помогне. Защото за Джак Ричър най-важна е справедливостта.

"Тези книги са абсолютно пристрастяващи! Подхванете ли някоя, не можете да я оставите!"
Джордж Р. Р. Мартин

"Тази поредица води до пристрастяване."
Ню Йорк Таймс

"Нейтън Гилмор знаеше неща, които други хора не знаеха. Например останалите служители в пристанищната администрация на Балтимор. Те не знаеха, че неотдавнашната смърт на техен колега не беше нещастен случай независимо от заключението на полицейското разследване. Защото не беше нещастен случай, а и онзи работник не беше набелязаната жертва. Трябваше да бъде Гилмор. Който отлично знаеше, че именно той ще плати с живота си. В това не можеше да има никакво съмнение. Затова, останеше ли тук, продължеше ли да изпълнява заповедите, убийците щяха да се усетят, че са допуснали грешка. И щяха да я поправят. В това също не можеше да има никакво съмнение. Ето защо той нямаше избор. Трябваше да изчезне безследно.

Гилмор седеше сам в малкия офис. Единственото бюро беше отрупано с букети. Повечето започваха да увяхват. Въздухът беше напоен с аромата на цветя. Не, с противната миризма на цветя, помисли си той. С миризмата на смърт. Затова задиша през уста и завъртя стола си така, че да не гледа към прозореца. Не искаше да вижда леко провисналия купол на бялата тента. Тя се издигаше точно над мястото, където корабният контейнер падна на земята, след като се откачи от крана. Или беше изпуснат нарочно. Разследващите си отидоха, но петното върху бетона щеше да остане с месеци. Ако се вярваше на клюките в офиса, нещастникът, смазан от контейнера, бил станал тънък като лист хартия. Гилмор го познаваше от шест месеца. Беше делил офиса си с него. Беше започнал да го харесва. А накрая беше станал причина за смъртта му. Той потрепери и извади от джоба си най-обикновен телефон, отвори капачето му и написа съобщение. "911. Трябва да се срещнем."

Гилмор въведе номера. Натисна бутона за изпращане. Запомни часа – точно една минута след единайсет сутринта – и зачака отговор. Днес не беше в състояние да работи. Нито утре или вдругиден. Не и на това място. Нито на което и да било, ако планът му се провалеше.

По същото време, когато Нейтън Гилмор изпращаше съобщението, Джак Ричър влизаше в едно кафене. Заведението беше просторно, ярко осветено, оживено, на хвърлей място от офиса на Гилмор на доковете. Интериорът му предлагаше голи тухлени стени, дъбови дъски на пода и три успоредни редици колони от ковано желязо, които да поддържат тавана. Стар склад, предположи Ричър. Солиден. Строен да издържи много години. Сградата беше от онези места, които бяха надживели компанията и дори индустрията, на която бяха предназначени да служат, и сега живееха втори живот. Ричър си представи как горните етажи могат да бъдат превърнати в елегантни апартаменти, докато кварталът се реновира. Ако това вече не беше направено.

Той се нареди на опашка пред барплота, поръча си кафе – черно, без захар, – плати и отнесе чашата си до малка кръгла маса в ъгъла. Някой беше оставил вестник, но Ричър избра масата по съвсем друга причина. Тя му позволяваше да наблюдава цялото кафене. Той се намести с усилие зад нея и седна на дървения стол, който определено не беше предназначен за хора с неговите размери – метър деветдесет и три, сто и десет килограма. Както можеше да се очаква, столът не беше удобен, но Ричър нямаше намерение да се заседява. Беше пристигнал в града тази сутрин с автобус на Грейхаунд и щеше да го напусне по същия начин или вечерта, или на следващата сутрин. Дойде в Балтимор, за да чуе една група, която изнасяше благотворителен концерт в подкрепа на ветераните от войните, който щеше да се проведе същата вечер на открито. Беше краят на октомври, а Ричър нямаше зимно яке. Затова купуването му беше следващата му задача. Той предположи, че ще се наложи да изпие още две или три кафета, за да може кофеинът в организма му да достигне желаното ниво, преди да продължи нататък.

Кафенето беше три четвърти пълно. Малка част от клиентите бяха дошли сами. Двама четяха книги. Други работеха на лаптопите си. Шестима бяха насядали около маса за четирима в центъра. На останалите маси се бяха настанили двойки. Повечето бяха заети със себе си или с телефоните си, но Ричър забеляза, че две от тях следват различна динамика. Мъж и жена на средна възраст не откъсваха поглед от входната врата. Мъжът имаше грижливо поддържана брада. Черната коса на жената беше събрана във френска плитка. И двамата бяха елегантно облечени, сякаш бяха излезли по специален повод, а изражението на лицата им варираше между тревога и възбуда. Другите двама ги наблюдаваха. Мъж и жена, стари, може би към осемдесетте. Те изглеждаха бледи и свити. Дрехите им бяха износени, опърпани, на масата между тях имаше само една чаша кафе.

Ричър допи своето, измъкна се с усилие и отиде до барплота. Напълни чашата си и когато се обърна, видя един мъж да влиза в заведението. Около четиресет и пет годишен, издокаран в костюм. В ръката си държеше куфарче. Елегантно облечените хора, които наблюдаваха вратата, се надигнаха от местата с неловки усмивки. А после нещо в изражението на новодошлия ги сепна. Усмивките им застинаха. Те се свлякоха на столовете си. Раменете на мъжа увиснаха. Човекът с костюма седна при тях и за известно време никой не изрече нито дума. В един момент Брадатия изправи гръб, вдигна глава и отсече:
– Дори новините да са лоши, кажете ни ги. Не ни дръжте в напрежение.

Ричър се забави в края на барплота, където бяха оставени термоси с кафе. Той се престори, че обмисля дали да си сложи сметана. А всъщност искаше да чуе как ще се развие разговорът. Новодошлият започна:
– Помните какво ви предупредих, нали? Пазарът на фючърси наподобява океан, в който бушува силна буря. Инвестицията е като кораб, който се опитва да го прекоси. Екипажът трябва да вземе предвид силните ветрове. Коварните течения. Непредсказуемите вълни. Подводните рифове. Забавянията в резултат на повреди. Корабокрушения дори.

Ричър забеляза как възрастният мъж поклаща глава и побутва стола си назад, сякаш се кани да се изправи. Жената постави ръката си върху неговата и го спря. Брадатия повиши леко глас:
– Казахте ни, че знаете как да преплавате бурния океан. Казахте ни, че сте най-добрият... че можете да направите печалба в рамките на двайсет и четири часа... че можете дори да удвоите парите ни.
– Така е – кимна мъжът с костюма.
– Какво се опитвате да ни кажете сега? Че сте изгубили парите ни?
– Не съм ги изгубил.
– Какво тогава?
– Просто не ги удвоих.
– Остана ли нещо от тях?
– Дали е останало нещо? – ухили се мъжът. – Остана и още как. Защото аз не ги удвоих. Аз ги утроих.
Настъпи продължително мълчание. Накрая Брадатия изхълца:
– Утроили сте ги? Това прави...

Новодошлият вдигна куфарчето, постави го върху скута си, отключи го и изсипа съдържанието му върху масата. От него се посипаха пачки с банкноти. Петнайсет. Една събори чашата. Две паднаха на земята.
– Петнайсет хиляди долара за по-малко от ден. И то след като удържах моята комисиона – заяви човекът с костюма. – Както ви казах, аз съм най-добрият.

Ричър забеляза, че двамата старци се споглеждат. Мъжът и жената сякаш постигнаха безмълвно съгласие. И си кимнаха едва забележимо. А после изправиха гърбове. Приведоха се леко напред. Брадатия впери поглед в парите. С отворена уста. Жената до него изпищя и го прегърна толкова силно, че за малко да паднат от столовете си. Двамата нададоха шумни възклицания. Завикаха. Плеснаха радостно с ръце. Всички в кафенето се взираха в тях, но те като че ли не го забелязваха. Новодошлият се усмихна. Вдигна куфарчето и го затвори. Изправи се и вече беше преполовил разстоянието до вратата, когато Брадатия забеляза какво се случва.
– Чакайте! Тръгвате ли си? – попита той.
– Защо не? Свърших си работата. Наслаждавайте се на печалбата.
– Не, не. Не сте си свършили работата. – Брадатия събра пачките. – Вземете ги. Инвестирайте ги от наше име. Всичките. Също като снощи.
– Сигурен ли сте?
– Сигурен съм.
– Не мога да ви обещая, че ще ги утроя отново.
– Но можете да ги удвоите, нали?

Мъжът с костюма се върна при масата.
– Възможно е.

Ричър седна на мястото си и проследи с поглед как Брадатия събира парите. Той вдигна двете паднали пачки, изправи преобърнатата чаша, стисна ръката на новодошлия, после прегърна жената и двамата с нея тръгнаха към вратата. Пристъпваха с толкова лека крачка, сякаш се носеха във въздуха. Мъжът с костюма отвори куфарчето си и прибра парите вътре. После го затвори, заключи го и се обърна, за да си тръгне.

Старецът с износените дрехи се изправи. Вдигна ръка и направи знак, с който сякаш искаше да покани непознатия на своята маса. А той го изгледа за миг, може би за да се увери, че този стар човек не вика някой друг, след което сви рамене и пристъпи към него. Двамата размениха няколко думи и седнаха. Ричър не можеше да чуе разговора им. И не му трябваше. Той виждаше какво става. И знаеше какво ще последва. Две минути по-късно възрастният мъж бръкна с трепереща ръка в джоба на палтото си и извади пари. Две пачки банкноти. По-дебели от онези, които се бяха изсипали от куфарчето преди няколко минути. Може би по пет хиляди долара във всяка. Общо десет бона. Вероятно всичко, което старците бяха успели да съберат."
Из книгата

Лий Чайлд е псевдонимът, под който твори Джеймс Д. Грант - създателят на легендарния герой Джак Ричър. Познат от десетки бестселъри, Джак Ричър е бивш военен, чиито разследвания и неутолима жажда за справедливост поглъщат вниманието на любителите на трилъра. А що се отнася до псевдонима на писателя Джеймс Грант, той произлиза от семейна шега. Името на автомобила Renault's Le Car се чуло като Lee Car. В следващите часове, в рамките на шегата, името Lee било закачано от Джеймс и съпругата му за какво ли не. Е, в тази игра, Лий Чайлд (Lee Child) е дъщерята на писателя. Самият Джеймс Грант се шегува, че с този избор на псевдоним, по азбучен ред името му попада в библиотеките между имената на Реймънд Чандлър и Агата Кристи. Дори да има зрънце истина в тази история, тя не е толкова известна на широката публика. За сметка на това, Лий Чайлд става известен в целия свят.

Първата си книга написва сравнително късно - на 43 годишна възраст. Затова пък успехът не се забавя - още с този дебютен роман (Място за убиване, Killing Floor), писателят запознава читателите с Джак Ричър. За тази книга той става носител на престижни литературни награди като Anthony и Barry. Врагът (The Enemy) му донася наградите Barry и Nero за най-добър роман.

От 1997 г. до днес се появяват повече от 20 заглавия, издадени в повече от 100 държави, продадени в над 100 милиона екземпляра и преведени на 49 езика. През 2012 г., деветият му роман (Един изстрел,One Shot) е адаптиран за широкия екран с участието на звездите Том Круз, Робърт Дювал, Розамън Пайк, Джай Къртни и Дейвид Ойелоу. Завладяващата история от Не се връщай (Never Go Back) отново ни среща с Том Круз като Джак Ричър. Откупени са и филмовите права за всички романи. И докато заглавията в поредицата продължават за заемат върховите места в световните класации за бестселъри, Лий Чайлд не спира да пише. А на въпроса какво, отговаря: "Същото, но различно". След главозамайващия успех на романите му, може би феновете на Лий Чайлд вече се питат - какво ли е правил той през всичките години, преди да открие призванието си на писател? В отговор на този въпрос, ето и неговата кратка биография:

Джеймс Д. Грант е роден през 1954 г. в Ковънтри, Англия, но семейството се мести в Бирмингам. Случайно или не, завършва гимназия в същото училище, където учи друг знаменит съвременен писател - Дж. Р. Р. Толкин. Джеймс завършва право в Университета в Шефийлд, като междувременно играе в университетския театър. След завършването започва и кариерата му в телевизията, продължила цели осемнадесет години. През този период, който съвпада със златната epa за британската телевизия, той работи като технически асистент и продуцент, също така пише новини и сценарии за сериали и реклами. Внезапно обаче е съкратен от телевизията, тъй като се налага компанията да намали разходите си. Вместо житейска криза, това събитие се оказва ключът към началото на блестящата му писателска кариера.

Той започва работа като синдикален организатор в супермаркет, но има планове за свободното си време. Бивайки винаги ненаситен като читател, Джеймс Грант прави инвестиция в хартия и моливи на стойност шест долара и сяда, за да напише първия си роман. Скоро след издаването на книгата се премества заедно със семейството си в Манхатън, Ню Йорк, което е още една сбъдната негова мечта. Макар че не залага големи надежди на първите си книги, новосъздаденият писател Лий Чайлд скоро е застигнат от славата. Тя също започва да работи за него, като днес той е един от най-продаваните автори в света. Лий Чайлд прекарва свободното си време в четене, слушане на музика и гледане на футбол. То се разделя между апартамента в Манхатън, къщите в Англия и Франция или самолета - докато пътува между тях. Поредицата за Ричър все още е изключително успешна и продължава да набъбва с все нови и нови истории.

Обсидиан ООД
София 1504
ул. Тича 3Б
office@obsidian.bg