Утре ме няма

Утре ме няма Лий Чайлд Времетраене: 1:02 мин. Лий Чайлд Времетраене: 1:31 мин. Място за убиване Лий Чайлд Времетраене: 0:50 мин. Живот в скалите Мария Лалева Времетраене: 0:55 мин. Джералд Даръл Времетраене: 0:56 мин. Моето семейство и други животни Джералд Даръл Времетраене: 0:52 мин. Няма край Дейвид Гогинс Времетраене: 1:12 мин. Биполярно афективно разстройство Д-р Владимир Симов Времетраене: 1:28 мин. Лира Петя Андонова Времетраене: 1:03 мин. Юдина щерка Симона Панова Времетраене: 1:11 мин. Сляпата армия Давид Тоскана Времетраене: 1:07 мин. Усмихни се! Рейна Телгъмайър Времетраене: 1:00 мин. Замъци и сливовица - как се влюбих в Словения Сам Болдуин Времетраене: 1:10 мин. Цочо Билярски Времетраене: 2:04 мин. Върни назад Лиз Томфорд Времетраене: 0:59 мин. Пътуване в мрака Джон Дъглас, Марк Олшейкър Времетраене: 1:11 мин.

Атентаторите самоубийци се забелязват лесно. Най-вече защото са нервни. По дефиниция на всички им е за пръв път. Списък, съставен от израелското контраразузнаване, посочва дванайсет признака, които биха издали потенциалния терорист.

Ню Йорк. Два часът през нощта. Във вагона на метрото има петима пътници. И Джак Ричър. Четирима изглеждат напълно нормално. Петият обаче не - странно облечената жена с втренчен поглед очевидно е на ръба на отчаянието. В рамките на няколко секунди Ричър трябва да реши дали да действа, за да спаси хиляди невинни. А може би греши?

Намесата му ще предизвика поредица от стряскащи разкрития, водещи назад във времето към войната в Афганистан и неофициалното американско участие в нея, както и куп кървави сблъсъци по улиците на Манхатън. Животът на Ричър наистина е в опасност. Но кога ли това го е плашело?

"Тази поредица води до пристрастяване."
Ню Йорк Таймс

"Израелското контраразузнаване създаде наръчник за защита. Казаха ни какво да търсим. Използваха прагматично наблюдение и психологическа интуиция и съставиха списък с поведенчески индикатори. Преди двайсет години получих списъка от капитан от израелската армия. Той се кълнеше в него. Заради това и аз се кълнях в него. По онова време прекарахме три седмици, общо взето, без да се делим за повече от минута, в самия Израел, в Йерусалим, на Западния бряг, в Ливан, понякога в Сирия, понякога в Йордания, по автобуси, в магазини, по оживени тротоари. Очите ми шареха, а умът ми препускаше по точките от списъка.

Двайсет години по-късно все още го знам наизуст. И очите ми все още шарят. Чист навик. От едни други колеги научих още една мантра: виж, но и гледай, чуй, но и слушай. Колкото по-активно участваш, толкова по-дълго ще оцелееш. Списъкът е от дванайсет точки, ако заподозреният е мъж. Единайсет - ако е жена. Разликата е в скорошното бръснене. Мъжете атентатори обръсват брадите си. Така се сливат по-лесно с тълпата. Не изглеждат толкова подозрителни. Резултатът е по-бледа кожа в долната част на лицето. Не са се излагали на слънце дълго време. Мен обаче не ме интересуваха бръснатите. Действах по списъка от единайсет точки. Наблюдавах жена.

Бях в метрото в Ню Йорк. Линия №6, Лексингтън Авеню, посока към Горен Манхатън, в два през нощта. Бях се качил на Блийкър Стрийт от южния край на перона във вагон, в който имаше само петима души. Вагоните на метрото изглеждат малки и уютни, когато са пълни. Но когато са празни, изглеждат огромни и изоставени. През нощта светлините им стават някак по-горещи и по-ярки, макар да са същите като през деня. Бях се изтегнал на двойна седалка до вратата в края на вагона, откъм релсите. Останалите петима пътници бяха пред очите ми, на дългите седалки с гръб към прозорците, в профил, далеч един от друг, вперили празни погледи пред себе си - трима отляво и двама отдясно.

Номерът на вагона беше 7622. Веднъж пътувах осем спирки по линия №6. Бях седнал до някакъв смахнат тип, който говореше за вагона, в който се возехме, с ентусиазъм, с какъвто повечето мъже говорят за спорт или за жени. Така че знаех, че вагон номер 7622 е модел R142A, най-новият в железопътната система на Ню Йорк, произведен от "Кавасаки" в Кобе, Япония, докаран с кораб и камион до депото на Двеста и седма улица, поставен с кран върху релсите, изтеглен до Сто и осемдесета улица и тестван. Знаех, че може да измине 320 000 километра, без да се нуждае от някакво по-особено внимание. Знаех, че автоматичната му информационна система дава инструкции с мъжки глас, а информация - с женски, за което се твърдеше, че било случайно. Всъщност се дължеше на убеждението на шефовете на транспорта, че подобно разделение на труда е психологически убедително. Знаех и че гласовете са на водещи от телевизия "Блумбърг", но много преди Майк Блумбърг да стане кмет на Ню Йорк. Знаех, че по релсите се движат шестстотин вагона R142A и че всеки от тях е малко по-дълъг от 15 метра и малко по-широк от 2,50 метра.

Знаех, че този вътрешен вагон, в който пътувах тогава и в какъвто бях сега, побира максимум 40 седящи и 148 правостоящи пътници. Смахнатият беше наясно с всичките тези подробности. Виждах със собствените си очи, че седалките са от синя пластмаса, с оттенъка на небето в края на лятото или на униформата на британските военновъздушни сили. Виждах, че страничните панели са от фибростъкло, върху което не може да се драскат графити. Виждах и двете ленти с реклами, монтирани там, където се срещат таванът и стените. Виждах малките весели постери, възхваляващи телевизионни програми, предлагащи езикови курсове, лесни дипломи и големи възможности за печалби. Виждах и постер на полицията, който съветваше: "Ако видите нещо, съобщете ни".

Най-близо до мен беше една жена от латиноамерикански произход. Седеше на отсрещната страна вляво, преди първите врати, сама на седалка за осем души, доста далеч от средата. Стори ми се дребна, на възраст между трийсет и петдесет. Явно ѝ беше много горещо и изглеждаше страшно уморена. На китката ѝ висеше измачкана торбичка от супермаркет, а очите ѝ бяха вперени невиждащо напред. От другата страна, на около метър и половина по-нататък, седеше мъж. Той също беше сам на седалка за осем души. Можеше да е от Балканите или Черноморието. Тъмнокос, с прорязано от бръчки лице, жилест, похабен от физически труд на открито. Беше стъпил здраво на пода и се подпираше с лакти на коленете си. Не спеше, но беше на границата на съня и се поклащаше в ритъм с движението на влака. Изглеждаше на около петдесет, но бе облечен с прекалено младежки дрехи. Торбести джинси, които стигаха едва до глезените му, прекалено голяма за него фланелка на НБА с име на играч, което ми беше непознато.

Следващият пътник бе жена, която би могла да е от Западна Африка. Седеше вляво, преди вратите в средата на вагона. Бе уморена и отпусната, а черната ѝ кожа изглеждаше прашна и сива от изтощението и осветлението. Носеше шарена рокля, а на главата си беше вързала тюрбан от същия плат. Очите ѝ бяха затворени. Познавам Ню Йорк доста добре. Наричам себе си гражданин на света, а Ню Йорк -- столица на света, така че разбирам града така, както англичанинът разбира Лондон или французинът - Париж. Познавам навиците му, макар и да не са ми близки."
Из книгата

Лий Чайлд е псевдонимът, под който твори Джеймс Д. Грант - създателят на легендарния герой Джак Ричър. Познат от десетки бестселъри, Джак Ричър е бивш военен, чиито разследвания и неутолима жажда за справедливост поглъщат вниманието на любителите на трилъра. А що се отнася до псевдонима на писателя Джеймс Грант, той произлиза от семейна шега. Името на автомобила Renault's Le Car се чуло като Lee Car. В следващите часове, в рамките на шегата, името Lee било закачано от Джеймс и съпругата му за какво ли не. Е, в тази игра, Лий Чайлд (Lee Child) е дъщерята на писателя. Самият Джеймс Грант се шегува, че с този избор на псевдоним, по азбучен ред името му попада в библиотеките между имената на Реймънд Чандлър и Агата Кристи. Дори да има зрънце истина в тази история, тя не е толкова известна на широката публика. За сметка на това, Лий Чайлд става известен в целия свят.

Първата си книга написва сравнително късно - на 43 годишна възраст. Затова пък успехът не се забавя - още с този дебютен роман (Място за убиване, Killing Floor), писателят запознава читателите с Джак Ричър. За тази книга той става носител на престижни литературни награди като Anthony и Barry. Врагът (The Enemy) му донася наградите Barry и Nero за най-добър роман.

От 1997 г. до днес се появяват повече от 20 заглавия, издадени в повече от 100 държави, продадени в над 100 милиона екземпляра и преведени на 49 езика. През 2012 г., деветият му роман (Един изстрел,One Shot) е адаптиран за широкия екран с участието на звездите Том Круз, Робърт Дювал, Розамън Пайк, Джай Къртни и Дейвид Ойелоу. Завладяващата история от Не се връщай (Never Go Back) отново ни среща с Том Круз като Джак Ричър. Откупени са и филмовите права за всички романи. И докато заглавията в поредицата продължават за заемат върховите места в световните класации за бестселъри, Лий Чайлд не спира да пише. А на въпроса какво, отговаря: "Същото, но различно". След главозамайващия успех на романите му, може би феновете на Лий Чайлд вече се питат - какво ли е правил той през всичките години, преди да открие призванието си на писател? В отговор на този въпрос, ето и неговата кратка биография:

Джеймс Д. Грант е роден през 1954 г. в Ковънтри, Англия, но семейството се мести в Бирмингам. Случайно или не, завършва гимназия в същото училище, където учи друг знаменит съвременен писател - Дж. Р. Р. Толкин. Джеймс завършва право в Университета в Шефийлд, като междувременно играе в университетския театър. След завършването започва и кариерата му в телевизията, продължила цели осемнадесет години. През този период, който съвпада със златната epa за британската телевизия, той работи като технически асистент и продуцент, също така пише новини и сценарии за сериали и реклами. Внезапно обаче е съкратен от телевизията, тъй като се налага компанията да намали разходите си. Вместо житейска криза, това събитие се оказва ключът към началото на блестящата му писателска кариера.

Той започва работа като синдикален организатор в супермаркет, но има планове за свободното си време. Бивайки винаги ненаситен като читател, Джеймс Грант прави инвестиция в хартия и моливи на стойност шест долара и сяда, за да напише първия си роман. Скоро след издаването на книгата се премества заедно със семейството си в Манхатън, Ню Йорк, което е още една сбъдната негова мечта. Макар че не залага големи надежди на първите си книги, новосъздаденият писател Лий Чайлд скоро е застигнат от славата. Тя също започва да работи за него, като днес той е един от най-продаваните автори в света. Лий Чайлд прекарва свободното си време в четене, слушане на музика и гледане на футбол. То се разделя между апартамента в Манхатън, къщите в Англия и Франция или самолета - докато пътува между тях. Поредицата за Ричър все още е изключително успешна и продължава да набъбва с все нови и нови истории.

Обсидиан ООД
София 1504
ул. Тича 3Б
office@obsidian.bg