Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж

Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж Фредерик Бегбеде Времетраене: 1:08 мин. Фредерик Бегбеде Времетраене: 2:36 мин. Няма край Дейвид Гогинс Времетраене: 1:12 мин. Биполярно афективно разстройство Д-р Владимир Симов Времетраене: 1:28 мин. Лира Петя Андонова Времетраене: 1:03 мин. Юдина щерка Симона Панова Времетраене: 1:11 мин. Сляпата армия Давид Тоскана Времетраене: 1:07 мин. Усмихни се! Рейна Телгъмайър Времетраене: 1:00 мин. Замъци и сливовица - как се влюбих в Словения Сам Болдуин Времетраене: 1:10 мин. Цочо Билярски Времетраене: 2:04 мин. Върни назад Лиз Томфорд Времетраене: 0:59 мин. Пътуване в мрака Джон Дъглас, Марк Олшейкър Времетраене: 1:11 мин.

"Да се изповядаш в една книга не ти гарантира опрощение; продължете пътя си, ако търсите в този текст нещо друго, освен човек, който се опитва да разбере себе си."

И Фредерик Бегбеде прави точно това - опитва се да разбере себе си, миналото си, обезумелия свят, в който живее. С брутална откровеност и безпощаден хумор си разчиства сметките с дрогата, с алкохола, със, хм, секса, разкрива отношението си към прекалената политическа коректност, към радикалния феминизъм, изродил се в хетерофобия, към претенциите на всезнаещите и всеможещи новопоявили се пророци. Без да пести квалификациите, без да се церемони с това, което не одобрява, което го превръща в негодник, обвиняван в изсмукани от пръстите смъртни грехове, без да се стреми към изисканост и благоприличие, Бегбеде изненадващо - а може би не - завършва изповедта си, заявявайки любовта си към тази, която сред морето от жени избира всеки божи ден за своя съпруга. И пожелавайки на жените и мъжете от обществото на свръхпотреблението и рекламата приятен апокалипсис.

Най-искреният и най-силният Бегбеде досега!

"– Татко, защо са направили това?
Този въпрос ми задава тригодишната ми дъщеря Уна една сутрин през 2018 година и аз не знам какво да ѝ отговоря.
– Сложно е, мила.
– Кой го е направил? Лошите ли?
– Не, не, не се тревожи. Това е само шега.
Къщата и колата ми са покрити с оскърбления в розови багри. По бялата стена на баския ми дом са изписани графити, които ме обявяват за изнасилвач и мръсник. Нощните вандали явно са отместили бебешката количка и са прескочили спасителния пояс във формата на син делфин, за да оплескат с акрилна боя пълната ми със заспали деца къща. Дълги стекли се ивици на ненавист образуват на обикновено спокойната ми тераса творба ала Джаксън Полък и неговата капкова техника. Вярно, подписах петицията на 343-мата мръсници срещу санкционирането на клиентите на проститутките, но винаги е за предпочитане сам да се обсипваш с оскърбления, като Сирано дьо Бержерак. Кой знае защо ги приемаш по-трудно, когато група непознати прескочат оградата ти нощем, прекосят моравата ти, надраскат на фасадата ти тук живее крадец и изсипят кутия с неизтриваема боя върху електрическата ти кола.

– Но защо са направили това, татко?
Написах тази книга, за да отговоря на въпроса на дъщеря ми, която тогава, слава богу, още не знаеше да чете. През онази сутрин на 2018 година разбрах, че разните bad buzz и shit storms могат да излязат от Туитър, за да навлязат в истинския живот, невиртуалния, този, в който децата откриват стекла се цветна омраза по стените на къщата си и се разплакват от страх. Отидох да подам жалба в полицейското управление на Сен-Жан-дьо Люз. Хората, нашарили с обиди дома ми, така и не бяха открити. Предупреждавам следващите. Усмихвайте се, когато дойдете, защото съм инсталирал камера и аларма, свързана със система за лична сигурност. Не се изявявам в социалните мрежи, тъй като нямам време за губене, но в тях често ме обвиняват във всички възможни грехове, защото си позволявам да държа доста свободен тон в писмения печат. В случая през 2016 г. сметнах, че е нелепо да се осъждат клиентите на проститутките на глоба от 1500 евро - те вече достатъчно глупаво са похарчили парите си. Може би направих грешка, има ли значение? Мислех си, че в демократичното общество човек има право да изказва мнението си по различните законопроекти, преди да са гласувани в Парламента. Моля, простете ми този кратък пристъп на наивност.

Неудобството да не съм в социалните мрежи е, че хейтърите могат да ме ругаят само като пишат по стените на къщата ми... Мисля, че ако домът ми е бил нападнат през нощта от терористи, уплашили децата, то за това има много причини, една от които е следната. Работата ми е да пиша и да чета. А аз обичам книгите, които разказват за ужаси. Защитавам свободата на словото дори на авторите, които водят лош живот. Аз лично не върша нищо ужасно, но ми се случва да чета ужасни неща, понякога разказвани от ужасни хора. Да се издига моралът на обществото, е желателно, да се стерилизира литературата, не е. И в това може да греша, но то не е причина да си пребоядисвам жилището. Ако смятате, че литературата трябва да е посветена само на живота на светци и че никой роман не следва да описва незаконни действия, предлагам ви да обсъдим въпроса спокойно, без да заливате с гадости изтривалката ми и без да се опитвате да ми вадите очите като на Салман Рушди през 2022 г. Няма нужда да ме разобличавате анонимно в дигиталната си сметка, елате да се видим на живо и ще поговорим на чаша московско муле. Тема за зрелостен изпит: "Литературата трябва ли да показва злото, или да проповядва доброто?".

Раздвоен съм. Боя се, че добродетелните романи са много скучни. В СССР оптимистичната литература беше насърчавана през целия XX век - социалистическият реализъм не успяваше да държи читателя в напрежение (знаеше се, че накрая ще победи работникът). От друга страна, не мисля, че изкуството е непременно по-добро, ако показва само злото. Би било прекалено просто. Ако трябваше да се интересуваме само от боклуците, за да настигнем Бодлер - също. Изкуството трябва да може всичко да описва: прекрасното, както и чудовищното, святото, както и греховното. Животът ни е сплав от величие и падение. Ако книгите не могат вече да разказват за престъпления и закононарушения, как ще проникнем в душата на човека? Разумно ли е да смятаме, че едно морално изкуство може да подобри човешките същества? Пол Пот искрено се е опитвал да направи хората по-чисти, избивайки очилатите. Един милион и седемстотин хиляди мъртви по-късно кхмерската поезия не е прогресирала кой знае колко... и все още има късогледи камбоджанци. Прочистването на изкуството никога няма да ни направи безупречни. Аз съм един от циниците, на които т.нар. feel-good books само развалят настроението и които се чувстват възвисени само когато открият зрънце човечност на дъното на море от тиня. Посланието на цялото ми творчество може да се сведе до този тържествен зов: О, братя човеци, да се опълчим срещу сантименталната боза.

Дни наред търках, и търках, и търках стените на дома си с разтворител, за да залича оскърбителните надписи. Благодарен съм на съседа ми, който ми помогна да изчистя тези гадости, както и на гаражиста, който отказа да вземе пари за ръчното почистване на колата ми. Агресията ми позволи покрай другото да изпробвам баската солидарност. Много търкане падна, но то не беше достатъчно, след това трябваше всичко да се пребоядиса в бяло, за да се изличат окончателно позорните надписи, както и да се почисти терасата с водоструйка. За голяма моя изненада научих, че застрахователят ми (Дженерали, сега е моментът да му направя реклама) отказва да плаща за замазването на графити, тагове и други подобни шарени издевателства, извършени върху стените на частните жилища.
– Нападенията с прясна боя не са природни бедствия - заяви ми застрахователят.
– Значи не възстановявате разноските по човешките бедствия?
– Не, господине, прекалено много са.
Същата година (2018) присъствах на въоръжено нападение в бар Риц. Трима индивиди с качулки нахлуха през аварийния вход. Барманът заключи вратата и нападателите я разбиха с брадва като в Сиянието. Аз имах горе-долу същото изражение като Шели Дювал. Охраната на хотела откри огън; един мъж беше ранен в бедрото; видях кръвта му да тече, докато лежеше във входа откъм улица Камбон. Престрелката продължи в коридора, който води към площад Вандом. Решетките, които предпазват витрините на златарите, се спуснали от тавана и блокирали пътя на гангстерите, но това по време на екшъна не го знаехме. Заради виковете и изстрелите всички клиенти помислиха, че са жертва на атентат на Даеш, аналогичен на този в Батаклан. Не се чувствахме особено... комфортно, така както лежахме на пода. Оттогава съм станал леко параноичен, защото нямам оръжие в дома си. Мисълта, че непознати са ни научили адреса и са идвали да ни украсят терасата през нощта, докато децата ни (момиче на три години и момче на шест месеца) са спели на етажа, предизвиква у жена ми и мен пристъпи на паника при най-малкия шум в градината. Така че си взехме едно женско италианско куче пазач, една великолепна кане корсо форментино, логично кръстена Симон, тъй като с лая си предпазва семейството ми от феминистки нападения. Не твърдя, че съм ветеран от виетнамската война, но полицията смята, че всеки човек, присъствал на престрелка с истински куршуми, е психически травмиран, дори ако не е физически ранен.

От това събитие нататък трудно заспивам без сънотворно. Може би не трябваше да отказвам да поговоря с психолозите, както ми предложиха полицаите. Малко по-късно започнах да виждам все по-зле, докато четях. После се схвана десният ми крак. Отслабнах с десет кила. Направиха ми всякакви ЯМР-та. Накрая една кръвна проба разкри, че съм диабетик от тип 1. Аз, който току-що бях издал Живот без край, ето че за една сутрин изгубих единайсет възможни години живот. При диабета губиш единайсет години живот средно. Крайно ободряващо! След подобно откритие вече не живеете по същия начин. През целия ден внимавате какво ядете. Биете си инжекции четири-пет пъти на ден, за да смъкнете нивото на кръвната си захар. Ако си инжектирате прекалено много инсулин, рискувате да изпаднете в кома. Ако не си инжектирате достатъчно, рискувате да ослепеете. Мятате се между припадъка и слепотата. Опитомявате смъртта. Нямате никакво време за губене. Спешността диктува всяко вземано от вас решение. Отказването от захарта е невъзможна за постигане аскеза. В сравнение с него да зарежеш кокаина, е детска игра. Диабетикът е принуден да си забранява радостите на шоколада, удоволствието от бонбоните Харибо, насладата от карамела, страстта към холандския сладник, еуфорията от пръчиците Кедбъри, сладостта на еклерите и плезирите, сутрешния кроасан, натопен в кафето, и коктейлите Бейлис с добавка малко кафе-ликьор Калуа и една идея амарето вечер. Madre de Dios. Наложи ми се да сложа кръст на лакомствата, сладките и прочие превземки. Някой може ли да ми каже какъв е смисълът на живота без ванилов сладолед, без мелба, без шоколадови топчета Киткат и Ми-шоко? Струва ли си да живееш, ако трябва да замениш шарените гумени бонбони с метформин? Как е възможно да се откажеш от десертите в Салватор и сладкишите във Фукет? През цялото ми съществуване съм се отъждествявал с нежния крем, покрит с карамелизирана коричка, която трябва да схрускаш, за да достигнеш до меката сърцевина. Призовавам към солидарност между жертвите на обществото. Не ми скапвайте остатъка от живота за това, че съм подкрепил исканията на моите про-секс приятелки."
Из книгата

Естет и сноб, писател, литературен критик и редактор, Фредерик Бегбеде е една от най-известните фигури в литературния свят на модерна Франция.

Фредерик Бегбеде е роден на 21 септември 1965 година в Ньой сюр Сен, Франция в буржоазно семейство. Майка му Кристин дьо Шастенер е преводач на женско ориентирани романи в стила на Барбара Картланд, а баща му Жан-Мишел Бегбеде работи в трудова агенция, занимаваща се с подбор на висши кадри. На своето семейство и спомените от детството впоследствие той посвещава книгата си "Един френски роман", която е отличена през 2009 година с наградата "Роньодо". Нестандартното му семейство няма как да не се отрази на начина на живот на самия Фредерик. Той е обича провокациите и самокритиката. Учи в престижните парижки лицеи "Монтен" и "Луи льо Гран". Дипломира се в парижкия "Институт за политехнически науки", след което завършва маркетинг и реклама в специализираното училище за журналистика и комуникации. Впоследствие започва работа като копирайтър в голямата рекламна агенция "Young and Rubicam". Едновременно с това сътрудничи като литературен критик в големите френски списания "Elle", "Paris Match", "Voici ou encore VSD" и в радиопредаването на Жером Гарсен по станция "France Inter". Бегбеде е уволнен от рекламната агенция, малко след като през 2000 година публикува най-известния си роман "9,99лв" (преименуван по-късно на "14,99 euros", а после на "6,20 euros"), който представлява сатира, която разобличава и критикува рекламния бизнес. Книгата се превръща в абсолютен хит и до ден днешен е продадена в тираж над 380 хиляди екземпляра по света, също така е успешно екранизирана през 2007 година.

През 1990 година Бегбеде публикува първия си роман "Мемоари на един откачен младеж", който представлява романтична приказка за любовта, написана от ироничен парижки сноб. Заглавието на романа се явява пародия на известната книга на Симон дьо Бовоар - "Мемоарите на едно добре възпитано момиче". Четири години по-късно се появява вторият роман на автора "Почивка в кома" (1994 г.). Той представлява дръзка и забавна карикатура на съвременните френски бохеми, определящи себе си за център на вселената. Главният персонаж в книгата Марк Мароние търси любовта в този луд сят и я намира, макар и не там, където очаква. Романът се радва на голям читателски интерес. Същата година създава литературната награда "le prix de Flore" по името на известно парижко кафене. С тази награда се удостояват известни съвременни франкофонски писатели като Мишел Уелбек и Амели Нотомб. Персонажът Марк Мароние отново е главно действащо лице и в следващата книга на автора - "Любовта трае три години" (1997 г.). Марк вярва в закона на природата, че любовта трае 3 години, но причината за развода със съпругата му по никакъв начин не е свързана с природните закони, просто новата любов го поглъща целия, без да оставя място за нещо друго. Въпреки това той сляпо вярва в своята теория и със страх чака наближаването на съдбоносната дата. Романът пожъна голям успех и през 2011 година е екранизиран, като режисьор и сценарист на кинопродукцията е самият Бегбеде. През 1999 година авторът издава сборник с новели със скандалното име "Разкази под екстази", който за кратко време придобива голяма популярност. По това време той става водещ на собствено литературно предаване "Книгите и аз" по парижкия канал "Paris Première". През януари 2003 година издателската къща "Фламарион" (Flammarion) предлага на Бегбеде работа като редактор. За престоя си в издателството той редактира около 25 книги. Същата година той публикува романа си "Windows on the World", който получава френската литературна награда "Interallie" за 2003 година. Следващите му два романа "Романтичният егоист" (2005 г.) и "Помощ, простете" (2007 г.) подобно на предходните му книги, също се радват на голям читателски интерес. През 2014 година той публикува последния си роман "Уна & Селинджър", който разказва за неосъществената любов между дъщерята на големия американски драматург Юджийн О'Нийл - Уна и начинаещия по това време писател Джеръм Селинджър, автор на любимия роман на няколко поколения - "Спасителят в ръжта". С тази книга Бегбеде още веднъж разгръща богатството на своя талант и способността си да бъде различен.

Фредекри Бегбеде е любител на екстравагантни истории, в които главните герои да наподобяват него самия - заклет бохем и купонджия, подобно на главния герой в първите си три книги Марк Мароние. Неговите романи са изпълнени с хаплива ирония, скандални равносметки и провокации, които го нареждат сред най-добрите съвременни писатели в света.

"Нямаме право да бягаме от щастието. Повечето хора не са имали нашия късмет. Когато им е приятно заедно, не се влюбват. Когато са влюбени не си пасват в леглото. Или пък когато са добре в леглото, след това нямат какво да си кажат. Ние си имаме всичко, освен че нямаме нищо, понеже не сме заедно." Фредерик Бегбеде

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg