"Франция наскоро била освободена, когато баща ми се оказал затворен. През октомври 1946 година семейството му го прокудило на осемгодишна възраст зад високите стени на пансиона в Сорез, сред дебрите на Монтан Ноар. За целта седанът на моя дядо „Розенгар Сюпертраксион“ прекосява боровите гори, все едно прониква в друг свят. През това време малкият Жан-Мишел Бегбеде на задната седалка разсипва върху коленете си щайгите с плодове. По онова време оскъдната храна все още е строго разпределяна с купони, така че прасковите и кайсиите ще послужат като разменна монета в интерната. Пътят от По до желязната порта на манастирското училище отнема четири часа. Колата се промъква през теснините между Тарб и Лурд. Магистралата „Пиренеи“ южно от Тулуза и северно от Каркасон е открита едва през 1977 година. Трийсет години преди това трябва да се минава по потъналите в мъгла департаментални пътища с редици чинари от двете страни по посока на Кастелнодари.
Баща ми е със свито сърце, автомобилът се плъзга под надвисналите облаци в обкръжението на ниви и тучни ливади. Жан-Мишел трябва да внимава да не се изложи пред по-големия си брат Жералд, който постоянно му се подиграва, нарича го „умствено изостанал“ или „Урсулка“, защото преди е бил на детска градина при Урсулинките в По. Мълчаливо страда под сивата завеса на дъжда с мисълта, че това е мрачно предзнаменование за целия му предстоящ живот. Занапред десет месеца в годината Жан-Мишел ще си има работа с груби, жестоки и глупави момчурляци. На излизане от Сорез той изобщо няма да бъде същият. Доминиканските монаси се ползват с всякакви права, буржоата имат пълно доверие на тези божи служители, които им спестяват родителските задължения, гарантирайки им при това папската благословия.
Учениците постоянно са бити и лишавани от свиждане, за да не видят родителите синините по телата им, макар душевните синини да са далеч по-сериозни. Обикновеният въпрос: „какво сторих, за да заслужа това?“, трябва да бъде напълно забравен, защото в противен случай животът между каменните стени води до умопомрачение. Всяко завъртане на колелата, което отдалечава баща ми от родния дом, всеки метър по шосето за него е незаслужено мъчение и болезнена раздяла. Баща ми е изтърсакът на семейство Бегбеде. Досега трудно е намирал мястото си сред изпреварилите го във времето две сестри и брат. А занапред как ще расте в интернат, който ви принуждава да се смалявате?
Жералд е роден през 1932 година. Вече е шестгодишен, когато баща ми идва на този свят. По-големият брат моментално намразва малкото си братче. Когато Жан-Мишел получава за Коледа велосипед, Жералд го убеждава, че трябва да го разработи, и го оставя цял ден да седи и да върти на ръка педалите, като едва вечерта се присмива на неговата доверчивост. Подобни закачки са само прелюдия към онова, което го очаква в леденостуденото спално помещение на интерната, приютило стотина непознати момчета с разбити сърца. Сорез е школа за самота, неподлежаща на обжалване присъда в началото на живота. Баща ми става жертва на продължила осем години съдебна грешка. Можел е да претендира за невинност, но в неговите среди „това е най-доброто решение“.
Заведох в манастирското училище моите деца, които искаха да видят „Хогуортс“ на техния дядо. На отиване и на връщане слушах в колата „Never going back again“ на Флийтуд Мак с гласа на Линдзи Бъкингам, който се бунтува: „Been down one time, been down two times…“ По време на посещението в интерната, превърнат в музей, през цялото време бях със свито гърло. Сред живите плетове по границите на нивите петгодишният ми син Леонар трепереше като лист и настина. Същата вечер носът му протече. Каза ми: „Хванал съм хрема от Сорез“. Тъгата се предава от поколение на поколение.
Сещам се, че баща ми и неговият брат не винаги са отивали там с кола, може би са вземали отвратителния пътнически влак, пропит с миризма на твърдо сварени яйца, на мандарини и разтопен камамбер, претъпкан от войници и свещеници, слизали са на гара Ревел-Сорез, откъдето автобус ги е откарвал до прокълнатия манастир в подножието на планината. С пристигането Жан-Мишел се превръща в дребничък и мълчалив новак, на когото двеста ученици гледат като на някакво странно животно. Много скоро той се превръща във всеобщ обект на присмех. По-големите блъскат Жан-Мишел по стълбите, ритат го по кокалчетата и крадат закуската му. Пъхат жив бръмбар под зелената якичка на „заека“, сякаш това кротко момченце само си го проси. Голямата атракция в селото е преминаването на господин Мишу в каручка, теглена от дресиран глиган. По онова време в онзи край опитомяват всякакви диви животни.
Организирането на насилие между деца е чудесно начинание, особено с оглед опита, натрупан по време на колаборацията с Третия Райх, стига целта да е Франция да продължи да тъне в беди и лъжи за векове напред. Какво очаквате да се случи, ако възложите на обречени на безбрачие възрастни, чието детство без съмнение също е белязано от насилие, да ръководят стотици подплашени деца, наблъскани в затворено пространство? Телесните наказания са всекидневие, а педофилията негласно се толерира. След онова посещение в Сорез цяла нощ не можах да мигна, бях вбесен на дядо ми и баба ми, че са осъдили баща ми на лишаване от свобода. Нередно е да дадеш живот на дете, а след това да го прокудиш за цели осем години. В резултат Жан-Мишел до края на дните си изпитва глад и студ. Непрекъснато се тъпче с няколко ката вълна на гърба. След това затворничество той се чувства под ключ. Едва когато видях Сорез, разбрах защо той толкова харесва Чарлс Дикенс и неговите бездомни сирачета. Описанията на изоставени гладни лондонски деца неизбежно са го вълнували; Дикенс му е поднасял огледало."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
