Тайната на Спиноза

Тайната на Спиноза Жозе Родригеш душ Сантуш Времетраене: 1:23 мин. Силата на наричането Мирослава Митева Времетраене: 0:58 мин. Аз, която не познах мъжете Жаклин Харпман Времетраене: 1:23 мин. Надхитри мозъка си Даниел Т. Уилингам Времетраене: 1:09 мин. По същото време следващото лято Аннабел Монахан Времетраене: 1:14 мин. Ленорман - ръководство и гадателски карти Тони Сейвъри, Чиро Марчети Времетраене: 1:14 мин. Лятото на нарушените правила К. Л. Уолтър Времетраене: 1:09 мин. Лято в Ню Йорк Алекс Астър Времетраене: 1:18 мин. Супервдъхновени Адам Дорси Времетраене: 1:01 мин. Обича ме, не се обичам Катрин Сентър Времетраене: 1:12 мин. Митотворците Тамзин Мърчант Времетраене: 1:17 мин.

Роман, вдъхновен от живота на един от най-великите философи на всички времена.

Амстердам, 1640 г.

Един отлъчен от религиозната общност евреин е подложен на жестоки изпитания, за да бъде приет отново от своите. Малкият Бенто Спиноза, считан за детето чудо на португалската еврейска общност в Амстердам, става свидетел на този унизителен акт и той посява в него семето на съмнението.

Колкото повече изучава религиозните и философските трудове, толкова повече забранени въпроси започва да си задава Спиноза. Кой е написал свещените текстове? Каква е истината за Бог? Каква е същността на природата? Но отговорите имат висока цена и ако не се откаже от тезите си, той ще трябва да я плати. Спиноза се впуска в грандиозно интелектуално търсене на тайните на божествената природа, заради което е обвинен в ерес и отлъчен от своята общност. Преследван до края на дните си не само от еврейските равини, но и от християнските проповедници, Спиноза ще се превърне в основоположник на модерния свят. И един от най-великите философи на всички времена.

"Осемгодишното момченце не сваляше блестящите си тъмнокафяви очи от паното, изтъкано от златно-червена коприна, което покриваше свитъците пергамент, върху които бе изписана Тората в хейхала - дървеното светилище с арката и двете вратички. Сякаш Хашем, Самият Той, Името, Светият Господ, Всемогъщият и Вездесъщият, Ел Шадай, Адонай, Елохим или всяко друго от множеството Негови имена, бе застанал тук в очакване завесата да падне, за да погледне към всички със Своите всевиждащи очи. Милосърдие, справедливост, гняв, състрадание, величие, сила, любов, живот и смърт. Той беше всичко на земята. Всичко. Неизмерим.

Характерната сред yehidim глъчка в синагогата, наричана още esnoga, издаваше безгрижие, изпълнено с непретенциозни разговори и чести изблици на смях. Посредниците си разменяха полезни сведения за борсовия пазар, търговците обсъждаха доставките на бразилско дърво от Ресифе и сол от Сетубал, както и проблемите с испанците. Други членове на конгрегацията коментираха нахалството на ашкеназите, които искаха да продават кашерна храна на португалците в своите месарници, докато малцина се смееха на най-новата шега, която някой бе чул в Лисабон или Севиля. Мъжете носеха шапчици, от които върху раменете им се спускаха бели кърпи, наречени талит, и сядаха на предварително определени места. Всички държаха в ръцете си Танах, еврейската библия; някои четяха на иврит, но текстовете на повечето бяха на португалски.

Малкият Бенто погледна към галерията, където се намираха жените. Носеха воали на главите си и повечето от тях бяха довели дъщерите си. Само допреди две години той много пъти бе наблюдавал майка си, седнала кротко на мястото си, докато покашляше от време на време, но точно заради тази проклета кашлица Ана Дебора бе напуснала този свят. Вместо майка си момчето видя две момиченца на неговата възраст, които му се усмихваха. Тутакси изправи рамене. Понякога му казваха, че има красиви черти, което навярно привличаше усмивките и погледите на момичетата, но тъй като бе срамежлив, не знаеше как подобаващо да отвърне на вниманието им.

Разговорите секнаха. Внезапно настъпилата тишина изтръгна Бенто от обичайното блуждаене из синагогата. Лицата на присъстващите се обърнаха към външната врата и момчето, което бе седнало до семейството си в кораба, последва примера им. В бледата слънчева светлина, която се изливаше на прага, се очертаваше неподвижният силует на мъж с посивели разбъркани коси, прегърбени рамене и наведена глава; изглеждаше така, сякаш се страхуваше да влезе. Yehidim бяха вперили поглед в новодошлия, без да го поканят в синагогата, но пък не го и гонеха. Просто чакаха да видят какво ще направи. Дали щеше да се осмели да влезе, или пък да се обърне и да избяга?

Усещайки напрежението, което се надигаше в светилището, Бенто се обърна към братята си:
– Кой е този?

По-големият с една година Исак и с две години по-малкият Габриел равнодушно свиха рамене.
– Откъде да знам.
– Кой е онзи господин, татко? - реши Бенто да попита баща си.
– Уриел да Коща.
– Защо всички го зяпат?

Бащата нетърпеливо вдигна пръст до устните си.
– Шшт!

Малкият млъкна и се взря в новодошлия. Все още на прага, Уриел да Коща си пое дълбоко дъх, сякаш за да събере кураж да свърши онова, за което бе дошъл. Той тръгна отново със сведена глава и превито от тежката съдба тяло, промъквайки се по централния коридор на синагогата, съпровождан от погледите на присъстващите, насядали от двете му страни. Застана пред бимата - дървената платформа в средата на храма, където обикновено се четяха молитвите. Поколеба се за миг и се качи по стълбичките с тежки, бавни стъпки, като осъден, отправил се към ешафода. Сега бимата пустееше и всички погледи бяха вперени в човека, сякаш беше днешният хахам. Уриел се обърна към множеството и извади от вътрешния джоб на палтото си документа, който хахам Сол Леви Мортейра, главният равин, бе написал с подходящите за случая думи. Разгъна го. Ръцете му трепереха от напрежението и хартията леко шумолеше. Преглътна сухо, докато очите му търсеха първите редове на текста. Прочисти гърлото си и зачете:

– Аз, Габриел да Коща, син на Бенто и Сара да Коща, роден в Порто и дипломиран по канонично право в Университета на Коимбра, се върнах към правата вяра през 1612 г., тук, сред португалската общност на Амстердам, където евреите не се страхуват да бъдат евреи, отлъчен за втори път преди седем години поради своите грехове. Днес заставам пред вас със своята изповед - каза той с немощен и треперещ глас. – Заслужавам да умра от много смърти заради извършените от мен грехове, тъй като проповядвах зли слова за Хашем, да се свети името Му, наруших шабат, не успях да съхраня правата вяра и дори стигнах дотам да разубеждавам последователите на грешната вяра, които искаха да станат евреи. Съгласен съм да изпълня получената заповед, задължавам се да изпълня всички поставени задачи и доброволно да приема наказанията, които решите да ми наложите. Тържествено обещавам от сега нататък да не се връщам по непроходимите пътища, да избягвам паденията и злодеянията, които съм допускал, и да следвам правата вяра.

Изявлението бе посрещнато от абсолютна тишина. Ръцете на Уриел все още трепереха, когато сгъна листа, от който бе чел, и го прибра в джоба си. Щом слезе от бимата, до него се приближи хахам Мортейра. Равинът прошепна нещо в ухото му и му посочи далечния ъгъл на синагогата. Уриел кимна и с тежки стъпки се повлече натам.
– Какво е това, татко? - попита малкият Бенто, който все още не разбираше какво се случва. – Какво е направил той?
– Съгреши - отвърна баща му. – Преди години по Божията воля му бе наложен херем.

Момчето ококори очи от изненада. Херем ли? Мъжът, който се бе качил на бимата, е бил отлъчен? И онова, което бе още по-озадачаващо: нима наказанието е продължило толкова години?
– Защо? Какъв е бил неговият грях?
– Предизвикал е Господ.

Отговорът не бе особено задоволителен. Бенто бе още дете, но посещаваше училище Талмуд Тора, знаеше да чете и бе наясно, че наказанията херем са относително рутинни сред португалската общност в Амстердам, наречена Насао, и господата от ma’amad - съвета, който управляваше общността, ги налагат по най-различни причини. Например, ако обсъждаш религиозни въпроси с неверник, ако си купиш месо от магазин на ашкенази или пък обидиш член на португалската общност. Самият хахам Менаше бен Израел, един от главните равини на Насао, е бил отлъчен поради проблеми с данъчните. Отлъчването на даден yehud обикновено продължавало един ден, като случая на Бен Израел, седмица или пък месец. Но... години наред?
– Какви грехове е извършил той, татко?
– Много тежки, Бентиньо. Оскърбил е нашия свещен Бог.

Малкият се сви на мястото си, ужасен, че се намира в синагогата с човек, извършил такова страшно престъпление, и дори се опасяваше, че греховете могат да бъдат заразни като чумата, която от време на време опустошаваше страната. Отново впери поглед в мъжа, който се бе свил в ъгъла. Що за човек би могъл да оскърби Шадай, Всемогъщия Бог?
– Как... как Го е обидил?
– Шшт! Тихо!

През това време Уриел събличаше палтото и ризата си, след което остана гол до кръста. Бенто и братята му се спогледаха смаяно. Гол до кръста мъж? В синагога? Какво става тук? По сигнал на един от пазачите на синагогата Уриел обви ръце около една от колоните. Пазачът се приближи и завърза китките му с въже.

Присъстващите наблюдаваха сцената със затаен дъх, като хипнотизирани. Знаейки, че няма да изкопчи нищо от братята си, Бенто отново се обърна към баща си.
– Какво ще правят?"
Из книгата

Хермес ООД
Пловдив 4000
ул. Лозенград №51, ПК 4077
info@hermesbooks.com