"Тя се пита защо.
Защото той я е докоснал. Единствено по китката. Едва я е докоснал с пръсти. Отправил е кос поглед. Защото бе попитал: "Ти коя беше?" - имал е предвид: "Чия съпруга?" Защото беше време и място, когато да си жена (най-малкото жена като нея), означаваше да си съпругата на някой мъж.
Не безпокойте
Той я чака на шейсет и първия етаж на хотела. Много малко вероятно е името му да e истинско. Много малко вероятно е онова, което знае за него, да е истина. Достатъчно ѝ е да знае, че това е той, да, самият той. Тя е сама в асансьора - елегантна стъклена кабинка, която се издига бързо и тихо към атриума, сякаш напредва в бездна. Долу, в ниското, препълненото лоби на хотела се смалява. Покрай нея се изнизват етажи и парапети, после потеглят надолу. Елегантен нов начин на изкачване, толкова различен от по-големите, бавни и тромави асансьори от детството ѝ. В онези асансьори често имаше униформени служители с бели ръкавици. В асансьори като тези ти сама се справяш.
В асансьора се носи лек аромат. Дали не е на пура? Сега е декември, 1977 година. Пушенето на обществените места и в частните хотели все още не е забранено. Тя усеща как ѝ се завива свят, как започва да ѝ се гади. Миризмата на пура избледнява също като спомен. Тя затваря очи, за да се овладее.
Елегантната ѝ италианска кожена чанта не е увиснала на китката, както обикновено, пъхната е на сигурно място под дясната ръка, прихваната за повече сигурност от лявата, тъй като е значително по-тежка от обикновено. Същевременно чантата е така обърната, че лъскавата месингова табелка с името е на показ - Прада. Инстинктивно, несъзнателно, суетата си казва думата дори в този ден - Прада.
Дали това не е последният ден от живота ѝ, или е последният ден на цял един живот?
Разбира се, че е запомнила номера: 6183. Все едно е татуировка на китката ѝ, неговата власт над нея. Власт. Орис. Тя не е поетеса, не е и от хората, които боравят ловко и изкусно с думите, а ето че тези думи я успокояват като гладки, хладни камъни, поставени върху затворените очи на мъртвите, за да ги дарят с покой.
Неговата стая. Всъщност, това е апартамент - две просторни стаи с изглед към река Детройт, - в който той отсяда, когато идва в град Детройт. Възможно е той да има различни стаи за различни посетители. Тя няма откъде да знае, тъй като никога не ѝ се е доверил.
Кабинката спира със съскане и леко потръпване на шейсет и първия етаж. Стъклената врата се плъзва и тя няма друг избор освен да слезе. Решението е взето, тя няма избор. Стиска чантата под ръка. Наистина ли няма избор? Пита се дали той я чака, дали е близо до асансьора. Очаква ли с нетърпение пристигането ѝ? Не вижда никого. Нито в едната, нито в другата посока не се мяркат хора.
Все още можеш да се обърнеш и да си тръгнеш. Направиш ли го сега, никой няма да разбере.
Пред редицата асансьори има стъклена стена с изглед към реката и ожесточеното бяло слънце. Далеч долу се вижда Удуард Авеню и безшумния трафик.
Причината не е ясна. Защо е дошла тук, след като рискува толкова много? Никога не питай защо. Предизвикателството е изпълнението - как.
Пристъпва крачка след крачка по коридора без прозорци, следва номерата на стаите: 6133, 6149, 6160... Толкова бавно се увеличават, че тя усеща тръпка на облекчение, че така и няма да се добере до 6183. Стъпва по дебел плюшен мокет, розов като бял дроб. Далечният край на коридора се губи някъде напред. Затворените врати до хоризонта се смаляват, когато доближават безкрайността. Няма причина да приближава 6183 единствено защото човекът в стаята я повика. Ако реши, може да се обърне и да си тръгне. Сякаш никога не си била тук... Никога не си излизала от дома. Кой ще разбере? Никой.
Не, не може да се обърне и да си тръгне. Чувства се привлечена напред, към неизбежното. Ако живееш в загадка, единственият начин да разрешиш загадката е като напредваш към края.
Докато елегантната стъклена клетка се изкачва бързо и неумолимо към шейсет и първия етаж, тя се отправя към неговия апартамент.
В косата ѝ се долавя лек мирис на пури, в ноздрите ѝ застоява дъх на повръщано, толкова далечен, сякаш е някаква остатъчна миризма, обикновен спомен. С какво е облечена? Костюм, който внимателно е избрала, белият лен винаги излъчва дискретност, копринена блуза, червен копринен шал на Диор, който трепти весело на гърлото ѝ. Елегантно непрактичните обувки с високи токчета от ярешка кожа на Сен Лоран потъват в мокета. Ако неочаквано ѝ се наложи да се обърне и да хукне, да се спасява с бягство, обувките и мокетът ще ѝ попречат.
Връща се един от онези сънища, в които отново е дете. Тя тича ли, тича. Краката ѝ потъват в нещо като пясък, изглежда мек, но изобщо не е мек. Така и не успява да напредне. Не успява в нито един от случаите, когато тича. Всеки път той се надвесва над нея. Силните ръце на татко ѝ заплашват да я сграбчат, да я вдигнат, както са я прихванали за ребрата... Правото и властта на мъжа, орис.
Номерата на стаите нарастват. Това е факт от живота, към който така и не успяваме да се приспособим, как всичко наоколо се движи с предопределената му скорост, без значение какви са желанията ни тук. Когато приближава 6183, тя започва да трепери. Винаги е същото, преживявала го е и преди, това потръпване, като на автомобил, който се движи твърде бързо, опасно бързо, в ослепително плющящ дъжд, през дълбоки локви, които сякаш вдигат вълни и те се стоварват върху предното стъкло.
Горната част на врата ѝ е подпряна на много студена лъскава маса от неръждаема стомана, а точно отдолу има отточен улей. Очите ѝ са широко отворени, невиждащи. Единствено когато очите ти не виждат, едва тогава виждаш всичко. Независимо от всичко, тя продължава. Пристъпва на токчетата Сен Лоран и все още е декември, 1977
-а, тя все още не е влязла в стаята за последен път. Решена е да стигне до самия край на загадката.
Месинговата табела на касата на вратата показва 6183 и всеки път е била 6183. На бравата виси надпис, внимателно изписани сребърни букви върху лъскаво черно - същият предупредителен надпис: Моля, не безпокойте!
Аз съм
Аз съм красива жена, имам правото да бъда обичана. Аз съм жена, която буди желание у другите, имам право да бъда желана.
Когато умряхме
Когато умряхме, нашите (красиви, голи) тела се превърнаха в безжизнена материя. Когато умряхме, последните ни, приглушени писъци застинаха в гърлата. (Може да се каже, че ако легнете до нас в смъртта и ако поставите ухо до гърлата ни, ако сте достоен, може да чуете бледо ехо от този последен вик.)
Когато умряхме, нашето мъчение приключи. Тъй като опрощението очаква всички нас. Когато умряхме, нито един от вас, който ни е създал, не бе наблизо. Когато умряхме, ние умряхме сами, обзети от ужас. Защото вие не бяхте наблизо. Когато умряхме, запитайте се защо имате деца, след като не ни обичате. Попитайте защо.
Само че, когато умряхме, нашите тела бяха подготвени с любов за смъртта така, както никой от вас не би ни подготвил.
Когато умряхме, нашите тела бяха внимателно измити, дори най-незначителните частици мръсотия бяха отстранени от всяка гънка по телата ни и изпод нашите (счупени) нокти, а самите нокти изрязани с ножичка за кожички, заоблени и равни; косата ни беше измита с мек шампоан, сресана внимателно на път по начин, който предполага, че онзи, който така нежно ни е подготвил след смъртта, не ни е познавал приживе.
След като телата ни са били спретнати и оставени чисти като душите, ние сме били увековечени с обич: снимани."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 8.00 / 2 гласа 
