"Сигурен съм, че Греъм Грийн би одобрил обстановката, в която първо прочетох Пътешествие без карти. Бях затворен във влажен хотел след вечерния час в Монровия, столицата на Либерия, и се опитвах да определя дали шумовете отвън са от гръмотевици от буреносните облаци на дъждовния сезон, или от стрелящи минохвъргачки, докато бунтовниците обкръжаваха загиващия режим на западноафриканския военен диктатор Чарлс Тейлър. Беше юни 2003
-та и бях долетял като репортер, за да отразявам онова, за което по-късно се говореше като последния спазъм в цикъла на разпад, който измъчваше Либерия от 1980 година насам. Преди да се кача на самолета, единственото посветено на страната заглавие, което успях да намеря, беше първата пътеписна книга на Грийн - разказът за пътуването му през 1935 г. през Сиера Леоне с влак и камион, а след това пеша в продължение на приблизително 560 километра през Либерия и Гвинея.
Писането за конфликти и кризи за вестниците е нещо, което Грийн прави доста късно в кариерата си. Месеци след победата на Израел в Шестдневната война от 1967 година Сънди Телеграф възлага на Грийн да подготви материал за новия и предполагаемо мирен пейзаж в Светите земи. След като пристига под египетски артилерийски обстрел близо до Суецкия канал, той пише сухо, че навярно войната е назована погрешно. По-късно същата година Обзървър го изпраща в Сиера Леоне да пише за място, което е опознал добре и което току-що е претърпяло един от многобройните държавни преврати след получаването на независимост. За поколения външни хора появилото се като резултат есе на Грийн съвършено определя бившата британска колония като Земята на сладката супа.
Названието сладка супа е щамповано в десена на памучната рокля на млада жена, зад която Грийн седи по време на среднощната меса във Фрийтаун, столицата на Сиера Леоне. Той заема названието, защото по думите му какво по-добро описание може да се даде на тази бедна ленива страна с прекрасни багри. А още през 1935
-а, когато се отправя към Африка като трийсетгодишен писател, който никога не е пристъпвал извън Европа, той го прави заради ангажимента на Таймс, че ще обмислят публикуването на статии за това, което открие.
Все още пазя екземпляра с меки корици на Пътешествие без карти, с който заминах за войната. По корицата има петна от препарат против насекоми, полетата на страниците са гъсто изписани с бележки, а гръбчето е пречупено от препрочитане, но го ценя не толкова като репортаж. Всъщност внимателният прочит показва, че съдържа достатъчно грешки да докара сърцебиене на някой заместник-редактор от Флийт Стрийт. Грийн записва неправилно националния химн на Либерия и посочва погрешно датите на началото и края на собственото си пътуване. Когато във вътрешността на Либерия среща американски мисионер на име Джордж Харли, сгрешава годините, в които Харли е пребивавал там.
Харесва ми фактът, че Грийн е допускал грешки. В моите очи това го прави простосмъртен, приземява го, но важното е, че случайните фактологически грешки по никакъв начин не намаляват силата на Пътешествие без карти като книга, която ми позволи да науча повече както за Грийн, така и за себе си.
Всъщност това е книга за две пътешествия. Първото е наистина тежкият преход, който Грийн прави през отдалечените части на Африка със своята спътница и братовчедка Барбара Грийн, четирима слуги и двайсет и петима носачи. През 2009 година, много след като войната в Либерия свърши, последвах всеки изтощителен метър от тяхното пътуване и съумях да съзра една страна на Грийн - много различна от творческата, литературната, с която се бях занимавал преди. След като седмици наред се борих с унищожителния климат и задушаващо затворената атмосфера на покрития с джунгла терен, постепенно видях Грийн като човек не само със значителна физическа издръжливост, но също и с огромна душевна сила. Извършеното от него през 1935 година е значително пътешественическо постижение, нещо, изискващо както практичен ум, така и енергична решителност.
Този преход не е в прекия смисъл пътешествие без карти, а по-скоро пътешествие без добри карти. Грийн носи със себе си две карти - твърде незадоволителни, изготвени някога за специалисти по военно планиране от Англия и Америка, и макар да бележат очертанията на Сиера Леоне, Либерия и Гвинея, детайлите за вътрешността са оскъдни.
Второто пътешествие, споменато в книгата на Грийн, е от типа, за който няма карти - метафизично пътуване в търсене на себе си и на съкровени идеи и спомени от съществена важност. На няколко пъти в книгата той използва свойствен за психоанализата език, почерпан от собствения му опит, когато като млад преминава през психиатрично лечение. Пише как е бил върнат към потиснати представи и първични спомени и за това вътрешно пътешествие Либерия е важна не като дестинация, а като средство за отключване на душата. Това е не толкова физическо завръщане в Африка, колкото мисловно завръщане посредством Африка.
И именно затова тази книга ме вдъхновява. През 2003 година четенето за проблемите на самия Грийн при преодоляването на либерийския хинтерланд ми даде известна утеха, докато се мъчех да осмисля особено хаотичната и жестока война, бушуваща в страната по онова време. А когато прочетох книгата по-наскоро, се замислих за предразсъдъците, които аз, като бял външен човек, понякога се опитвам да проектирам не само върху Либерия, а и върху по-обширна част от Африка. Епизодите на упадък от собствената му младост, които Грийн втъкава в книгата, може да изглеждат смущаващи и дори неразгадаеми, но това успя да ме притегли отново към нея. При всеки свой прочит на „Пътешествие без карти“ получавах нещо ново за себе си, несъмнено отличителен белег на най-доброто писане.
Тим Бътчър, 2010 година"
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
