"26 юни 2015 г., Лонго Везо, Анакао
Соня е тук и това променя всичко. Разговорът е възобновен. Тишината на морето вече не е същата. Мога да мисля отново за продължението на пътуването. Без нея бях като изключен временно, а приключението ни изглеждаше в застой. Времето беше посветено на децата: игри на плажа, къпане, нищоправене, сиести, четене, както и на малко училищни занимания. Ваканция, какво да се прави! Обаче нито снимки, нито филми. Общо взето почивка. Дадох си сметка, че още с тръгването sи бяхме постоянно на бойна нога. В пътуванията, които замисляме, няма време за почивка, нито секунда за отдих. Когато напредваме, е тежко, когато спираме, обикаляме насам-натам, което вероятно е още по-тежко, по-интензивно. Не натоварваме едни и същи мускули!
Всъщност, когато не вървим, се превръщаме в телевизионен екип: двамата играем ролите на режисьор, монтажист звукорежисьор, осветител, сценарист, фотограф, гримьор, декоратор, продуцент, документалист, журналист, интервюиращ, интервюиран и актьори… Някои хора се чудят, след като гледат филмите ни: „Изключително добре е заснето, сякаш самите вие сте го направили!“. Именно: 100 % от снимките са направени от нас, както и всички, излезли в Paris Match или в книгата ни например. Други пътешественици идват на терен с операторски екипи или фотографи. Ние предпочитаме сами да извършваме снимачната дейност, защото точно това обичаме да правим. Без да броим другите умения, които развих по време на пътуването ни: да управлявам дрон, каручка и да бъда подводен оператор.
След връщането на Соня впрочем щях да бъда въведен именно в снимането под вода, защото Ерик Везо, нашият домакин в страната на везо, русокос бретонец с физика на ръгбист от Тулуза, приет от този крайбрежен народ, чието име носи, е преди всичко инструктор по гмуркане. С нетърпение очаквах да разгледам какво се крие в тези дълбоки води: откакто сме тук, не правим нищо друго, освен да изследваме лагуните с маска и шнорхел, и между другото, забелязахме почти пълното изчезване на рибите с изключение на няколко очарователни аквариумни екземпляра, които обикалят около коралите.
Въпреки че не е толкова сговорлив, Ерик вдъхва доверие. Вдъхва увереност. Когато сме на кораба, ни описва профила на гмуркането:
– Ще се озовем на дъното, на 22 метра дълбочина, на входа на една пещера, в която ще се изкачим до 7 метра, след това ще разгледаме няколко малки каньона. Александър, ти минаваш последен. Внимавайте да не ударите с плавниците си маската или регулатора на налягането на този, който ви следва. С нас имаше една млада двойка на меден месец. Младоженците имат вече десетина гмуркания. Соня, от своя страна, като начинаеща, се е гмуркала с бутилка във всички морета по света. И все пак за това опресняване на уменията за плуване с плавници влизането в пещера ми се струва малко рисковано.
Влизаме във водата, която е кристално чиста. Потъваме като камъни. Едва стигнал до входа на пещерата, Ерик вече е вътре, а ние го последваме. Скоро тунелът се размътва от вдигнатия пясък. Оставям групата да напредне малко. Навлизаме в мрака. Очите ни свикват малко по малко. Няколко сини лъча пробиват тавана и посочват като лазери пътя ни напред. Стените са гладки, оцветени от лъча на фенерчето на Ерик като бегли видения. Събираме се в една по-голяма галерия, обитавана от малък небесносин групер, почервенял от ярост и обсипан със сини флуоресциращи точки, който разгъва всичките си перки като ветрило и се извива, за да ни сплаши, преди да изчезне с параноичен удар на опашката в една пукнатина.
Придвижваме се по коридор, обграден от ниши, от които стърчат пипалата на малки лангусти, намерили убежище тук, далеч от подводните риболовци. При преминаването ни се скриват в дупките си. Една вълна ни изблъсква малко в кухината и бутилките ни за гмуркане се удрят в стените. Отдалечавам се от групата, за да наблюдавам повторната поява на лангустите. Изчаквам да се покаже най-любопитната, за да се полюбувам на множеството пипала, малките челюсти, гребенчета и щипки, които съставляват сложната ѝ уста. Целият този малък механизъм оживява с постоянна пулсираща скорост в един перфектен синхрон още от незапомнени времена. Човечеството е било все още далеч от появата си, когато това странно нещо, пълно с антенки, израстъци и подвижни пластинки, е съществувало вече от стотици милиони години. Мистериите на еволюцията…
Когато се съвземам от това съзерцание, съм леко дезориентиран: завивам в един задънен проход и търся пътя към спътниците ми, като заобикалям огромна скала и с облекчение откривам отново истинския проход. Сърцебиенето и дишането sи се бяха учестили сякаш от нищото… В края на един завой виждам как жълт плавник изчезва нагоре към светлината. Ех! Всичко мина добре. Ерик не се беше притеснил от моето отсъствие.
Останалата част от спускането преминава в съзерцаване на попчета в пясъка. Морето е пусто, не се вижда нито една риба.
На връщане към кораба се обръщам към капитана:
– Нормално ли е да има толкова малко риба?
– Да! Всичко навътре в открито море, на 30 километра от бреговете, е ограбено от хищническите сили: хората с дръпнатите очи, ако разбираш какво искам да ти кажа…
– И правителството не прави нищо?
– Пфф! Шегуваш ли се?
Той направи пауза, след което подметна:
– Какво си мислиш, тези чужденци имат всички необходими печати! Елитите на тази страна се надпреварват да разпродават ресурсите на когото и да е. Те трупат куфари с пари за сметка на народа, който умира от глад! И не са само китайците, мисля си аз: откъде мислиш, че идват рибите, с които да се нахранят двата милиона туристи на остров Мавриций? И дори не искам да говоря за остров Реюнион…
– Ако няма повече риба в лагуната и в открито море, какво правят везо, за да я върнат обратно и да оцелеят?
– Те тръгват, независимо от времето, с разнебитените си пироги на 15 километра навътре по ръба на крайбрежното плато, където още намират по нещо с въдици в ръка и разпокъсани мрежи: никога не съм виждал толкова смели хора!
Думите на капитана потвърждават впечатлението, което добих, когато отивах да снимам националния шампион по подводен риболов, някой си Огюстен, достопочтен ray-aman dreny, който ме беше завел до един коралов риф, докато Соня отсъстваше. Той го беше обходил във всички посоки на дълбочина 25 метра с безкрайни гмуркания, редувайки техники на дебнене и риболов в дупка. Аз се движех между 5 и 10 метра над него и бях излизал на повърхността вече два пъти, за да поема въздух, а той продължаваше да се шляе невъзмутимо по дъното като крокодил. Изумително. Огюстен имаше чисто ново оборудване, предоставено от един богат швейцарец. От своята позиция във водата не виждах нито една риба. Огюстен сякаш проследяваше рибите или отгатваше къде са и ги откриваше! В края на деня след повече от пет часа интензивни усилия и стотица задържания на дъха той беше уловил малък каранкс около килограм, един триивичест луциан“ колкото за една порция и една малка риба пеперуда. Скромен улов! Все пак изглеждаше щастлив: имаше с какво да нахрани семейството си вечерта.
На връщане Ерик ме измъква от мислите ми:
– Искате ли да видите риби? Утре ще ви ги покажа! Ще отидем само тримата. Малко по-далеч е и е твърде дълбоко за младата двойка. Трябва само да се плати допълнително за гориво. След това няма да можете да кажете, че не сте видели риби в Анакао!
На другия ден ни трябва само половин час, за да стигнем до една GPS точка в открито море на север, в посока на залива Сент-Огюстен.
– Водата е малко мътна заради устието на река Онилахи и се усеща леко течение: спускате се по протежението на веригата и се озовавате на 36 метра дълбочина.
Спускането в синьо-зелената вода изглежда безкрайно, но в крайна сметка стъпваме на върха на малко скалисто възвишение, украсено от пърхащо пасажче големи черни риби хирурзи. Най-сетне риби! Обикаляме бавно очаровани. Възвишението прилича на малък подводен вулкан, който изригва. Измежду плавниците ни изникват огромни устати снапери, чиито жълти и червени цветове, за съжаление, се губят на тази дълбочина. Те живеят по двойки под камъните и съжителстват с огромни петнисти морени. „Войници“, които се взират в нас с огромните си черни очи. Пред погледа ни бързо преминава един скат на сини точки. В далечината гигантски групер пази дистанция. По-добре да си предпазлив, отколкото да съжаляваш! Докато изпускам мехурчета, си казвам, че ако все още е жив, значи е по-хитър от другите… Сякаш прочел мислите ми, изведнъж потъва с мощен удар на опашката си в дълбините на залива Сент-Огюстен, които се спускат до 800 метра дълбочина и крият митични създания като кашалоти, акули и латиметрии. Сякаш сме на края на света.
На връщане към кораба разпитвам малко Ерик:
– Как успя да откриеш това място?
– Малко случайно, с ехолота на връщане от Тулеар. Това е супертайно кътче. Не се вижда от брега и няма никакъв знак за ориентир. Дори капитанът ми не би могъл да го намери. Имам му доверие, но ако някой ден открие GPS координатите, една седмица по-късно няма да има нито една риба останала наоколо… И добавя леко смутен: „Налага се да запазя малко за себе си, ако искам клубът ми да оцелее!“.
Даваме си още няколко дни почивка в Анакао, преди да се сблъскаме с предизвикателствата на южните пътища. Вечерта, на пустия плаж, докато вървяхме на фона на залязващото слънце, Соня ми разказва откъслечно за пътуването при баща си.
– Грижат се за него в един филиал на „Гюстав Руси“, разположен в бивш манастир с очарователна градина: има алеи с липи, рози, жив плет от чемшир, статуи и дори черешови дървета, отрупани с плод. Той се насили да хапне две черешки, за да ме зарадва, защото се покатерих като маймунка, за да му набера. За съжаление, вече не може да върви, тъй като костите му са станали трошливи. Отслабени от химиотерапиите и проядени от метастази… Разхождах го в инвалидна количка. Въпреки нещастието е запазил чувството си за хумор. Веднъж ми каза: „Трябва да се опиташ да посвириш на бедрената ми кост, която има също толкова дупки, колкото флейтата ти!“. – Огромни сълзи се стичат по бузите ѝ и покрай треперещите ѝ устни. – Вече изобщо не рисува! Изключително притеснена съм! Сякаш е изгубил вкуса на живота!"
Из книгата
