Магии, шамани и скъпоценни камъни в Мозамбик

Моят живот сред суровата пустош на саваната.

Мозамбик е страна на контрастите. Голяма част от местните живеят без електричество, без достъп до питейна вода, без комуникации, а средната продължителност на живота е около 40 години. На фона на бедността и болестите страната е известна с красивите си плажове, неповторимата природа и мините за скъпоценни камъни. Именно това отвежда автора в отдалечената и опасна африканска държава.

В тази различна книга Злати Златев разказва от първо лице за всички особености и трудности на живота в дивата савана, болестите, безпътицата и капризите на времето. Описва изключително красивата природа, племенните традиции, окултизма, обичаите на местните хора и екзотичната кухня. Споделя своите преживявания в търсене на скъпоценни камъни сред прашните пътища на истинската, непозната Африка, далеч от туристическите маршрути.

Злати Златев е роден на 28 април 1974 година в София. Интересът му към кристалите и минералите започва още в детството. Посещава първата по рода си детска школа по минералогия в Националния музей Земята и хората. По-късно интересът му го среща с изтъкнати български учени минералози и колекционери на минерали като Александър Диков, Никола Зидаров, Ангел Ангелов, Светослав Петрусенко, Михаил Малеев, Живка Янакиева, Чавдар Начев. Приет е в Софийския университет в специалност Геология и завършва с отличен успех през 1997 година с тясна специализация Минералогия и Геохимия.

На 16 юли 1997 защитава дипломна работа на тема Особености на минерала барит от рудник Кремиковци, а на 30 август се озовава на другия край на света - в Мозамбик. В периода 1997 - 1998 работи в северната част на страната като полеви геолог и ръководител на голям минен и търговски проект, свързан с добива на минерални суровини и скъпоценни камъни. Именно този период от живота му е описан в настоящата книга.

"Що за държава е Мозамбик? Според нашите стандарти тя е огромна страна, заема 25-о място в света с площ от 801 590 квадратни километра и население от почти 32 милиона души в момента. Географски се е разпростряла в посока юг-север в Югоизточна Африка на брега на Индийския океан срещу Мадагаскар. На север река Рувỳма я отделя от Танзания, на северозапад са Замбия и Малави, както и брегът на огромното езеро Малави (старо име Няса), право на запад е Зимбабве, а на юг са Свазиленд (сега официално Есватини) и Република Южна Африка. Огромната Замбези, една от най-големите реки в света, протича горе-долу през средата на Мозамбик и условно го разделя на Северен и Южен. Нейната делта е на север от град Бейра, втория по големина в Мозамбик. Част от течението й е преградено от гигантския язовир „Кàбора бàса“, който е изграден още през 80-те години на миналия век с чужди капитали и произвежда огромни количества електричество за износ.

Мозамбик е равнинна страна, най-високата планина е Бинга на границата със Зимбабве в провинция Маника, която едва достига 2440 метра. Климатът на север е субекваториален, на юг – тропически. Има два ясно изразени сезона: относително сух от април до септември и влажен от октомври до март. Температурите се движат около 30 градуса и нагоре през сухия сезон и около 20–25 градуса през влажния (нощем падат и под 20 градуса). В планините по границата със Зимбабве са измерени най-ниските температури в цялата държава, от 6 до 10 градуса, но положителни (отрицателни температури никога не са регистрирани). Има легенди, че някога и снежинки са прехвърчали по тези планински върхове.

Като казвам „влажен сезон“, може би ви подвеждам – по-скоро „пороен“. Вали всеки ден, горе-долу по едно и също време и с еднаква продължителност. Един такъв закъснял дъжд ме валя през април 1998 година и реално няма нищо общо с нашето европейско понятие за валеж – водата се изливаше на потоци, не на капки, като буен небесен водопад. Бяхме по работа с лендроувъра извън къщата и пътувахме максимално бързо обратно към Муяне, когато всичко започна рязко и без предупреждение. Пороят забарабани по покрива на колата, трудно си чувахме гласовете вътре от оглушителния шум. Сухият път за 2 минути стана река с дълбочина до метър, дори главната улица на Муяне се наводни и само верният лендроувър с големи усилия и умело шофиране успя да се пребори с буйната вода и да ме отведе на по-сухо място. Хубавото на тези порои е, че както неочаквано почват, така бързо и спират, водата се оттича в речните корита, калните пътища бързо изсъхват и прахта отново става актуален проблем.

В административно отношение Мозамбик се дели на 11 провинции, една от които е столицата Мапуто. Съвсем като у нас има провинция Мапуто и провинция Мапуто сидаде, тоест провинция Мапуто-град, като София-град. Имах късмета да посетя, къде за кратко, къде за повече, девет от тези провинции и в следващите страници разказвам за тях – основно за Нампỳла и Замбезия и отчасти за Мапуто, където съм пребивавал най-дълго. В исторически план в древни времена територията на Мозамбик поетапно е завладяна от племена от голямата група банту, впоследствие, през XII век, заедно със съседно Зимбабве влиза в състава на държавата Мономотàпа. През Късното средновековие арабите основават търговски поселища както по целия бряг на Източна Африка, така и в Мозамбик и започва оживена търговия с дървесина, различни подправки, слонова кост и за съжаление, най-вече с роби. Извършват се въоръжени набези във вътрешността, за да се набавят търсените стоки, но има и доста оживени търговски взаимоотношения.

За европейците Мозамбик е открит през 1498 година от Вашко да Гама, който по пътя си към Индия се отбива тук. През 1505 година Португалия завоюва Мозамбик и го обявява за своя колония. Рицарят Лоренсо Мàркиш предвожда португалските сили, разбива хегемонията на арабските търговци и ги изтласква от територията на Мозамбик. Той реално е водеща фигура в завладяването на Мозамбик и въпреки превратностите на времето неговата голяма статуя на кон си стои в центъра на Мапуто, чието старо име до 1975 година е било Лоренсо Маркиш в негова чест. Въпреки голямата омраза в края на 70-те години към белите хора и в частност португалците паметникът е недокоснат. Но много други паметници, на Магелан например, са демонтирани. В периода 1886–1893 година Португалия договаря с Великобритания и Германия границите на Мозамбик спрямо техните тогавашни колонии наоколо и от този момент те не са променяни. През 1951 година португалското правителство обявява Мозамбик за отвъдморска провинция на метрополията.

Началото на съвременната мозамбикска държава е през април 1974 година, когато Революцията на карамфилите сваля Каетано, наследника на диктатора Салазар в Португалия. С нея започват и центробежните процеси в португалската колониална „империя“ и Ангола и Мозамбик обявяват независимост. За Мозамбик датата 25 юни 1975 година е денят, в който става самостоятелна държава. Властта е завзета от комунистически партизани по кубински модел, които години наред, още от 1964-та, са водили въоръжена борба срещу Португалия, и първи лидер на държавата с титла президент става Самора Машел, водачът на Фронта за освобождение на Мозамбик (по-късно приел името ФРЕЛИМО). Една от най-срамните части от мозамбикската история е през 1976 година, когато новата власт дава възможност в рамките на 24 часа на всички европейци, а и местни хора, ако искат, да напуснат държавата в посока Португалия (с която е имало нарочна уговорка по темата в качеството ѝ на бивша метрополия). Условието било, че ако останат, остават в социалистическа държава с всичките ѝ проблеми и недомислици като „върховенство на народа“, обща собственост, липса на частна инициатива.

По това време се полагат основите на бъдещите икономически проблеми. Стотици хиляди напускат единствено с най-ценното в джобовете си и няколко куфара, а хиляди развити и проспериращи ферми и търговски пунктове са изоставени и се превръщат в руини. Насажденията подивяват, малкото мини и кариери са просто зарязани, преработвателните предприятия – затворени, всичко замира. През 1977 година ФРЕЛИМО става политическа партия, но скоро след това, през 1979 година, несъгласните с комунистическото бъдеще на държавата вдигат контравъстание. „Мозамбикска национална съпротива“ (РЕНАМО) иска нормален капиталистически модел, соцлагерът (в това число и България, тогава НРБ) подкрепя и въоръжава ФРЕЛИМО и се заформя една класическа африканска гражданска война с всевъзможни ужаси: кланета, грабежи, палежи и дори канибализъм.

Тя е вторият ключов момент за обедняването на Мозамбик. Малкото, построено с помощта на социалистическите тогава страни в началото на 80-те години, отново е сринато със земята в по-голямата част на страната, Самора Машел загива в самолетна катастрофа, наследилият го през 1986 година Жоаким Шисано (президент до 2005 година) чак през 1992 година успява да сключи мир с РЕНАМО и да умиротвори страната. Преди това, през 1990 година, Народна република Мозамбик става просто Република Мозамбик с президентско управление. Годината не е случайна – през 1989-а е крахът на СССР и разпадането на соцлагера и всичко, насочено оттам за Народна република Мозамбик, секва."
Из книгата

Вакон ООД
София, 1528
бул. Искърско шосе 19, ет. 2
vakon.vakon@abv.bg