"Игликина поляна
Тя отвори очи и първият звук, който чу, беше стърженето на трамвая, заобикалящ Руски паметник. Усмихна се - обичаше този специфичен звук, който може да се чуе само в София. Столичният шум ѝ действаше тонизиращо и я караше да се чувства щастлива. Надигна се от леглото, отиде до прозореца и дръпна тежките плътни завеси. Не можеше да спи на светлина и баба ѝ се погрижи в нейната стаята да не се процежда нито един слънчев лъч, докато спи, а в почивен ден обикновено ставаше към единадесет. Навън се сипеше сняг на парцали, някакви деца се пързаляха по алеята, засадена от двете страни с кестени, а в далечината се белееше билото на Витоша. Помисли си, че днес е тридесет и първи декември и я очаква един различен ден, по-точно вечер, защото трябваше да бъде при майка си едва след четири часа следобед. Само при тази мисъл хубавите ѝ плътни устни се нацупиха и тя заприлича на сърдито дете, каквото всъщност беше с нейните четиринайсет години, навършени през лятото. Погледна часовника на бюрото си, видя че е десет часа и има още много време, и се върна в топлото легло. Много харесваше това малко, елегантно часовниче, което беше получила от баща си след една негова командировка в Унгария, тъй като не издаваше и звук, а тиктакането я подлудяваше. Не се разделяше с него и когато пътуваше винаги го вземаше със себе си. Затвори очи и се опита да си представи срещата, която ѝ предстоеше, но вместо това мислите ѝ полетяха назад във времето и тя си спомни мига, когато за първи път в пети клас прекрачи прага на новото за нея училище в малкото миньорско градче Мадан.
Веднага след като се оженили, баща ѝ и майка ѝ заминали по разпределение там за три години, но към онзи момент вече бяха изминали дванайсет, а те все още не мислеха да се връщат в София. Това не ѝ пречеше особено, тъй като за нея се грижеше баба ѝ - майката на баща ѝ - пенсионирана начална учителка, която правеше всичко възможно момичето да не усеща липсата на родителите си. Дори в определени моменти тя се разбираше повече с нея, отколкото с майка си, която виждаше веднъж на три-четири месеца. Най-много това, че не живееше с родителите си ѝ тежеше, когато беше в началните класове и за деня на мама всички пишеха картички и правеха тайни подаръци в часовете по трудово обучение за празника, а тя пишеше и правеше подаръци не за майка си, а за баба си. Тогава се чувстваше някак си изоставена, а децата ѝ се смееха и питаха защо не живее с родителите си. Тя просто обръщаше глава и тичаше в тоалетната, за да не видят сълзите ѝ. Колкото и да се опитваше, не можеше да ги спре и ѝ костваше доста време, преди да успее да се върне сред децата, сякаш нищо не се е случило. В такива вечери сядаше до баба си и я молеше да ѝ разкаже нещо за младостта си и за времето, когато е била млада учителка и шест години е обикаляла по селата да учителства по за две години, тъй като това било изискването към завършващите Училището за учители. Историите за учениците, за седенките и песните, които пеели девойките, за да се харесат на момчетата, я очароваха. Тя се пренасяше в онези чудни далечни години и спокойно заспиваше.
Една неделна сутрин, в края на май, телефонът пронизително иззвъня - преди десет часа никой не звънеше и при този звън тя се изплаши. Баба ѝ вдигна слушалката, от другата страна някой крещеше, за да се чува по-добре, но връзката беше лоша и нищо не можеше да се разбере. След няколко минути баба ѝ започна да плаче и тя разбра, че се е случило нещо ужасно. През хълцанията успя да разбере, че трийсет и седем годишния ѝ баща получил тежък инфаркт и сега лекарите в маданската болница се борят за живота му. Тя изпита ужас - можеше да изгуби баща си, без дори да го е опознала истински, без да е живяла с него, без поне веднъж да е чула от него, че я обича, и започна неутешимо да плаче. Учебната година за четвъртокласниците вече беше свършила и на другия ден двете с баба ѝ тръгнаха към Мадан. Пътят беше дълъг и уморителен. С влак стигнаха до Пловдив, а от там продължиха с автобус. Пътуването беше кошмарно, завоите следваха един след друг и колкото отиваха по-навътре в Родопите, толкова те ставаха по-остри. Раздрънканият автобус се накланяше ту в едната, ту в другата посока. Вътре миришеше на нафта и на нея ѝ се струваше, че всеки момент ще повърне. Лежеше в скута на баба си и се опитваше да заспи. След повече от два часа борба със себе си най-после успя. След още толкова пристигнаха. На нея ѝ се виеше свят и тя слезе от автобуса, като едва стоеше на краката си. В този момент чу пронизителен вик: Миленита! - обърна се и видя майка си, която сияеща ѝ махаше. Майка ѝ беше красива жена: не много висока - около 160 см, дори можеше да се каже, че е леко закръглена, но винаги елегантно облечена, с прическа на висок кок, съобразена с модните тогава тенденции. Мини полата разкриваше доста голяма част от краката ѝ, което ѝ придаваше още по-сексапилен вид. Скоро навърши тридесет и две, но винаги казваше, че е на двадесет и седем и хората ѝ вярваха. Лицето ѝ беше свежо, бузките ѝ леко розовееха, сякаш току-що си беше сложила руж, а пъстрите ѝ игриви очи контрастираха на тъмната ѝ коса. Само майка ѝ и роднините от нейна страна я наричаха така, но тя не ги виждаше често. Беше кръстена на починалата от левкемия дванайсетгодишна сестра на баща си. Затова за него и роднините му, както и за баба ѝ Николинка, тя беше Миленка. Не обичаше името си - особено това "ка" накрая, но ѝ беше мъчно за баба ѝ и не искаше да я обижда, като ѝ го каже, обаче харесваше майка ѝ да я нарича Миленита. Реши, когато се запознава и наоколо няма никой от роднините ѝ, да се представя като Ита. Знаеше, че първият голям скандал между родителите ѝ бил още при нейното раждане. Майка ѝ, я кръстила Миленита, но баща ѝ отказал да я вземе от родилния дом, докато не я записали Миленка. Това още повече я караше да мрази да името си.
Затича се и се хвърли в обятията на майка си - очакваше, че тя ще я обсипе с целувки, но получи само по-силна прегръдка. После се сети, че родителите ѝ не я целуваха, това беше нормално за тях, така че прегръдката беше достатъчна да забрави за кошмарното пътуване. Майка ѝ поздрави студено свекърва си, която ѝ отвърна глухо и всички тръгнаха към болницата, като никой не говореше. Едва сега Ита се огледа. Високи, величествени борове заобикаляха града. Той беше разположен в котловина и отвсякъде обграден от Родопа планина. Хълмовете бяха на пластове, като всеки следващ бе по-висок. Всичко беше зелено и трябваше да вдигнеш нагоре глава, за да видиш небето, което с чистия си син цвят приличаше на море, а облачетата изглеждаха като лодки, които се носят от вятъра. Планината я примамваше и на Ита ѝ се прииска да се затича към поляните, които се криеха между дърветата. Сякаш от далеч до нея достигна гласът на майка ѝ: Пристигнахме! Бяха пред болницата и всички се запътиха към реанимационното отделение. Вратата се отвори и тя видя баща си, от когото висяха различни маркучи, а в ръката му имаше забит абокат. Предупредиха я да не плаче, защото това може да влоши състоянието му и тя стоеше твърдо пред него, като през цялото време си представяше боровата гора, за да сдържи сълзите си. Наведе се и го целуна плахо по бузата, а той леко се усмихна и я погледна с топлите си кафяви очи. Тя отстъпи назад, за да направи място на баба си, и ритуалът се повтори. Майка ѝ стоеше безмълвна отстрани. След малко в стаята влезе лекуващият лекар, който започна да обяснява нещо за състоянието на баща ѝ, от което Ита почти нищо не разбра, с изключение на това, че още най-малко един месец той трябва да лежи, без да става и почти без да мърда. Трябваше да бъде хранен леко изправен, а през това време тя не биваше да идва, за да не се вълнува баща ѝ излишно. Като чу това, не издържа и се разплака. Майка ѝ набързо я изведе навън и ѝ се скара, че се държи като бебе.
Месецът не искаше и не искаше да свършва. Ита скучаеше, всичките ѝ приятелки бяха в София и нямаше с кого да си играе. Четеше приказки, играеше си сама на домино и на "Не се сърди човече", понякога се разхождаше из градчето, хапваше в сладкарницата нещо сладичко и се прибираше. Поне ѝ разрешиха сама да излиза - родителите ѝ знаеха, че градът е малък и няма опасност да ѝ се случи нещо лошо. Майка ѝ и баба ѝ се редуваха в болницата и не се засичаха вкъщи, но когато оставаше с която и да е от двете, Ита трябваше да слуша за другата неща, твърде неприятни за ушите на едно малко единайсет годишно момиче. Тя се чудеше защо и двете се отнасяха добре с нея и я обичаха, но помежду си се мразеха. А после започваше да се пита дали наистина я обичат, защото никой никога не беше ѝ го казвал, а колко много искаше да чуе от тях "Обичаме те!". За да не слуша обидите, които сипеха една срещу друга майка ѝ и баба ѝ, опитвайки се всяка да я спечели на своя страна, тя отиваше в стаята си и започваше да си мечтае. Представяше си как баща ѝ оздравява и когато започне учебната година, всички ще заминат за София. Тя вече ще живее само с родителите си в техния апартамент и ще ходи на гости на баба си в неделя да си хапва от любимата ѝ голяма печена палачинка - специалитет, който никой друг не можеше да приготви. Естествено, щеше да остане в същото училище, въпреки че нямаше да може да стига до него без трамвай, но това не я тревожеше. Важното беше, че отново ще се смеят с момичетата и ще ходят да се люлеят на люлките в градинката до църквата "Св. Георги", а възрастните пак щяха да им се карат, че са големи за люлки...
Останаха цялото лято, баща ѝ се възстановяваше бавно. В края на август го изписаха и всички се събраха да вечерят заедно. След като приключиха, баща ѝ я погледна с онзи поглед, който не търпи възражения, и каза: Миленка, искам да живееш с нас и затова в пети клас ще учиш тук! В първия момент тя се зарадва, че ще бъдат заедно, но миг по-късно осъзна какво означават думите му и не повярва на ушите си. Как така тук?! Аз имам приятелки в София, аз обичам училището си, тук има само едно кино, не мога да живея в този малък град! Защо не отидем всички в София? Ита се задъхваше и почти се разплака. Майка ѝ само това чакаше и започна да вика: Да, откога му казвам да се махнем оттук, но той нали е директор, иска да е тук, а за мен не му пука. Че аз не мога да работя това, което искам, въобще не го интересува. Баба ѝ се разкрещя: Млъкни, ще убиеш сина ми, ще получи още един инфаркт заради теб. Като не ти харесва - махай се оттук! То, с твоя икономически техникум не знам как ще се развиваш в София! Добре, че тук заради сина ми са те взели на работа в Градския съвет!
Баща ѝ скочи от масата, бутна я с всички сили, чиниите се разпиляха по килима и той излезе от кухнята. Ита гледаше невярващо и се затича към стаята си, затвори вратата и се просна на леглото, плачейки. Почувства се отхвърлена, необичана и много сама. На другия ден баба ѝ си замина и всеки се върна към ежедневието си. Баща ѝ отново тръгна на работа - той беше директор на най-голямата фабрика в града и всички го уважаваха. Когато тя се разхождаше, чуваше да казват: "Това е дъщерята на директора." С мъка си представяше първия учебен ден в новото училище. Не познаваше никого, само от време на време майка ѝ казваше: "Сега, заради баща ти, вместо в центъра на София, ще учиш заедно с помаците!" Ита знаеше, че помак е обидна дума за българомохамеданите, които бяха потомци на българите, насила приели исляма по време на османското владичество и не разбираше защо майка ѝ обижда бъдещите ѝ съученици, без дори да ги познава, но си мълчеше. Установи, че от всичко нейните родители могат да предизвикат скандал, тъй като никога не мислят еднакво и имат различно мнение по всички въпроси. И освен това, мислеше си Ита, градът е пълен и със специалисти от вътрешността на страната, които също по разпределение са дошли тук за три години, но са останали със семействата си по една или друга причина. Техните деца също учат в училището и щяха да ѝ бъдат съученици. Не това беше проблемът на Ита и не заради това тя не искаше да учи тук. Приятелките ѝ бяха в София, където вечер всичко е осветено, има много алеи с кестени, може всеки ден да гледа различен филм в едно от многобройните кина, да играе в различни градини и паркове, въобще това е голям и красив град, в който тя е родена и който много обича.
На петнайсети септември точно в десет часа беше откриването на учебната година. Ита стана рано, започна да реши дългата си до кръста коса с цвят на шоколад, раздели я на две равни части, вдигна ги високо, наравно със слепоочието си и, както баба ѝ я научи, оплете си две плитки, после ги сгъна на две така, че краят да се събере с началото, и си върза две розови панделки. Облече си късата тъмносиня ученическа престилка, която разголваше елегантното ѝ краче, сложи си бялата ръчно изплетена дантелена якичка, обу си три-четвъртите бели чорапи, с панделка отстрани, каквито (беше убедена) тук никой нямаше. Магазинът за дрехи беше само един и в него продаваха най-необходимото. Още веднъж лъсна с кърпа черните си лачени обувки и тръгна към училището. За първи път отиваше сама, до този момент в София винаги я водеше баба ѝ, но родителите ѝ бяха на работа и, учудващо, снощи бяха единодушни като казаха, че вече е достатъчно голяма, а и това не е София, да ходи сама на училище! "Голяма! - помисли си Ита - Когато трябва да измия чиниите, да си изгладя дрехите и да ходя сама на училище, съм голяма, но съм още малка да избирам в кой град да живея и в кое училище да уча!", но отново не каза нищо.
Училището не беше далече, на около петнадесет минути пеша от блока, в който живееха, и тя през лятото няколко пъти се разходи до двора му, но не посмя да влезе вътре. До него водеха 150 стъпала, не много стръмни, но все пак сега към края тя леко се задъха, защото почти тичаше. Пое дълбоко въздух, вдигна брадичката си и решително тръгна към група деца, които си говореха. Сърцето ѝ лудо прескачаше, но тя си беше дала дума, че никой няма да разбере колко е притеснена. Огледа първо момичетата и установи, че тя е най-хубаво облечена, а после погледна и момчетата, които я зяпаха така, сякаш не бяха виждали момиче. След малко към нея се приближи една от учителките и я извади от неудобното положение да седи сама и да я гледат. Ти сигурно си новата от София? Записала съм те в 5-ти "в" клас, ела да те заведа при съучениците ти! - учителката се обърна към децата и каза: Деца, това е Миленка! Така ми пише само в акта за раждане, но всички ме наричат Ита! - каза бързо и подаде ръка на момичето до нея: Приятно ми е: Ита. Момичето също каза името си, но тя даже не го чу и продължи да подава ръката си на всеки и да казва: "Ита". Не запомняше имената на децата, те бяха без значение в момента - сега искаше да каже на всички, че се казва Ита, а не Миленка. Нали е голяма, можеше поне да си избере как да се обръщат към нея! Колко хубаво стана, че дойде сама! Пред баща си нямаше да посмее да каже, че е Ита, и тук, както в София, където баба ѝ я представи, щяха да я наричат с това противно име и сигурно щяха да ѝ се подиграват зад гърба.
Празникът за откриването на учебната година започна и всички се подредиха в колона по двама. До нея никой не застана и тя се оказа сама в края на колоната. Отново се почувства неловко и си представи как съученичките ѝ в София сега се чудят защо ли я няма още. В този момент до нея застана едно момче и я попита: Може ли да стоя до теб? Искаше ѝ се да изкрещи от радост, но каза само: Да - и се обърна напред, където ученик рецитираше поредното стихотворение. С крайчеца на окото започна да оглежда съседа си: малко по-висок от нея, с тъмно руса коса, със зелени очи и правилни черти. Не беше красавец, но беше чаровно, мило момче, което ѝ се усмихваше. Не можеше да си спомни дали преди малко се е запознала с него, но това щеше да се разбере, по-важното е, че не стоеше сама в колоната. Тържеството свърши и всички влязоха в училището, за да видят класните си стаи и да им кажат програмата за първия учебен срок. Момчето се движеше с нея и тя попита: Как се казваш? Не успях да запомня на всички имената. Ангел. Какво хубаво име, на кой си кръстен? Ангел ли? На никой, бях кръстен на дядо ми Ахмед, но миналата учебна година, като ни смениха имената, нашите решиха да ми запазят първата буква и затова съм Ангел. Ита го погледна учудено. Кой ви смени имената? От Градския съвет. Вече всички трябва да имаме български имена, само ако си турчин, може да си с турско име."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 9.29 / 7 гласа 
