Всичко това е любов

"Всичко това е любов" не предлага любовни истории, а истории за любов. Любовта не е само нежни чувства, покрити със захарна глазура и поднесени в розов целофан. В трагичните си измерения не води само до сърцераздирателни драми, обилно полети със сълзи. В тъмните кътчета на душата тя може да има най-разнообразни и изненадващи въплъщения.

Майсторски подбраните и разказани тук истории ни грабват не с оди за страстта, а с разголването на различни, често груби и стъписващи, дори поразяващи образи на любовта, които се запечатват в съзнанието и остават дълго в нас. Авторката на "Моето опяване" затвърждава таланта си да описва и поетично, и с пръски хумор хирургическите си разрези на човешката душа. "…най-голямата жестокост не се извършва след избора. Дори не е самият избор. Най-голямата жестокост се извършва преди, много преди това и именно тя прави избора възможен или необходим. Жестокостта на любовта. По-голяма или по-малка."

Дулсе Мария Кардозо (1964, Траз-уш-Монтеш, Португалия) емигрира с родителите си в Ангола. След края на колониалната война през 1975 г. се завръща в родината и завършва право в Лисабонския университет. Пише сценарии, разкази и романи, някои от които са адаптирани за кино и театър. Още с първите си книги се утвърждава като един от най-емблематичните творци на новото поколение португалски писатели, далеч от модните течения, майстор на оригинална проза и нестандартно повествование. Романът "Окървавено поле" (2001) е отличен с голямата награда за литературно събитие "Аконтесе", а вторият - "Моето опяване" (2005) - получава Наградата за литература на ЕС (на бълг., Ерго, 2011). Следват "До нас" (2008), "Земя на врабците" (2009), "Завръщането" (2011), "Библията на Лоа" (2014), "Елиет" (2018). Произведенията ѝ са преведени в петнайсет страни и се изучават в няколко университета. През 2012 г. е удостоена с титлата Кавалер на Ордена на изкуствата и литературата на Франция.

"В онова място доброто беше почти невъзможно. Нощта пада също и за да приспи злобата, но фарът не го позволяваше. В онова място доброто беше почти невъзможно, защото злобата избуяваше в нас, нощ след нощ. Може би това е някакво обяснение на случилото се. Може би е единственото възможно обяснение. За мен пристигането на Дориш беше като пришествието на ангел. Аз бях най-младият от пазачите на фара, а също и най-младият сред тамошните хора, ако изключим децата, петнайсет на брой. Дълги години бях убеден, че съм си помислил за ангел, понеже в оная водна вечност, в която живеехме, ни е липсвал ангел, но сега знам, че просто съм бил твърде млад. Някои мисли са възможни само при невинно съзнание и копнежът по ангели е една от тях.

Бях дошъл на фара около две години преди деня, в който зърнах Дориш за първи път. Така и не узнах какво са си помислили за мен, когато лодката ме остави там. Нито веднъж не попитах и никой така и не ми каза. Но със сигурност никой не си е помислил за ангел, когато са ме видели да слизам плахо от лодката. Опитвах се да избегна това, морето да съсипе единствения ми чифт обувки. Напразно. Пропити със сол, обувките се втвърдиха разкривени и повече не можах да ги обуя. Истината е, че когато пристигнах на фара, бях толкова млад, че не бях в състояние да избегна дори съсипването на чифт обувки. Когато са ме видели да слизам от лодката, навярно са си помислили, я, един хлапак, а после не са помислили нищо друго. Не ги коря. До пристигането на Дориш в мен нямаше нищо, което да привлече вниманието.

В началото, през първите два, три, седем, сто дни – на онова място един ден е нещо различно и не се отчита по същия начин, – та в самото начало не откъсвах поглед от късчето земя, което се мержелееше в далечината. Ако мракът – повече мъглата, отколкото мрака – не ми позволяваше да се взирам в онова изкушение, блазнещо ме отдалеч, аз се разридавах с горещи сълзи по бузите, върху опакото на ръцете, с които отчаяно ги бършех, сълзи навсякъде. Да се очистим от сълзите, разбрах, ни е още по-трудно, отколкото от финия пясък на плажа. Излишно беше желанието ми да се отърва от сълзите и пясъка, полепнали по тялото ми, все повече и повече сълзи и пясък имаше по мен. На онова място научих упорството на солта и земята, нищо обаче не може да се сравни с наученото от Дориш, или по-точно заради Дориш.

На фара никой изобщо не разбра колко много съм плакал, както по-късно никой изобщо не узна, че мислех за Дориш като за ангел. Много разговаряхме помежду си, но не и за да си кажем най-важното. Не можехме да поемем риска от сближаване, стигаше ни проклятието, че не можем да избягаме един от друг. Вярно е също, че някои неща могат да се кажат едва когато станат други или поне когато имат вече друго значение. В деня, когато Дориш дойде, онова място вече ме беше обсебило, както беше обсебило другите пазачи на фара, и аз вече не плачех и не усещах пясъка по тялото си. Не бях избягнал и слепотата на пазачите на фара, слепота, която помрачаваше всички цветове с изключение на синьото. На фара всичко беше винаги само синьо, искрящо при слънчево време, наситено при дъжд, бледо при мъгла, рехаво при вятър, плътно при мрак, винаги само синьо, синеещо море, синееща скала, синееща пяна, в онова място всички неща бяха пагубно сини.

Макар да бях толкова млад, че все още се замислях колко ми липсваше един ангел, вече бях заприличал на другите пазачи на фара, пребивавали там от десет, двайсет, сто години. На онова място е наистина трудно, ако не и невъзможно, времето да бъде отброявано. Вероятно и по тази причина онова място никога не може да се забрави, впити кучешки зъби в глезените, в гърдите, в ръцете, в сърцето, спомен, който непрекъснато избуява, както при спомените не е обичайно. Дори се уплаших, че то ще ме покори. Но споменът така набъбна в мен, че не остави място за нищо друго, дори за страха.

Дориш пристигна в една гореща за месец май утрин. Матияш беше отишъл да я вземе. Дориш носеше кошница с череши, за да ни почерпи. И един малък куфар. Отлично си спомням малкия кафяв куфар на Дориш в ръцете на Матияш. Според обичая всички бяхме отишли да посрещнем лодката. Не всички. Тонико и Маружо бяха на смяна и не можаха да дойдат. На онова място бяхме толкова самички, че никой не смееше да пропусне пристигането на лодката. И от морския бряг всички видяхме как Матияш слиза от лодката, с която беше докарал Дориш, и я издърпва на суша. Макар да не беше вече млад, Матияш още беше силен, с едната ръка дърпаше лодката, а с другата помагаше на Дориш да слезе.

Обичайно беше и да нагазим във водата, за да помогнем на пристигналия, но този път никой не го стори. Смайването скова краката ни и забави разсъдъка ни. Без никакво затруднение Дориш скочи от лодката и с милвани от кротките вълни нозе пое кошницата от Матияш и я постави на главата си. Всички сметнахме, че едва ли тежи много, тъй като телцето на Дориш пристъпи с лекота в спокойното море, пристъпи с вдигнати ръце, за да крепи кошницата на главата си, все едно стъпваше по суша. Точно тогава си помислих за ангел. Това, че ми е липсвал ангел в оная синева отвъд света, вероятно съм си го помислил по-късно, но двете мисли винаги са ми се явявали толкова близки, че допуснах грешката да ги смятам за възникнали едновременно. И така останаха да битуват в мен. Паметта служи и за това, да превръща в случило се нещо, което не е било.

Дориш носеше широка, свежа рокля, с белота, каквато онова място не успя да посини. Мерсеш, най-възрастната от тамошните жени, присви очи и още докато Дориш беше далеч от нас, каза гръмко, та да я чуем всички, леле, тая нещастница грешно си е направила сметката. Матияш я следваше на една крачка, обвил куфара с ръце, сякаш носи дете, и пак противно на обичая никой от нас не пристъпи да му помогне. И тъй Дориш и Матияш излязоха сами от лазурната синева, изтъкала морето оня ден, и дойдоха при нас, Дориш – понесла на главата си кошницата с череши, а Матияш – кафявия куфар в ръце.

Вече наблизо, Дориш ни се усмихна за поздрав, но никой не кимна дори бегло, нито загатна поне бледа усмивка, нали чудесата изискват да останеш безмълвен, ако не в съзерцание, то поне от страх. Стояхме вторачени в Дориш, която не преставаше да се усмихва въпреки тежестта на черешите. Беше се позачервила леко и нежната руменина на кожата подчертаваше черния цвят на очите ѝ. Имаше избили ситни капчици пот и няколко кичурчета коса се бяха изплъзнали от плитката на гърба ѝ. Всичко в нея блестеше толкова неестествено, че Сантиаго прошепна, сякаш е някоя светица."
Из книгата

Ерго
София, 1799
бул. проф. д-р Ал. Теодоров-Балан №16
office@ergobooks.eu