Играта на Лъва

Нелсън Демил Времетраене: 0:59 мин. Няма край Дейвид Гогинс Времетраене: 1:12 мин. Биполярно афективно разстройство Д-р Владимир Симов Времетраене: 1:28 мин. Лира Петя Андонова Времетраене: 1:03 мин. Юдина щерка Симона Панова Времетраене: 1:11 мин. Сляпата армия Давид Тоскана Времетраене: 1:07 мин. Усмихни се! Рейна Телгъмайър Времетраене: 1:00 мин. Замъци и сливовица - как се влюбих в Словения Сам Болдуин Времетраене: 1:10 мин. Цочо Билярски Времетраене: 2:04 мин. Върни назад Лиз Томфорд Времетраене: 0:59 мин. Пътуване в мрака Джон Дъглас, Марк Олшейкър Времетраене: 1:11 мин.

Книгата е част от поредицата "Кралете на трилъра" на издателство "Бард".

Най-странният и най-опасен случай в историята на Америка...

Сега Нелсън Демил отново ни среща с Джон Кори, героя на неостаряващия хит "Аз, детективът". Ще станете свидетели на епичен сблъсък между службите за сигурност на Съединените щати и един загадъчен, смразяващ тип, известен като Лъва.

В тази мътна вода ще нагази и един ваш скромен познайник с неугасващо чувство за хумор и нестихващ интерес към нежния пол... Детективът Джон Кори признава, че е въвлечен в най-странния и опасен случай в своята кариера, полет № 175.

На борда на самолета се намират двама агенти от ФБР и ЦРУ, придружаващи либиец, известен като Лъва, терорист, поискал убежище в Америка. Но въпреки че авиодиспечерите нито за миг не престават да следят полета, става ясно, че се е случило нещо ужасно.

"Америка, 15 април

В наше време



Смъртта се бои от него,

защото той има лъвско сърце.

Арабска поговорка



1.

Нормално е човек, който е бил надупчен на три места и едва не се е превърнал в донор на органи, в бъдеще да избягва опасни ситуации. Ама не. Сигурно изпитвам подсъзнателно желание окончателно да излича присъствието си от генетичната информация на човечеството. Или нещо подобно.

Така или иначе, аз съм Джон Кори, бивш детектив от отдел "Убийства" в Нюйоркското полицейско управление, в момента извънреден специален агент във федералната Антитерористична спец­част. Седях на задната седалка на едно такси и пътувах от Федерал Плаза 26 в южен Манхатън към международното летище "Дж. Ф. Кенеди'. Шофьорът - пакистанец, очевидно имаше намерение да се самоубие.

Бе приятен пролетен ден, събота късен следобед, и по Крайбрежната магистрала - понякога известна като Околовръстна, а неотдавна прекръстена на Магистрала на военнопленниците и изчезналите в бой, за да се избегнат объркванията - нямаше много движение. Чайките от недалечното сметище бомбардираха с курешки предното стъкло. Обичам пролетта.

Не заминавах на почивка, нищо подобно. Отивах по работа на гореспоменатата Антитерористична спецчаст. Това е организация, за която знаят малцина, нещо съвсем естествено. АСЧ се състои от отдели, занимаващи се с конкретни групи смутители на реда и бомбаджии като Ирландската републиканска армия, Пуерториканското движение за независимост, черни радикали и други, които няма да назовавам. Аз съм в отдел "Среден изток", който при нас, в САЩ, обхваща и Близкия изток, че дори и Либия, и е най-големият и най-важният, макар че, честно казано, не зная много за терористите от този район. Но трябваше да се уча в хода на работата.

Та така, за да усъвършенствам уменията си, отворих приказка с пакистанеца, който се казваше Фасид и доколкото ми е известно, бе терорист, макар че изглеждаше и говореше като нормален човек. Попитах го:

– Откъде си?

– От Исламабад. Столицата.

– Наистина ли? Колко време си живял там?

– Десет години.

– Харесва ли ти тук?

– Естествено. На кой не му харесва?

– Ами на бившия ми зет Гари например. Постоянно злослови по адрес на Америка. Иска да се пресели в Нова Зеландия.

– Имам чичо в Нова Зеландия.

– А стига бе! Никой ли не е останал в Исламабад?

Той се засмя.

– Ще посрещаш ли някого на летището?

– Защо питаш?

– Не носиш багаж.

– Много си наблюдателен.

– Е, ще посрещаш ли някого? Бих могъл да те почакам и да те върна в града.

Фасид отлично владееше английски - жаргона, фразеологизмите и всичко останало.

– Ще се върна с друга кола.

– Убеден ли си? Мога да те почакам.

Всъщност посрещах терорист, който се бе предал в американското посолство в Париж, но реших, че няма нужда да споделям това с Фасид.

– От "Янките" ли си? – промених темата.

– Вече не. – След което поде тирада срещу Стайнбренър 1, Янки Стейдиъм, цената на билетите, заплатите на бейзболистите и така нататък. Тия терористи са хитри копелета и приказват като лоялни граждани.

Престанах да го слушам и се замислих за това как съм се озовал тук. Както вече отбелязах, бях детектив от отдел "Убийства", един от най-добрите в Ню Йорк, ако трябва да съм откровен. Преди година по това време си играех на стражари и апаши с двама латиноамерикански господа на Западна 102-ра улица. Явно бяха объркали жертвата, защото за извършения от тях опит за убийс­тво като че ли нямаше никаква причина. Понякога животът наистина е странен. Така или иначе, престъпниците все още бяха на свобода, макар че както можете да си представите, не преставах да се озъртам за тях.

След като ме изписаха от болницата, приех предложението на вуйчо Хари да се възстановя във вилата му на Лонг Айланд. Къщата се намира на сто и петдесетина километра от Западна 102-ра улица, което определено ми допадаше. Както и да е, докато бях там, участвах в разследването на убийството на едно семейство, на два пъти се влюбих и за малко да ме очистят. Освен това една от жените, по които си паднах, Бет Пенроуз се казва, май още не е напуснала живота ми.

Докато всички тези събития се развиваха на източен Лонг Айланд, разводът ми стана факт. И като че не ми стигаше дето си прецаках почивката, накрая се запознах с един гадняр на име Тед Наш от Централното разузнавателно управление - работеше по убийс­твото. Изпълних се с огромна неприязън към него, а той, от своя страна, ме намрази до мозъка на костите си, обаче, виж ти, сега е в моята група от Антитерористичната спецчаст. Светът е малък, ама не чак толкова, пък и не вярвам в съвпадения.

С оня случай беше свързан още един човек, Джордж Фостър, а­гент от ФБР, иначе нормален, но и той не бе мой тип.

Така или иначе, оказа се, че двойното убийство не било във федерална юрисдикция, и Наш и Фостър изчезнаха, само за да се появят преди около месец, когато постъпих в отдел "Среден изток". Голямо чудо. Подадох молба да ме прехвърлят в отдела за Ирландската републиканска армия, която сигурно ще удовлетворят. Не че си падам по ИРА, ама ирландците поне изглеждат по-нормално, по-забавни са от средния арабски терорист и ирландските кръчми са върхът. В тоя отдел ще съм от истинска полза. Сериозно.

Както и да е, след оная каша на Лонг Айланд ми предложиха да избирам: или да ме изправят пред дисциплинарната комисия на Нюйоркското полицейско управление за превишаване на правомощията ми или нещо подобно, или да ме пенсионират по болест. Спрях се на втората възможност, но поисках място в колежа по наказателно право "Джон Джей" в Манхатън, където живея. Преди да ме ранят бях преподавал там на хонорар, така че не исках много и ме приеха."
из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg