Липсваш ми

Колко пъти животът трябва да среща две сродни души, докато се открият? Колко пъти трябва да се разминат, за да се срещнат? Тес и Гъс са създадени един за друг, но не са се срещнали.
А може би това никога няма да се случи...

"Днес е първият ден от остатъка от живота ти" - това е надпис, който Тес държи в кухнята си и който не излиза от ума ѝ, дори докато е на идилична почивка във Флоренция, преди да започне следването си в университета. Животът ѝ ще се промени завинаги и то не така, както очаква. Гъс също е във Флоренция. Семейството му е белязано от трагична загуба. Той се опитва да бъде добрият син и следва посоката, начертана от родителите му, но копнее да избяга и да открие истинското си призвание. Пътищата им се пресичат в един-единствен ден, преди и двамата да се върнат в Англия. През следващите години двамата се изправят пред различни изпитания, преглъщат разочарованията и оценяват неочакваните радости, откриват и изгубват любовта.
Разделяни и събирани от разстоянието и случайността, изглежда, че никога няма да се намерят...
Освен ако съдбата не е решила друго.

"Август 1997 година
ТЕС
У дома в кухнята имаше чиния, която мама донесе от една почивка на Тенерифе с ръчно изписано мото: Днес е първият ден от остатъка на живота ти.
Досега му бях обръщала внимание горе-долу колкото на певческата награда на татко или на стъкления снежен глобус от Ню Йорк, който брат ми Кевин ми изпрати една Коледа, но точно в този последен ден от почивката не можех да си го избия от главата. Събудих се, вътрешността на палатката грееше в оранжево, като тиквен фенер. Поотворих внимателно ципа, така че да не събудя Дол, после подадох лице на ярката светлина. Въздухът още щипеше, чувах далечните удари на камбана. В дневника си написах "ечаха" със звездичка, за да проверя в речника какво точно означава, като се приберем. Изгледът от къмпинга към Флоренция - безброй теракотени куполи и бели мраморни кули, потрепващи на фона на гладко синьо небе - беше толкова идеален, че почувствах някаква тъга, сякаш вече ми липсваше. Много неща обаче нямаше да ми липсват, като например спането на земята - след няколко часа камъните сякаш се врастваха в гърба ми - и обличането под таван няма и метър, както и ходенето пеша до душовете, където установяваш, че си забравил тоалетната хартия в палатката. Странно как, наближи ли краят на ваканцията, от една страна, ти се ще никога да не свършва, а от друга, нямаш търпение да се завърнеш към уюта на дома си.

Вече цял месец обикаляхме с влакове - на юг през цяла Франция, после в Италия, спяхме по гари, пиехме бири с холандци по къмпингите, мажехме си изгорялата кожа в бавни, лепкави влакове. Дол си падаше по плажове и коктейли, аз по-скоро по карти и паметници, но въпреки това се разбирахме чудесно, както от първия ден на познанството ни в "Сейнт Кътбърт", когато бяхме на четири години и Мария Долорес О’Нийл - съкращението Дол го измислих аз - попита: "Искаш ли да си ми най-добрата приятелка?". Бяхме различни, но взаимно се допълвахме. Винаги когато го кажех, Дол додаваше: "Да, ти имаш страхотна кожа, а аз не!" или "Да, твоите обувки са хубави, моите не!", аз пояснявах, че не става дума за това, а тя се смееше и отговаряше, че знае. Само, че никога не бях сигурна дали наистина знае. С най-близките си хора човек някак си общува на специален език. Спомените ми от другите места, които посетихме онази ваканция, са като пощенски картички: осветеният от слънчевите лъчи амфитеатър във Верона на фона на лилавото небе, лазурният залив на Неапол, изненадващо ярките цветове на тавана на Сикстинската капела, но от онзи последен безгрижен ден, който прекарахме във Флоренция, деня, преди животът ми да се промени, си спомням всеки час, почти всяка стъпка. Сутрин на Дол винаги ѝ трябваше повече време да се приготви, отколкото на мен, защото още оттогава не излизаше без грим. На мен ми харесваше да имам малко време за себе си, особено онази сутрин, защото същия ден излизаха резултатите от матурите и се опитвах да се успокоя достатъчно, за да разбера дали резултатът ми ще стигне, за да вляза в университет.
Предишната вечер на път за къмпинга бях забелязала ярко осветената фасада на една църква високо над улицата, красива и не на мястото си, като кутийка за бижута в гората. На дневна светлина базиликата изглеждаше много по-голяма, отколкото си я представях, и докато изкачвах внушителните барокови стъпала към нея, ми хрумна странната мисъл, че би била идеален декор за сватба - нещо нетипично за мен, още повече че по онова време даже още не бях имала истинско гадже, камо ли пък да си се представям в булчинска рокля. Гледката от терасата горе бе толкова вълнуваща, че изпитах необяснимо желание да плача, и си обещах тържествено - както човек се врича на осемнайсет - че някой ден ще се върна.

Наоколо нямаше никого, бутнах тежката дървена врата на църквата и тя се отвори. След ярката дневна светлина вътре беше толкова тъмно, че на очите ми им трябваше известно време да свикнат с полумрака. Въздухът беше няколко градуса по-хладен от жегата отвън и миришеше силно на смесица от прах и тамян. Останала сама в дома Господен, тръгнах напред към презвитериума, придружавана от оглушителното и неуважително шляпане на сандалите си. Гледах огромното безизразно лице на Христос, молех се оценките ми да са добри, и в този момент аспидата неочаквано се озари в светлина. Завъртях се на пети и се сепнах при вида на слабовато момче горе-долу на моята възраст, застанало до една от кутиите, в която човек може да сложи монета, за да включи осветлението. Лицето му бе обрамчено от дълга кафява коса, облечен беше дори по-неподходящо и от мен - с гащета, потник и маратонки. Имаше миг, в който можехме да се усмихнем един на друг, дори да разменим по дума, но го пропуснахме, а вместо това притеснено насочихме вниманието си към огромния купол със златна мозайка. После светлината угасна с шумно щракване, все така решително и неочаквано, както и се бе появила. Погледнах часовника си в последвалия сумрак, сякаш исках да кажа, че с радост бих разгледала иконите по-сериозно, та дори и осветлението бих пуснала за още минута, само дето закъснявах. Стигнах до вратата и в този момент чух щракването отново, вдигнах очи към сериозните, ярко осветени черти на Христос и почувствах, че е разочарован от мен. Върнах се в къмпинга, Дол вече беше готова с прическата и грима си.
– Каква е? - попита ме.
– Май е византиийска - отговорих.
– Това добре ли е?
– Красива е.
След капучино и кифлички с крем - изумително е, че в Италия дори храната в лавките на къмпингите е вкусна - си събрахме нещата и решихме да отидем направо в града до централната поща, където можех да се обадя в чужбина и да разбера какви са резултатите ми, за да не ги мислим цял ден. Дори новината да не беше добра, предпочитах да знам. Това, което не можех да понеса, бе да бъда в безтегловност, да не знам какво ми готви бъдещето. Така че тръгнахме надолу към чентро сторико, а аз не спрях да дърдоря за какво ли не с изключение на темата, която ме вълнуваше.
Страхът отекваше толкова силно в главата ми, че като набрах номера, имах чувството, че съм загубила умението си да говоря."
Из книгата

Рива
София, 1000
ул. Неофит Рилски №70
riva@rivapublishers.com