Поздрави от Хадес

Всички ние сме потомци на митични герои. Всички ние обичаме или се гневим, надяваме се и умираме, досущ като античните хора.

С митологичния си роман "Поздрави от Хадес" Яница Радева се спуска дълбоко надолу, за да навлезе в света на архетипите, заложени в основите на нашата природа. Изследва опасности, откриващи се когато счупим ключалките на забраните.

За написването на романа си авторката ползва достигнали до нас фрагменти от митове, факти и открития на археологията, като ги помества в нов културен контекст. Яница Радева се стреми да достигне до дълбините на човешката същност, за да потърси обстоятелствата, при които се проявяват най-добри или най-лоши наши качества.

Героите на "Поздрави от Хадес" помнят смъртта и имат причина да го правят. Някои от тях са от царския род на Едип, други са обикновени хора, без наследство или богати застъпници. Но всички са изправени пред труден избор и попадат в нелеки за преодоляване ситуации, от които излизат по-мъдри, разбрали какво значи да срещнеш Хадес.

"Поздрави от Хадес" умело разработва мита за Едип и неговите потомци. Увличащ текст, който на моменти стряска, на моменти е страстен, на моменти показва неизвестното като привлекателно, но носи и оптимизъм за оцеляването и на родовото, и на индивидуалното добро."
Невена Панова

"Исмена

В годината на чумата по стадата аз видях петите на майка ми. Тогава повярвах, че да видиш петата на другиго, е най-голямо нещастие. Сега знам, че всичко се случи заради семейната орис, но тогава мислех, че стражата е виновна, а Манто, която по онова време почти не познавах и която татко прие в двореца, за да ни учи със сестра ми Антигона на керамика, ме поглеждаше с учудване, когато чуеше да говоря против стражите. Вероятно си мислеше, че не подхожда на дъщерята на владетеля да говори така. А аз бях готова да потвърдя и пред съвета на мъжете, че онези двама войници са виновни за това, че татко е неразговорлив и че майка се сърди и ни кара с Антигона по-често от друг път да бодем пръстите си с ръкоделие. Виновни са, казвах на Манто, защото в святата нощ, когато трябвало да бдят при могилите, нищо не са опазили. Тогава пакостливи духове напълнили шепите си със свещена пръст от гроба на предците ни и откраднали плодородието. Виж, казвах, всичко вехне, къде е хармонията на Тива? Тъмнооката Манто нищо не отвръщаше, само зениците ù се разширяваха и сменяше темата, елате да видим глината, казваше. А аз от братята ми Етеокъл и Полиник знаех също, че след кражбата, за да избегнат наказанието, стражите си замълчали, все едно нищо не се било случило. Но когато цветовете на лечебните треви не вдигнали глави върху могилата на пазителите на Тива – Зет и Амфион, и те близнаци като моите братя, двамата войници решили да се явят пред татко. Те били по-възрастни от братята ми, но татко не погледнал на тях като на мъже и се отнесъл благосклонно.

Когато войниците влезли, татко ги очаквал. Нозете му се сливали с краката на трона и той изглеждал като кентавър, чиято реч била съвсем различна от онази, предназначена за нас. Червенина обагряла бузите на двамата стражи и макар че по-високият имал гъста брада, алените петна пак прозирали. Щом били дошли, трябвало да говорят, но личало - не желаели, ала не можели и да мълчат пред царя. Когато дъхът им не търпял повече да се задържа в гърдите, в един глас изрекли:
– Едипе, повелителю на Тива, виновни сме!
Тогава татко се изправил, стиснал скиптъра си, приближил войниците и изглеждал като страшната Химера - с два лъвски крака и с трети - от змийска опашка. Ръцете му се протегнали към коленичилите със знак да станат, защото това не приляга на войници и мъже, а смело да погледнат бъдещето, каквото и да е то. Съгражданите ни разказваха, че с такъв поглед някога татко срещнал дивия поглед на Сфинкс и не се изплашил от магическите стихове, а ги разгадал, замахнал с тоягата си и я повалил в бездната.
– Говорете! - заповядал.

Другият страж имал среден ръст, татко го помнел, защото бил не само от аристократично семейство, но и защото преди космите да покрият бузите му, го бяха избрали да носи Аполоновия венец. Аз още помнех русите къдри, украсени със зелени листа, макар че тогава бях съвсем малка. Името му беше в устата на възрастните, защото Агатон изпълняваше добре хвалебствените песни и може би щеше да има бъдеще в театъра, но баща му решил, че попрището на воина е по-достойно занимание от това на поета. Този някогашен лавроносец погледнал другаря си, едър, но не пълен, който стискал в юмрук и отпускал пръстите на ръцете си, и казал:
– Ние с Аристодем бяхме определени с жребий сред другите в казармата да охраняваме могилата на близнаците в уречения ден...
– Та това беше отдавна - прекъснал го татко, – защо чак сега ми докладвате, нима не сте забелязали, че грижата разперва крилата си над града ни? Реколтата няма да е добра тази година, а има договори да изпълняваме. Гроздето за нищо не става, лозарите казват, че няма да има дори за жертва на Дионис.
– Да, както когато беше тук чудовищната удушвачка - съгласил се Агатон. – Чувал съм за нея, с глава на жена, с крила на птица. Аз бях момче тогава и не успях да я видя. Аристодем пък бил от онези сукалчета, родени през дните на Голямата суша, и само за него не била гладна смъртта. А при Удушвачката и нейната гатанка все мъже ходеха и никой освен теб, Едипе, не я позна.
Татко махнал с ръка. Представях си как е станало, защото той и на нас, когато го разпитвахме за Сфинкс и гатанката, така махваше, дори не махваше, а само вдигаше ръката си и с този жест ни караше да мълчим."
Из книгата

Жанет 2001 ЕООД
Пловдив, 4000
бул. Александър Стамболийски №9
sales@janet45.com