Самите богове

Самите богове Айзък Азимов Времетраене: 0:48 мин. Айзък Азимов Времетраене: 1:26 мин. Възможно най-пълният Пътеводител на галактическия стопаджия Дъглас Адамс Времетраене: 1:11 мин. Няма край Дейвид Гогинс Времетраене: 1:12 мин. Биполярно афективно разстройство Д-р Владимир Симов Времетраене: 1:28 мин. Лира Петя Андонова Времетраене: 1:03 мин. Юдина щерка Симона Панова Времетраене: 1:11 мин. Сляпата армия Давид Тоскана Времетраене: 1:07 мин. Усмихни се! Рейна Телгъмайър Времетраене: 1:00 мин. Замъци и сливовица - как се влюбих в Словения Сам Болдуин Времетраене: 1:10 мин. Цочо Билярски Времетраене: 2:04 мин. Върни назад Лиз Томфорд Времетраене: 0:59 мин. Пътуване в мрака Джон Дъглас, Марк Олшейкър Времетраене: 1:11 мин.

Азимов е творец на идеи, а тази е сред най-блестящите му!

През двайсет и втори век земята получава неограничена безплатна енергия от източник, който е загадка за науката: обмен между планетата Земя и паралелна вселена с помощта на създаден от извънземните процес. Безплатната енергия все пак си има цена. Процесът на трансфер в крайна сметка ще доведе до унищожаване на слънцето и на самата Земя.

Малцина знаят ужасяващата истина - низвергнат учен на Земята, разбунтувал се извънземен на загиваща планета, родена на луната интуитивистка, която предусеща наближаващото унищожение на Слънцето.
Те знаят истината, но кой ли ще ги чуе? Предвидили са цената на неизчерпаемата енергия, но кой ще им повярва? Тези няколко същества, хора и извънземни, държат ключа към оцеляването на Земята.

Научната фантастика в най-чистия ѝ вид! Азимов определя "Самите богове" като най-любимата си творба.

"– Нищо не излезе! - съобщи рязко Ламонт. – Доникъде не стигнах.

Имаше мрачен вид, който подхождаше на хлътналите му очи и несъразмерно издължената му брадичка. Беше навъсен дори и в най-добрите си мигове, а сегашният не беше от тях. Вторият му официален разговор с Хелъм се бе провалил още по-пълно, отколкото първия.

– Не драматизирай нещата - успокои го Майрън Броновски. – Сам не очакваше да постигнеш нещо. Така каза. Той подхвърляше във въздуха фъстъци и когато падаха, ги ловеше с дебелите си устни. Никога не пропускаше. Не беше нито твърде висок, нито твърде слаб.
– От това не ми става по-приятно. Но ти си прав, няма никакво значение. Има други неща, които мога и възнамерявам да направя, а освен това разчитам на теб. Ако можеш само да установиш...
– Не завършвай, Пит. Чувал съм го вече. Трябва само да разгадая начина, по който мисли нечовешки разум.
– Разум по-добър от човешкия. Тези същества от паравселената полагат усилия да ги разберем.
– Може и да е така - въздъхна Броновски, – но се опитват да го направят посредством моя разум, за който понякога мисля, че е по-добър от човешкия, но не много. Често лежа буден сред нощния мрак и си задавам въпроса дали различни видове разум въобще са в състояние да влязат във връзка помежду си; а когато съм изкарал особено тежък ден, се питам дали изразът "различни видове разум" има някакъв смисъл.
– Има - заяви разярено Ламонт и в джобовете на престилката ръцете му явно се свиха в юмруци. – Той означава Хелъм и мен. Означава този герой-глупак доктор Фредрик Хелъм и мен. Ние сме различни по разум, защото когато му говоря, той не разбира. Идиотското му лице става още по-червено, изпулва очи и престава да чува. Бих казал, че мозъкът му отказва да работи, но нямам доказателства за други състояния, които също евентуално преустановяват дейността му.
– Що за маниер да се говори за бащата на Електронната помпа - измърмори Броновски.
– Точно така. Прочутият баща на Електронната помпа. Незаконна рожба. По същество приносът му е съвсем малък. Зная.
– И на мен ми е известно. Често си ми го изтъквал - прибави Броновски и подхвърли нагоре нов фъстък. Не го изпусна.

Случило се тридесет години преди това. Фредрик Хелъм бил радиохимик, мастилото по докторската му дисертация още не било изсъхнало и той не давал никакви признаци, че ще разтърси света.

Разтърсването на света започнало с факта, че една прашна стъкленица за реактиви с надпис: "Метал волфрам" стояла на бюрото му. Не била негова; никога не я бил използвал. Останала му наследство от някакъв неустановен ден в миналото, когато друг обитател на стаята поискал волфрам поради отдавна забравена причина. Всъщност дори вече не било волфрам. Съдържанието се състояло от малки гранули, обвити от дебел слой окис - сиви и прашни. Никому непотребни.

Един ден Хелъм влязъл в лабораторията (за да бъдем точни, било 3 октомври 2070 г.), започнал работа, внезапно преди десет часа спрял, втренчил поглед в стъкленицата и я вдигнал. Била все така прашна, с все така избелял етикет, но той се провикнал:
– Майната му, кой, по дяволите, си е играл с тая стъкленица?
Така поне твърдеше Денисън, който дочул провикването и след едно поколение разправил всичко на Ламонт. Официалното описание на откритието, както е дадено в книгите, е лишено от солените изрази. Човек остава с впечатлението за химик с остър поглед, който долавя промяната и незабавно прави дълбокомислени изводи.

Не било така. Хелъм не се нуждаел от волфрама; той нямал никаква стойност за него и фактът, че някой е бъркал в стъкленицата, въобще не бил от значение за него. Но той мразел всякаква чужда намеса по бюрото му (както толкова други) и подозирал, че някои хора изгарят от желание да му се бъркат, подтиквани от чиста злоба.

Навремето никой не си признал, че знае нещо по въпроса. Бенджамин Алън Денисън, който чул първоначалното провикване, бил в стаята си точно от другата страна на коридора, а двете врати били отворени. Той вдигнал очи и срещнал обвиняващия поглед на Хелъм. Не обичал особено Хелъм (никой не го обичал) и предишната нощ бил спал зле. Както си спомняше по-късно, останал доволен, че има върху кого да си излее лошото си настроение, а и при това Хелъм бил най-подходящият кандидат.

Когато Хелъм вдигнал стъкленицата пред лицето си, Денисън се отдръпнал с явно отвращение.
– Защо, по дяволите, ще ме интересува твоят волфрам? - попитал го той. – Защо изобщо да му обръщам внимание? Ако погледнеш добре стъкленицата, ще се увериш, че не е отваряна през последните двадесет години; и ако не я беше опипал с мърлявите си лапи, щеше да видиш, че никой не я е докосвал.
Хелъм бавно се изчервил от гняв. Казал рязко:
– Слушай, Денисън, някой е сменил съдържанието. Това не е волфрам.
Денисън си позволил леко, но ясно да изсумти.
– Ти пък как го разбра?
От такива неща - дребнави подмятания и безцелни намеци - се изгражда историята.

Подобна забележка е щяла да бъде неуместна във всички случаи. Денисън, завършил също така наскоро като Хелъм, бил много по-изявен студент и бил смятан за перспективния млад учен на отдела. Хелъм го разбирал, и което било още по-лошо, Денисън също го знаел и не го криел. Неговата забележка "Ти пък как го разбра?", с явното и непогрешимо наблягане на местоимението "ти", била достатъчна причина за всичко, което последвало. Без тази забележка Хелъм никога нямало да стане най-великия и най-уважавания учен в историята, за да използваме точния израз, употребен по-късно от Денисън в интервюто му с Ламонт.

Официалната версия е, че онази съдбоносна сутрин Хелъм влязъл, забелязал, че прашните сиви гранули са изчезнали - не бил останал дори прах по вътрешната повърхност на стъкленицата - и на тяхното място имало чист желязносив метал. Естествено, той се заел да разследва случая...

Но нека оставим настрана официалната версия. Виновникът бил Денисън. Ако той се бе ограничил само да отрече или да повдигне рамена, вероятно Хелъм е щял да пита и други, а след като необяснимото събитие му дотегнело, е щял да бутне встрани стъкленицата и да остави по-сетнешната трагедия - едва доловима или драстична (в зависимост от това колко време е щяло да се забави разкриването) да ръководи бъдещето. Във всеки случай Хелъм е нямало да се извиси върху крилата на вихъра.

Но на язвителната забележка "Ти пък как го разбра?" Хелъм можел единствено да отвърне ожесточено:
– Ще ти докажа, че зная.
След това нищо не било в състояние да го спре да не стигне до крайност. Анализът на метала в старата стъкленица се превърнал за него в първостепенна задача и основната му цел била да изличи надменността от тънконосото лице на Денисън и вечната презрителна гънка от бледите му устни. Денисън никога не забравил този миг, защото неговата забележка станала причина Хелъм да получи Нобелова награда, а той самият да изпадне в забрава. Не можел да знае (но дори и да го знаел, това нямало да го заинтересува), че у Хелъм преобладава твърдата упоритост, уплашената необходимост на посредствеността да защити гордостта си, която щяла да доведе до сполука по онова време по-успешно, отколкото би го сторила голямата природна надареност на Денисън.

Хелъм се заел незабавно и лично с проблема. Отнесъл метала в отдела за масова спектрография. Тъй като бил специалист по излъчванията, постъпката му изглеждала естествена. Познавал лаборантите в отдела, бил работил с тях, а и проявил настойчивост. Толкова настоявал, че неговият анализ изпреварил проекти с много по-голямо значение и стойност."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg