"Константин XI временно се откъсна от мислите си, избута купчината планове на крепостната защита, загърна се в пурпурната си мантия и кротко зачака. Усетът му беше безупречен - трусът дойде точно навреме, сякаш от земните дълбини, тежък и яростен. Сребърните свещници затракаха, а от тавана се изсипа струя прах, която навярно беше стояла непокътната в горната част на Влахернския дворец в продължение на хиляда години. Около пламъците на свещите засвяткаха искри от прахоляка.
Трусът беше предизвикан от поредния петстотинкилограмов камък, запратен по крепостната стена. Такива падаха на всеки три часа, колкото отнемаше презареждането на османския топ. Каменните гюлета се стоварваха върху най-здравата крепостна стена в света - построена през V век от император Теодосий II и впоследствие многократно подсилвана, тя беше опората на византийците при всеки сблъсък с могъщ враг. Сега обаче гюлетата от огромното оръдие я дупчеха, сякаш някакъв невидим великан отхапваше части от нея.
Императорът си представяше гледката. Още преди каменните отломъци да са изпопадали на земята, военни и цивилни се втурват към зейналия отвор като колония от героични мравки насред прахта, за да запълнят дупката с всякакви подръчни средства, било то тухли, керемиди, трупчета от сградите, ленени чували с пясък или скъпоценни арабски гоблени... Можеше дори да си представи как напоеният със залезна светлина прахоляк се носи към вътрешността на града, все едно златист саван се разстила над целия Константинопол.
Всеки ден от петте седмици на обсадата имаше по осем такива труса на съвършено равни отстояния един от друг, сякаш отмервани от някакъв исполински часовник. Това обаче беше времето на друг свят - света на иноверците. На този фон медният часовник с двуглав орел в ъгъла, който показваше времето на християнския свят, звучеше съвсем немощно. Трусът беше утихнал от доста време, когато Константин с усилие върна мислите си в реалността и направи жест на стражите пред портата да пуснат чакащия. Видимо унил, сановникът Сфранцес въведе в залата хилава жена.
– Ваше Величество, това е Теодора - посочи я той, след това я подкани да мине отпред. Императорът веднага разпозна положението ѝ. Облеклата на аристокрацията и простолюдието във Византия се различаваха значително. Дрехите на жените от висшето съсловие бяха пищно украсени с накити, докато в ниските прослойки се носеха широки бели туники, покриващи цялото тяло. Облеклото на Теодора обаче събираше аристократичния разкош и простолюдната сдържаност в едно. Отдолу тя носеше обикновена бяла туника, а върху нея - изящна наметка, която иначе се съчетаваше със златно бродиран кафтан. Същевременно тя все пак не беше дръзнала да се облече в цветовете на аристокрацията (пурпурно и червено), затова наметалото ѝ беше жълто. Необузданата съблазън в изражението ѝ навяваше мисли за цвете, което предпочита да изгние, докато е прелестно, отколкото да изсъхне безутешно.
Тя беше проститутка, при това от онези, които преживяват съвсем прилично. Макар и да беше свела поглед и цялата да трепереше, Константин забеляза, че очите ѝ блестят като при треска и излъчват редките за нейната прослойка въодушевление и надежда.
– Значи владееш магии? - попита я императорът.
Той просто искаше цялата работа да приключи по-скоро. Сфранцес беше надежден и педантичен човек - от всички над осем хиляди войници, които в момента бранеха града, само две хиляди бяха редовна войска и генуезки наемници, останалите бяха набрани по спешност от него сред стоте хиляди жители на Константинопол. Жената не интересуваше императора, но той трябваше да зачете предложението на своя сановник.
– Да, Ваше Величество, мога да убия султана – отговори коленичилата Теодора с тънък и разтреперан гласец.
Пет дни по-рано тя беше дошла пред портите на Влахернския дворец, за да поиска аудиенция. Когато стражите ѝ препречиха пътя, тя внезапно извади нещо от пазвата си и го вдигна високо. Стражите се втрещиха - не знаеха какво е това и откъде се е взело, но нямаха съмнение, че е необикновен предмет. Тогава Теодора не можа да се добере до императора, вместо това я предадоха на съдията. След като я разпита откъде е откраднала предмета и удостовери показанията ѝ, той я изпрати при Сфранцес.
В залата при императора сановникът разгърна ленената бохча в ръката си, извади въпросния предмет и внимателно го постави върху писалището. Очите на Константин придобиха същия вид като тези на стражите пет дни по-рано. За разлика от тях обаче, той много добре знаеше какво е това - потир от чисто злато, инкрустиран със скъпоценни камъни, чийто кристален блясък пленяваше душата. Преди деветстотин и шестнайсет години по времето на Юстиниан I бяха изработени два такива, различаващи се само по формата и разположението на скъпоценните камъни. Единият все още се предаваше от император на император, а при реставрацията на църквата "Св. София" през 537 година другият беше затворен в тайник дълбоко в основите ѝ заедно с още свещени предмети. Това пред тях в момента очевидно беше вторият, защото по първия вече личаха следите на времето, макар и поизбледнелият му цвят да правеше впечатление единствено при сравнение с новоизникналия потир, който изглеждаше, сякаш е бил изкован едва вчера.
Отначало никой не вярваше на Теодора. Мислеха, че е откраднала потира от някой от заможните си клиенти. От друга страна, въпреки че много хора знаеха за тайника под църквата, малцина можеха да кажат къде точно се намира. Вместен между камъните дълбоко в основата, той нямаше врата, нито даже коридор, който води до него - за да се стигне дотам, трябваше да се размести цялата постройка. С оглед на надвисналата заплаха четири дни преди това императорът беше заповядал всички ценни книги и свещени предмети да се подготвят за спешно пренасяне, макар и да беше наясно, че земните и морските пътища са отрязани и ако градът паднеше, нямаше накъде да се бяга.
Цели три дни бяха нужни на трийсетима работници да достигнат тайника през заобикалящите го каменни блокове, които се оказаха големи колкото тези на Хеопсовата пирамида. Свещените предмети се намираха в тежък саркофаг, пристегнат с дванайсет дебели метални обръча, които доста затрудниха отварянето му. След като отрязаха обръчите, под надзора на многобройна стража петима работници отместиха тежкия каменен капак. В този миг всички погледи бяха привлечени не от свещените предмети и скъпоценностите, стояли в саркофага цяло хилядолетие, а от чепка грозде, която едва беше започнала да загнива. Теодора беше казала, че тя я е оставила пет дни по-рано, при това чепката отговаряше съвсем точно на описанието - почти изядена с останали само седем зрънца. След като сравниха съдържанието на саркофага със списъка, гравиран върху медната плоча на капака, установиха, че липсва единствено потирът. Ако Теодора не го беше донесла заедно с показанията си, дори всички присъстващи да потвърдяха, че тайникът и саркофагът не са били отваряни, някой щеше да се прости с живота си.
– Как си го изнесла? - попита императорът с пръст към потира.
Треперенето на Теодора стана още по-осезаемо. Явно беше, че не се чувства в безопасност, дори да владееше магии. Погледна ужасена императора и отговори след предълга пауза, като подбираше мъчно думите си:
– Тези места... за мен... са отворени.
– Можеш ли да ми покажеш? Да извадиш нещо от съд, без да го отваряш.
Теодора поклати глава ужасена, неспособна да отвърне, и загледа умолително Сфранцес. Той отговори вместо нея:
– Казва, че магията става само на определено място, но не може да разкрие кое е то и никой не може да я последва там, иначе магията ще се изгуби завинаги.
Теодора се обърна към императора и закима.
– Такива като нея - изсумтя Константин – в Европа ги изгарят на клада."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.25 / 4 гласа 
