Клеймото на гения

Съюзът между изкуство, история и медицина дава отговор на много загадки. Може ли един старинен медальон да разкрие вековна тайна?

"Клеймото на гения" е интелигентно написана книга, в която истина и фантазия се свързват, за да ни покажат пътя на Светлината - свещеното "херметично" познание, чиято тайна е ревностно пазена през вековете от богомили, тамплиери и масони. Уникална мозайка от премълчани истории за гениални творци, митологични загадки и интересни пътешествия из Европа, преплетени в един завладяващ съвременен сюжет. Неочаквани обрати, мистериозна амалгама от история, изкуство и кървави престъпления, които ще ви държат в напрежение до самия край.

В тази история, разказана с ерудиция и енигматичност, всеки читател ще преоткрие част от себе си и ще види, че всичко е свързано по уж невидим, а всъщност много видим начин и ще намери отговори за себе си."
Димитър Мандраджиев

"Брат Улрих завърши изработката на медальона. Огледа го критично и остана доволен от свършената работа. Успял бе да вложи всички елементи, които му бе заръчал Великият майстор. Не знаеше какво означават, но бе убеден, че има указание, което дава обяснение за всичко. Взе едно парче кадифе, което бе приготвил, уви медальона в него и грижливо го сложи в джоба си. После изгаси газената лампа и излезе. Мина през портика и се запъти към главния вход на замъка. В този миг от една колона се отлепи фигурата на мъж. На лунната светлина в ръката му проблесна кама. С един удар в гърба повали на плочите брат Улрих, обърна го по гръб и го довърши с рязък удар във врата. После измъкна медальона от джоба му и безшумно се изгуби в мрака.

Влезе, всъщност направо влетя в аудиторията. Закъсняваше. Както винаги. Студентите дори ѝ бяха измислили определение за нейните закъснения - "средно Ларино време". Означаваше поне с петнайсет минути закъснение. Беше като карма, с която не може да се пребори.

Новата ѝ група я чакаха търпеливо. Беше изминал почти месец от началото на семестъра, а влизаше за пръв път при тях. Вътрешно студентското разузнаване предупреждаваше, че тя е нещо средно между харпия и Снежната кралица. Така че не искаха от самото начало да я ядосат. Бяха се приготвили за час и половина скука. История на изкуството не бе сред най-любимите предмети в академията, а и вече бяха провели няколко часа с нейната заместничка. Знаеха, че ги очаква лекция с тегави и сухи факти, но пък им предстоеше изпит и не искаха да имат проблеми. Бяха разбрали, че пътува много и често отсъства, което криеше някаква надежда да не им вгорчава живота непрекъснато до края на семестъра.

Беше средна на ръст, облечена в изтъркани дънки, с пуловер, чийто цвят бе неопределен, но за по-терминологично би могло да се каже "влачен от пороя", а светлата ѝ коса бе събрана в небрежен кок, захванат с най-обикновена химикалка. Не приличаше на харпия, още по-малко на кралица. Но когато влезе, в стаята сякаш стана по-светло. Застана на катедрата и без да губи време, извади списъка с имената им и преди да започне да чете, каза:
– Здравейте, аз съм Лара Джоунс. Вече сте го научили. Знам, че не звучи по нашенски, но бях омъжена за англичанин и след развода запазих фамилията му. Беше убеден, че няма да я посрамя. А Лара е като героинята от романа "Доктор Живаго". Майка ми го е обожавала. Но понеже съм се родила във времена, когато имената се одобрявали по списък, казала, че е съкращение от "лилав аромат развива аурата". Няма логика, но пък звучало изпълнено със съдържание. Толкова за мен. Ще ме наричате д-р Джоунс.

Намести очилата на носа си по-нагоре със средния пръст - странен жест, в който нямаше нищо женствено, но пък ѝ отиваше. И тогава видяха, че ръката ѝ е изрисувана с мандала от къна. Очевидно този път бе пътешествала до Индия. Зачете имената от списъка, който бе извадила. Студентите вяло отговаряха с по едно "тук" или "аз", тя ги поглеждаше бегло над очилата си и продължаваше:
– Така, да видим. Петър...
– Аз - надигна се едно момче на втората банка.
– А как е името ти на български?
– Моля?
– Попитах как е името ти на български. Петър е гръцко. Би трябвало да го знаеш.
– Ами...
– Камен - обади се един младеж, разтегнал се лежерно точно на банката пред нея.
– Браво. А ти кой си?
– Теодор. В български вариант Божидар - младежът се усмихна победоносно и огледа колегите си с гордост. – Но може да ми казвате Тео.
– Чудесно. А в обратен ред?
– Не ви разбирам.
– Попитах, как е вариантът на името ти, ако обърнем реда на съставките?
– Всъщност... не знам. – Гордото излъчване бе леко смазано.
– Доротей, разбира се. Ама това не може да го знае всеки фукльо.

Едно на нула за нея. Теодор някак необяснимо бе привлечен от тази жена. Унизи го за секунди, но пък в нея имаше нещо странно и привлекателно. Може би в химикалката на косата ѝ... Може би в размъкнатия пуловер...?
– Мария?
Мълчание.
– Мария?
– Тя днес отсъства - измърмори Петър.
– Добре. Ще си отбележа.
Започна да рови в чантата си.
– Нямам химикалка. Губя поне по две на ден. Някой може ли да ми услужи?
– В косата ви е - обади се Теодор.
– А! Редовен номер. Ама все забравям първо да пипна там.

Каза го и дръпна химикалката. Косата ѝ се разпръсна като слънчеви лъчи. Беше изрусена на кичури, които игриво обгръщаха лицето ѝ. Студентите в групата все повече се питаха защо я бяха нарекли Харпия. На тях тя започваше да им харесва. Държеше се непринудено, беше мило разсеяна и очевидно си падаше по странности, като например химикалка в косата или манди на ръката."
Из книгата

Лексикон ООД
София, 1142
бул. Васил Левски 50
office@lexicon.bg