Дъщерята на комуниста

Берлин, 1956 г. Най-студеният ден от цялата зима, ръцете на момичето са изцапани с въглища. Берлин, 1958 г. В същите тези ръце има една тайна или може би спомен - значка с три гравирани букви: ИКП. Берлин, 1961 г. Кръвта от сардините е останала от другата страна, защото стената е разделила града на две. Берлин, 1968 г. Мислил ли си какво означава да останеш тук завинаги? Берлин, 1971 г. Какво се взима за из път, когато бягаш, когато завръщането е невъзможно. Животът на Катя би могъл да бъде разказан по много начини, но острата и изящна проза на Ароа Морено Дуран ни го разкрива през призмата на историята, която има силата да променя човешки съдби.

Този роман - колкото задушевен, толкова и политически, разказва за живота на семейство испански емигранти в Източна Германия и обрисува Източен Берлин през очите на едно подрастващо момиче.

"Вълнуващ роман, деликатен в твърдостта си, изкусен в убедителността си, трогателен и смел. Ароа Морено Дуран успява да намери необходимите верни решения, за да разкаже една тъмна и много трудна история със съвършена прецизност. Истинско откритие."
Алмудена Грандес, автор на "Възрастите на Лулу"Ароа Морено Дуран е родена в Мадрид през 1981 г. Завършила е журналистика в мадридския университет "Комплутенсе" и е специалист по международна информация и страните от Юга. Публикувала е две стихосбирки "Двайсет години без нови моливи" и "Джет лаг". Автор е на биографиите на Фрида Кало "Да живее животът" и на Фредерико Гарсия Лорка "Смелата радост". "Дъщерята на комуниста" е първият ѝ роман.

"Денят, в който татко не се върна навреме да запали печката, се случи най-студеният от цялата зима. Мама слезе в мазето и се върна с чувал, пълен с въглища и клони. Дървата бяха влажни. "Пак са от ситните въглища, този човек от нищо не разбира“ — казваше тя с чувала в ръце. На нас с Мартина ни харесваше да ровим из въглищата, а най-много из по-меките. Понякога, когато мама не ни гледаше, търкахме едно парче в друго, докато пръстите ни съвсем се измърсяха, а парчетата от въглища станеха блестящи като черен кехлибар.
Татко пристигна, когато вече от часове беше тъмно.
- Какво става тук? - попита той.
- Ти трябва да знаеш! - отвърна му мама.
Малката стая, която служеше за дневна, кухня и наша спалня, беше изпълнена с пушек. Татко улови ръцете ми и видя малките пръсти, почернели от въглищата. Разтърка ги с грапавите върхове на пръстите си и силно ги притисна.

С мама винаги говорехме на испански, а с татко - на немски. Не се питахме защо. Татко беше научил немския във фабриката в Дрезден, но така и не успя да го проговори наистина добре. Затова сядаше да пише домашните заедно с мен и с Мартина и се учеше малко по малко да използва правилните падежи, отчаян да поставя глагола накрая: как да разбера какво искат да ми кажат, ако не знам глагола, ако не знам какво става, докато не спрат да говорят? Главата му свикваше с езика и макар че винаги беше способен да се изрази, така че да го разберат, аз никога не успявах да схвана добре всичко, което казваше. Немският на татко. Този език, с толкова непрекъснати букви, не е човешки - оплакваше се той. Мама се беше отказала да го учи и макар че татко напълни къщата с малки листчета с имената на нещата: Fenster, Topf, Bett, Ofen, тя така и не успя да произнесе цяло изречение. Общуваше със знаци и с отделни думи. Картофелн един килограм, като вадеше пръста си от ръкавицата и го размахваше пред очите на бакалина, докато ние с Мартина падахме на земята от смях. "Гледай дъщери, за да ти се подиграват" - казваше мама.

Супата вреше на огъня. Шумът от радиото раздвижваше въздуха в стаята. Татко излезе от спалнята, където бяха говорили с мама дълго време. Тя влезе в банята и когато се върна, разбрах, че е плакала. "От парата е" - каза тя. И разбърка менчето, оставяйки киселата воня на зелето да се смеси с пушека в стаята.
- Не искам зеле, точи се като лига.
- Ами няма друго.
- Но вчера вечеряхме същото!
- Мартина - каза ѝ мама много сериозно, - би ми се искало да ти опека агнешко бутче, но тук няма агнета, защото е много студено.
- Татко, нали на агнетата не им е студено, защото имат вълна?
- За бога, Мануел, спри това!

Радиото излъчваше вечерното си предаване за липси - онзи безполов танц, с който правителството се опитваше да се бори с рокендрола. Heute tanzen alle jungen Leute im Lipsi-Schritt, nur noch im Lipsi-Schritt. Alle hat der Takt sofort gefallen. Sie tanzen mit im Lipsi-Schritt. Татко увеличи звука и взе да поклаща тялото си из хола, движеше раменете си и поставил ръце на ханша, правеше малки стъпчици надясно и наляво, напред и назад, усмихнат, с притворени очи. Застана зад майка ни и развърза престилката ѝ. Мама се обърна: "Не съм в настроение!", но не успя да се отскубне от ръцете му. "Хайде, жено! Представи си, че е някоя копла."
Танцуваха, докато свърши песента, а през това време Мартина и аз, всяка с перото си, спряло върху хартиения лист, ги гледахме удивени, с нещо като надигаща се топлина в телата ни и с едно синьо мастилено петно, разливащо се между редовете.
- Свърши - каза мама, - стига циркове, време е за вечеря!
Татко пъхна пръстите си във водата и извади един почти прозрачен зелев лист:
- Знаете ли какво е това? Резенче хамон серано. Колко вкусно, Катя! Искаш ли?
- Да.
- Искаш ли и ти, Мартина?
- Не. Какво е хамон серано? - Татко не ѝ обърна никакво внимание.
- Сигурна ли си? Добре тогава.

Онази жълта къща: веднъж изстъргах хартията от стената под леглото и открих цели осем различни пласта. Сякаш всеки обитател, който беше живял на онзи четвърти мансарден етаж, е искал да остави своята следа, своя пребоядисан живот, а следващият се е опитал да го покрие с хартия върху хартията. За да се стигне до нашето стълбище, трябваше да се прекоси дворът. Представляваше малка хаотична гора.
- Можеха поне да боядисат стените, като че ли още сме във война - казваше мама.
Сградата отвън беше сива. Тогава всички сгради бяха сиви, с олющени стени - скелети, които трябваше да крепят мръсните си дрехи. Но аз не помнех друга къща освен онази, в която винаги беше студено. Татко се зае да ни представя на всички съседи и когато се качвахме по стълбите, от всяка площадка можехме да видим какво правят жителите на къщите отсреща; играехме си да наблюдаваме тяхното ежедневие: фрау Ценгерле, вечно нащрек пред котлето с вода; Екатерина, зачела се до прозореца. Веднага разбрахме, че хер Шмит е умрял в деня, в който сутринта не го видяхме да стои прав зад стъклото, с онези малки очилца, които се хлъзгаха към носа му, докато поздравяваше; "Нещо е станало" - каза татко. После ни разказаха, че докато ние сме гледали прозореца му от другата страна на кестените, хер Шмит, който така и не пожела да излезе отново на улицата след втората война и живееше от помощите на съседките, които му носеха храна, лежал на пода, заспал завинаги.

В началото се будехме с твърде сладкия мирис от фурната на приземния етаж, чиято тръба на отдушника опасваше ъгъла на сградата и стигаше до нашия прозорец. През 1962 г. затвориха фурната и почти всички магазинчета на улицата ни. Имахме малко вещи: в хола - тъмна дървена маса и четири стола, клатещата се етажерка, която не трябваше да се докосва, защото на нея стояха четирите чинии и чаши, книгите на татко, едно тясно легло и един диван. В банята - четка за коса, която още ухаеше на последния одеколон; изтънял сапун за ръце и принадлежностите за бръснене на татко. Когато бях малка, сутрин сядах на тоалетната чиния с висящи крака и го гледах как маже лицето си с четката. Тогава той се обръщаше и ми казваше:
- Кой съм аз? Едно дебело джудже - навеждаше се и потъркваше носа си в моя, омазвайки ме цялата в бяло.
Миризмата на влага: когато пристигнахме, мама почисти зелените плочки с някаква киселина и им отне блясъка. Сега е още по-грозно. "Но е чисто" - каза ѝ татко. После беше стаята на родителите ни: леглото, под което ни беше забранено да надничаме, две кутии една върху друга, които служеха за масичка и върху които мама сложи бродирано платнено парцалче, и шкафът за дрехи. Имаше две неща, за които се грижехме, сякаш бяха живи същества: радиото и печката. От доброто им поддържане зависеха нашите зими.

От единствения външен прозорец на къщата се виждаше необитаемо квадратно пространство. "Това е войната, тя всичко помита" - казваше татко, който често стоеше прав и мълчалив до стъклото. Сякаш искаше да прогледне отвъд снега, отвъд единственото останало дърво и нощта. Войната беше призрак, бяло петно, което за моите представи се беше случило преди много време, и въпреки че навсякъде във въздуха се усещаха гърмежите ѝ и всички деца си играеха в окопите, не успявах да си я представя.
- Дано никога да не преживеете войната - казваше мама. - Никога, дъщери мои! - А баща ми винаги я караше да замълчи и сменяше темата.
На вечеря сърбахме супата на малки глътки, като от време на време поставяхме вкочанясалите си ръце събрани над чинията. Татко силно духаше с уста над лъжицата и подсвирваше. Мама ни свари чай от липа. Докато го прецеждаше, си изгори дясната китка. Татко изтича до банята и намаза кожата ѝ с паста за зъби. И я целуна продължително по ръката, като я гледаше, докато майка ми повдигаше глава към покрития с петна таван на дома ни.

В тази нощ, най-студената на 1956 г., за първи път чух шума, който издават две тела, докато се притискат върху леглото. В мрака на къщата червените цветя от Първи май още стояха изсъхнали в стъклената чаша."
Из книгата

Киви
София, 1202
бул. Княгиня Мария Луиза 57
office@kiwidesign.bg