Лиз Мъри
Да дочакаш утрото

Да дочакаш утрото Лиз Мъри Времетраене: 1:03 мин. Манал Ал-Шариф: Да се осмелиш да шофираш Времетраене: 1:16 мин. Небесни тела Джуха Ал Харити Времетраене: 1:16 мин. Денят на Вършитбата. Разкази Ребека Ярос Времетраене: 1:01 мин. 100-те абсолютно неотменими закона на бизнес успеха Брайън Трейси Времетраене: 0:55 мин. Моята кралица Жан-Батист Андреа Времетраене: 1:02 мин. Александър Дюма - баща Автор Времетраене: 1:13 мин. Криеница Крис Картър Времетраене: 0:57 мин. Крехко убежище Катрин Каулс Времетраене: 0:55 мин. Богатство от пясък Рута Сепетис Времетраене: 1:12 мин. Пропастта помежду ни Трити Умригар Времетраене: 1:07 мин. Неспокойни кости Лорет Ан Уайт Времетраене: 1:04 мин. Китай за напреднали Проф. д.н. Николай К. Витанов Времетраене: 1:03 мин.

Моят живот от улиците на Ню Йорк до "Харвард". Истинска история за прошка, оцеляване и дългия път от улицата до дипломата от "Харвард".

"Да дочакаш утрото" е книга изповед за живота на момиче, израснало в семейство на наркозависими. Останала без дом и родители, 15-годишната Лиз Мъри се впуска в своето необикновено приключение, което накрая ще я отведе до университета "Харвард". Пътят дотам е осеян с предизвикателства, безкрайни трудности и ежедневни лишения, но Лиз не губи надеждата си за по-добър живот. Жестоката съдба я поставя в опасни ситуации, принудена е да краде храна, за да не умре от глад, всяка нощ да търси подслон или да будува, за да се пази. След като майка ѝ умира, Лиз взема решение, което променя живота ѝ завинаги. Завършва гимназия, печели стипендия на "Ню Йорк Таймс" и постига мечтата си за диплома от "Харвард".

Лиз Мъри е родена на 23 септември 1980 г. в Ню Йорк в семейство на наркозависими родители. На 15 години остава бездомна, след като майка ѝ умира, а баща ѝ се премества в дом за временно настаняване. Започва да посещава училище много по-късно от връстниците си, като през цялото време тя и сестра ѝ Лиса се справят сами без да имат постоянен дом. Завършва средното си образование само за 2 години и след това получава стипендия от вестник "Ню Йорк Таймс". Приета е да учи в университета "Харвард", където завършва психология. Днес Лиз ръководи менторската програма "Артър Проджект", която използва алтернативни образователни подходи при обучението на децата в риск в САЩ. Живее в Ню Йорк със съпруга си Джеймс и двете си деца - Лиъм и Мая.

"Останала ми е само една снимка на майка ми.

Размер 10х17 см, черно-бяла, на места измачкана. На снимката тя седи леко прегърбена, с лакти на коленете, отпуснала тежестта върху ръцете си. Знам малко за живота ѝ от времето, когато е направена снимката; единствената ми следа е написана с оранжев флумастер отзад. Тя гласи: "Аз пред апартамента на Майк на 6-а улица, 1971 г.". Като пресметна, разбирам, че тогава е била на седемнайсет – с година по-голяма от мен сега. Знам, че 6-а улица се намира в Гринуич Вилидж, но нямам представа кой е Майк.

Снимката ми показва, че като тийнейджърка е изглеждала строга. Замислена е, устните и са стиснати, позира за пред камерата. Косата пада покрай лицето ѝ на красиви черни къдрици подобно на дим. А очите ѝ, любимата ми част, блестят като тъмен мрамор, движението им е завинаги замръзнало във времето.

Внимателно съм изучила и запомнила всяка нейна черта, за да се сравнявам с нея, когато съм пред огледалото и оставям собствената си чуплива коса да пада свободно. Заставам и проследявам приликите с връхчето на пръста си по извивките на всяка черта на лицето си, започвайки от очите. Очите и на двете ни са малки и кръгли, но вместо кафявия цвят на майка си съм наследила наситено жълто-зелените очи на баба. След това измервам очертанията на устните ни – тънки, извити и абсолютно еднакви. Въпреки че си приличаме по някои черти, знам, че не съм толкова красива, колкото е била тя на моята възраст.

През годините, когато нямах дом, по цяла нощ тайно играех тази игра, заключена в банята на някой приятел. Приятелите ми спят, завити от родителите си, докато в ума ми танцуват спомени за изящните движения на майка ми. Прекарвам тези часове пред огледалото в банята с боси крака върху студените плочки и с длани, подпрени на ръба на мивката. Стоя там и си фантазирам, докато първите синкави признаци на утрото не се процедят през замъгления прозорец на банята и птиците не се покажат, чуруликайки своите сутрешни песни. Ако съм у Джейми, точно по това време трябва да се промъкна до дивана, преди майка ѝ да се събуди от будилника си и да отиде в банята. Ако съм у Боби, силният шум от боклукчийския камион ми подсказва, че трябва да се промъкна обратно до походното легло.

Тихо преминавам през събуждащите се апартаменти до определеното за мен място. Никога не си позволявам да свикна с тях прекалено много, защото не съм сигурна, че на следващия ден ще съм там. Легнала по гръб, прокарвам пръсти по лицето си в тъмното и си представям майка си. Напоследък все по-ясно виждам съразмерността на животите ни. Тя също е била без дом на шестнайсет. Мама също е прекъснала в гимназията. И мама като мен ежедневно е избирала между коридор и парк или метро и покрив. За мама Бронкс също е означавал скитане из опасни улици и квартали с облепени с полицейски скици стълбове, където по всяко време на нощта вият сирени.

Чудя се дали и мама като мен е прекарвала дните си в страх какво ли ще ѝ се случи. Напоследък постоянно ме е страх. Питам се къде ще спя на следващия ден – у някой друг приятел, във влака или на някое стълбище? Прокарвам пръсти по челото си и надолу към устните, копнея отново да усетя топлата прегръдка на майка си. При тази мисъл от очите ми бликват сълзи. Обръщам се на една страна, избърсвам сълзите и се завивам с взетото назаем одеяло.

Отблъсквам нуждата от нея далече от съзнанието си. Отблъсквам я отвъд стените, окичени със снимки на семейството на Боби, отвъд пияните латиноамериканци, които играят на домино на "Фордъм роуд", седнали върху щайги от мляко, отвъд премигващите оранжеви светлини на магазините и над покривите на този квартал в Бронкс. Карам мислите си да избледнеят, докато детайлите на лицето ѝ станат неясни. Трябва да ги отблъсна, ако изобщо искам да поспя. Имам нужда от сън – само след няколко часа ще съм отново на улицата и няма да има къде да отида."
Из книгата

Киви
София, 1202
бул. Княгиня Мария Луиза 57
office@kiwidesign.bg

Пролог
"Юнивърсити авеню"
В средата
Време като за цунами
Разплитане
В задънена улица
Момчета
Да дочакаш утрото
Мотелите
Перли
Стената
Посещението
Възможност
Епилог