"Галерия за неудачници
Има хора, които цял живот по осем часа работят. Това е хубаво, обаче не са направили нищо. Разбира се, и в картините на много хора има провинциалност... Може да се каже друга дума - една некадърност... една полуинтелигентност, и така, има много думи да се кажат за неспособното... Това са провинциалистите в душата си... По едно време бяхме артисти само: цап-цапцап, на бърза ръка драсваш нещо - и казваха: Брей, к'ва картина направи... - Георги Баев - Джурлата
На Генко му предстоеше да получи в наследство от татко си едно не особено голямо партерно помещение. Беше с размер около шейсет квадрата и се състоеше от просторна светла зала с излаз към улица 11 август, със задна стаичка и тоалетна. В условията на завещанието бе изрично записано, че наследникът може да се разпорежда с имота едва след като навърши двайсет и осем години. Навярно това е била възрастта, до която бащата на Генко се е надявал, че синът му ще стане порядъчен човек, а не пройдоха и пияница като него самия. В първата сутрин на двайсет и осмата му година бе трудно да се каже еднозначно дали Генко бе оправдал бащиното очакване. Провалите го следваха непрекъснато - няколко пъти бе късан на приемните изпити в Художествената академия, а барът, който беше отворил, просъществува едва двайсет и седем дни. Младежът, чието най-високо постижение в досегашния му живот се изчерпваше с все още ненадминатия рекорд от трийсет и осем текили, изпити за една нощ в бара Кристал, се събуди насилствено от крясъците на ято мигрирали гларуси. Кой знае какъв лош вятър беше докарал пернатите в София! Все още полубуден, Генко върна лентата от предишната вечер. Беше отпразнувал паметния си двайсет и осми рожден ден, а на партито дори не бе съумял да подобри рекорда си с изпити текили. Ебаси, дърт съм вече - бяха първите мисли, които минаха през съзнанието му. – Трябва да направя нещо. Включи телефона си, синият дисплей грейна и го обстреля с канонада от съобщения. Не искам да те виждам повече - от Ася, приятелката му. Това е телефонът ми. Обади се. Целувки - от непознат номер. Жоро Вятъра: Тиня, стигна дъното. Това беше най-якият рожден ден!. Коко, барманът на Кристал: Пич, касата не ми излиза с деветстотин кинта. Май ме уволниха. Чакам те на бара. Гена, отиди до общината. Трябва да приемеш онова наследство от баща си - напомняше майка му.
Генко се зае да нарежда живота си в обратния ред на получените съобщения. Реши да започне с публичните дела. Направи си кафе, наду Оскар Питърсън и влезе под душа. Сложи на още мокрото тяло една риза, за да не я глади, и излезе от квартирата си. Закрачи по Дондуков, заличавайки мислено спомените от снощи и прелиствайки наум тези от детството си. Никога не беше виждал баща си, но често се сещаше за него. Малкото, което знаеше, бе изтръгнал трудно от майка си преди години. Бил е неук и неуспял художник: Беше футболяга, рисуваше си ей така, от Бога. Опитал да върти кръчма. Умрял от цироза три месеца след раждането на сина си. Ала преди това много настоявал да го кръстят с името Генко - на един малко луд и посмъртно признат български художник. Затова с каквото и да се захванеше младежът, сякаш преповтаряше неудачите на покойния си баща. А на хората често даваше следното обяснение: Бях твърде зрял за Академията, прекалено добродушен за собственик на бар и съм живял достатъчно дълго с майка си, за да прекарам остатъка от дните си трезвен.
След няколко пресечки Генко влезе уверено в административната сграда на столичния район Оборище, където, въоръжен с папка с документи, заяви гордо пред гишето със злокобна табела Местни данъци и такси, че се явява, за да приеме завещаното наследство от баща си.
– Ааа, добре, господине - дори не го погледна лелката зад стъклената преграда. – Първо обаче трябва да платите данъка. Върнете се на касата на долния етаж.
– Защо да плащам данък? Какво лошо съм извършил? - недоумяваше Генко.
– Ами наследник сте, господине, трябва да си платите.
Генко опипа джоба си и се сети за съобщението от бармана Коко.
– Няма да ви дам нищо - заяви решително той и си тръгна.
Излезе от потискащата сграда и зави покрай канала. Сетне, без да иска, кривна по една малка уличка, която го изведе пред БГ бара, където се разиграваше пореден сердикийски комикс с Роза Карамфилова в главната роля. Набързо се скри в подлеза на Орлов мост, за да не го разпознаят, и продължи покрай Университета. Още един подлез, неколкостотин метра жълти павета и се озова в градинката пред Кристал. Барманът Коко отдалеч разпозна с възпалените си очи поклащащия се Генко и се обърна към вече бившата си колежка от дневната смяна:
– Йо, бръмбарче, ще черпиш ли две текили?
Генко и Коко захапаха шотовете от плота, чукнаха чашките и ги обърнаха с извити назад глави. Йо им доля от своя коктейл, който предстоеше да влезе в менюто.
– Свинщина беше снощи - обърса с ръкав мустака си Генко.
– Щом ме уволниха... – склони глава над бара Коко.
– Споко, брат, намислил съм феноменална комбинация. Ще работим заедно.
– Какво?
Генко посвети бившия барман в плана си. Ще отворят галерия. Картини ще продават. А печалбата ще делят поравно. Някой бил казал - и Генко бе съгласен с казаното, - че всички непотребни вещи в страната се трупат в София. Щом в моловете не продават картини, значи това е бизнес за такива като нас.
– Само гледай. Ела с мен. - И Генко дръпна Коко за тениската.
Двамата станаха и прекосиха градинката. Пресякоха Раковски и продължиха по улица Аксаков - срещу служебния вход на Министерството на отбраната живееше майката на Генко. Влязоха във входа и се закатериха нагоре по стълбите. Подминаха площадката пред апартамента на Генковата майка и продължиха към таванските помещения.
– Пич, к'во правим тук? - попита Коко. – Ще видиш - загадъчно отвърна Генко. Изкачиха се до покрива и с лек напън отвориха една ниска скърцаща врата вляво. Обраха паяжините под свода, огледаха внимателно стаичката и в дъното ѝ откриха около двайсет картини, прашни и вехти.
– Баща ми ги е рисувал. Хайде, хващай - изкомандва Генко и започна да подава платната на Коко.
Излязоха навън и прекосиха градинката пред Кристал, всеки хванал по пет картини в ръка. Стигнаха до малката уличка 11 август и намериха номер 7.
– Ей това ще е галерията.
Генко отключи старата порта. Влязоха, оставиха картините струпани в ъгъла и се огледаха.
– Харесва ли ти?
– Харесва ми, как да не ми харесва! А как ще я кръстим, Гена? Мислил ли си?
– Бургас. Баща ми е от Бургас.
– Щом казваш.
Коко започна да размества картините, нареди ги една до друга и ги подпря на стените. Бяха морски пейзажи. Разни импресии. Бившият вече барман ги съзерцава известно време и след това се осмели да попита:
– Гена, ще ме прощаваш, ама ти сигурен ли си, че тези картини стават за нещо? Гледам ги и нищо не виждам. Едни размацани хора, едно мъгляво море... То не че аз много разбирам от изкуство, ама...
– Като не разбираш, трай си! - сопна се Генко. – Хайде, изчезвай, утре в 10:00 отваряме. И гледай да си точен.
Коко си тръгна, а Генко продължи да нарежда живота си. Извади телефона и написа няколко съобщения. Вятър, отварям галерия. Ул. 11 август № 7. Докарай хора. Утре в 19:00 - гласеше първото делово съобщение. И аз теб - написа стегнато Генко в отговор на непознатия номер, а след кратък размисъл изпрати и финалното си послание без капка въображение: И аз теб - на Ася, вече бившата му приятелка. Беше отговорил на всички, интересуващи се от него. Удовлетворен, изключи телефона и се върна в квартирата си на Дондуков да поспи. На другия ден беше на работа.
На следващата сутрин новото арт пространство бе официално оповестено пред софийската публика - с тебешир, който Генко използва, за да изпише Галерия Бургас над входната врата. Двамата с Коко домъкнаха отнякъде един изтърбушен диван, няколко стола и стар грамофон. Жоро Айляка дари бира за церемонията, собствено производство, а Цън Цон, най-големият притежател на лозови масиви в Северозападна България - първокласно розе. Сума ти нахилени безделници от Кристал се изсипаха за откриването на галерията и това официално бе регистрирано - десетки сигнали по повод шума бяха подадени до полицията. Двама улични философи си спретнаха приличен боксов двубой, който събра бая публика. Беше извършен и един арест по Указа за борба с дребното хулиганство. Генко дари една картина като сватбен подарък на двама непознати, които се ожениха насред галерията. А едно случайно изпуснато същата вечер конопено зрънце с времето незабелязано щеше да се разлисти до първокачествен храст марихуана в градината на посолството на Светия Престол от другата страна на улица 11 август. Точно срещу галерия Бургас."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 9.00 / 4 гласа 
