"След това мина през паркинга за гости, където хората можеха да оставят автомобилите си за не повече от двайсет и четири часа. Внимателно преписа регистрационните номера в малкото тефтерче, което държеше в джоба на якето, след това ги сравни със записаните предишния ден. Понякога, ако същите номера се окажеха вече записани в тефтерчето, Уве се прибираше и звънеше в Агенцията по регистрация, за да научи подробности за собственика на возилото, след това му звънеше и го информираше, че е дебилен нещастник, който дори не може да чете табели. Всъщност Уве пет пари не даваше кой е паркирал на мястото, определено за гости. Въпросът обаче беше принципен. След като на табелата беше записано, че допустимият срок е двайсет и четири часа, значи никой нямаше право на по-дълъг престой. Какво щеше да стане, ако всички паркираха където си искат? Щеше да се възцари хаос. Колите щяха да плъзнат навсякъде, дяволите да го вземат.
Днес, за щастие, нямаше коли нарушители на паркинга за гости и Уве успешно премина на следващия етап от ежедневната си обиколка: навеса с контейнерите за боклук. Не че тази работа беше негова отговорност. Още от самото начало бе твърдо против дивотиите, избълвани от бригадата с джипове, която се довлече наскоро и тропна с крак, че боклукът трябвало "да се събира разделно". След като каза мнението си, след като се взе решение боклукът да се сортира, някой трябваше да следи, че решението се изпълнява. Не че някой го беше помолил да се заеме, но ако хората като Уве не поемаха инициатива, щеше да настъпи анархия. Торби с боклук щяха да се търкалят навсякъде.
Известно време той рита контейнерите, извади стъклен буркан от този за рециклиране на стъкло и измърмори нещо за "некомпетентните леваци", докато отвинтваше металния капак. Подхвърли буркана в контейнера за стъкло, а капака запрати в другия, за рециклиране на метал. По времето, когато Уве беше председател на сдружението на обитателите в квартала, той натискаше яко да се сложат камери за наблюдение, които да следят движението около контейнерите за боклук и по този начин да не могат разни типове да хвърлят боклук където им попадне. За огромно раздразнение на Уве, предложението му не беше прието. Съседите се бяха почувствали "малко неловко", освен това щяло да им е трудно да преглеждат видеозаписите. Взеха това решение, въпреки че Уве повтори многократно, че "честните и почтените" няма защо да се страхуват "от истината".
Две години по-късно, след като Уве бе освободен от председателския пост на сдружението (предателство, което по-късно Уве наричаше "преврат"), въпросът беше повдигнат отново. Новото ръководство обясни сопнато на съседите, че има съвършено нова камера, включваща се от датчици за движение, които качват записите в интернет. С помощта на такава камера човек можеше да следи не само контейнерите за боклук, но и паркинга и по този начин да предотврати вандализъм и кражби. Още по-хубаво беше, че видеоматериалът се изтриваше автоматично точно след двайсет и четири часа, като по този начин нямаше "нарушение на личното пространство" на жителите на квартала. Беше взето единодушното решение камерата да бъде инсталирана. Само един от членовете на съвета гласува против.
Причината беше, че Уве нямаше вяра на интернет. Той пишеше думата с главно "И" и поставяше ударението върху "нет", въпреки че съпругата му вечно натякваше, че ударението падало върху "интер". Ръководството разбра много скоро, че в интернет ще се види как Уве изхвърля боклука си само през трупа на Уве. Накрая така и не инсталираха камерите. Още по-добре, разсъждаваше Уве. И без това ежедневните обиколки бяха много по-ефективни. Така се знаеше кой какво прави и кой държи всичко под контрол. Всеки с малко мозък в главата щеше да разбере какъв е смисълът.
След като приключи проверката на контейнерите и заключи вратата, точно както всяка сутрин, той я дръпна три пъти, за да е сигурен, че е добре заключена. След това се обърна и забеляза велосипед, опрян на стената под навеса за велосипеди. Някой го беше оставил, въпреки че имаше огромна табела, предупреждаваща жителите на квартала да не оставят велосипедите си там. До него някой от съседите беше лепнал гневно надраскана бележка: "Тук не се оставят велосипеди! Научи се да четеш!". Уве измърмори нещо за некадърните тъпаци, отвори бараката, взе велосипеда и го остави до спретнатата редичка вътре, след това заключи и дръпна три пъти ръчката на вратата.
Смъкна гневната бележка от стената. Щеше да направи пред ръководството предложение да сложат табела "Не лепете" на тази стена. Хората, изглежда, си мислеха, че могат да се мотаят с гневно надрасканите си бележки и да ги лепят където им скимне. Това да не им беше скапано табло за обяви? Уве тръгна по тесния тротоар между къщите. Спря пред собствения си дом, наведе се над плочите и започна да души фугите. Пикня. Миришеше на пикня.
След като установи този факт, той влезе вкъщи, заключи вратата и си изпи кафето. След като приключи, обади се да спрат телефона и се отказа от абонамента за вестника. Поправи смесителя за вода в малката баня. Постави нови болтове на бравата на кухненската врата към верандата. Подреди кутиите на тавана. Подреди отново инструментите в бараката и премести зимните гуми на сааба на ново място. Ето че сега вече е свободен. Животът не трябваше да бъде такъв.
Четири часа във вторник следобед е, месец ноември. Не е изключил радиаторите, кафеварката и всички лампи. Лъснал е с препарат дървения плот в кухнята, въпреки че онези некадърници в ИКЕА разправяха, че дървото нямало нужда от лъскане. В тази къща всички дървени повърхности се обработваха с препарат на всеки шест месеца, независимо дали се налагаше, или не. Какво ли разбираше някакво си там девойче в жълт суитшърт от склада за самообслужване?
Той застава в хола на двуетажната си къща, притисната между две други типови къщи с малкия таван отзад, и се заглежда през прозореца. Четирийсетгодишният брадат надувко от отсрещната къща излиза да тича. Казва се Андерш. Той е от новите, едва ли живее тук повече от четири, най-много пет години. Вече успя да се намърда в кварталното ръководство. Какъв подляр. Въобразява си, че притежава улицата.
Нанесе се, след като се разведе, и очевидно е платил повече от останалите кандидати за къщата. Типично за тези мръсници, които нахлуха тук и вдигат данъците на честните хора. Като че ли това е някакъв префърцунен квартал. Освен това Уве бе забелязал, че кара ауди. Че как иначе? Разните типове със собствен бизнес и другите идиоти до един караха ауди. Уве натъпква ръце в джобовете си. Изритва самонадеяно перваза. Тази къща е малко големичка за Уве и съпругата му, няма как да не го признае. Само че тя е вече изплатена. Не дължи нищичко. Не може да се каже същото за контето. Днес всички са потънали в дългове и знаят как другите едва свързват двата края. Уве си е изплатил ипотеката. Изпълнил си е дълга. Ходеше на работа. Не е ползвал нито един ден болничен. Пое полагаемата му се част от товара. Пое отговорност. Вече никой не постъпва така, никой не поема отговорност. Сега е царството на компютрите, консултантите, общинските клечки, дето обикалят порно клубовете и продават скрито-покрито евтини апартаменти. Крият данъци и си готвят портфолио. Никой не иска да работи. Страната е пълна с хора, които искат да обядват по цял ден.
"Няма да е зле да позабавиш малко темпото, нали?", казаха на Уве вчера, докато беше на работа. И това го казват в момент, когато няма работни места и затова "пенсионират старото поколение". Една трета век на все същото работно място, а ето как наричат Уве. Неочаквано той се превръща в тъпо "поколение". Така е, след като днес всички са по на трийсет и една, навличат прекалено тесни панталони и вече не пият нормално кафе. Нямат никакво желание да поемат отговорност. Нароили са се мъже със сложно оформени бради, сменят си работата, сменят съпругите, сменят и автомобилите. Просто така. Правят го веднага щом им се прииска.
Уве поглежда през прозореца. Надувкото търчи. Не че Уве се дразни от това. Ни най-малко. Уве не дава пет пари, че хората тичат. Не разбира обаче защо вдигат чак толкова много шум. Нахилили са се самодоволно, сякаш са успели да излекуват пулмонарен емфизем. Или крачат бързо, или търчат бавно, така правят тичащите. Това е начинът на един четирийсетгодишен да подскаже на света, че не може да направи нищо както трябва. Трябва ли да се облече като четиринайсетгодишен румънски гимнастик, за да го прави? Или като член от олимпийски отбор по спускане с шейни? Само защото се мандахерца безцелно из квартала четирийсет и пет минути ли?
А надувкото си има приятелка. Десет години по-млада. Русия бурен, така я нарича Уве. Тътри се по улиците като впиянчена панда на токчета, като тръбни гаечни ключове, лицето ѝ намазано като на клоун, слънчевите очила толкова големи, че човек не разбира очила ли са, или е нахлупила шлем. Освен това се е сдобила с една от джобните гадинки, която или се подава от чантата, или опъва каишката и пикае на плочите пред дома на Уве. Въобразява си, че Уве не забелязва, но Уве не пропуска нищо.
Животът му не трябваше да се стече по този начин. Точка по въпроса.
– Няма ли да ти е приятно да се поотпуснеш и да си починеш? - подхвърлиха вчера.
Затова сега Уве седи пред лъснатия плот в кухнята. Това не е работа за вторник следобед.
Поглежда през прозореца към идентичната къща отсреща. Семейство с деца, току-що са се преместили. Очевидно са чужденци. Все още не знае каква кола карат. Най-вероятно нещо японско. Господ да им е на помощ. Уве кима на себе си, сякаш току-що е казал нещо, с което е напълно съгласен. Вдига очи към тавана на хола. Още днес ще сложи там кука. Няма предвид каква да е кука. Всеки консултант по въпроси на информационните технологии, който бълва диагноза на закодиран език, и онези с неустановения пол, дето ги карат да носят разни жилетки, може да сложи скапана кука. Куката на Уве обаче ще бъде яка като камък. Ще я забие толкова здраво, че когато съборят къщата, тя ще остане.
След някой и друг ден ще се появи високомерен брокер по недвижими имоти, ще се изправи на прага, възелът на вратовръзката му - като бебешка глава, ще се раздрънка за "потенциал за обновяване" и "ефикасно усвояване на пространството" и ще си създаде един господ знае какво впечатление за Уве, гадината му долна. Само че няма да може да каже и дума за куката на Уве.
На пода в хола е една от кутиите на Уве за "полезни вещи". Така разделят къщата. Всичко, което купува съпругата на Уве, е или "прелестно", или "непретенциозно". Всичко, което Уве купува, е полезно. Все неща, които си имат предназначение. Държи ги в две отделни кутии, една голяма и една малка. Пред него е малката. Пълна е с болтчета, пирони, гаечни ключове и тъй нататък. Хората вече не използват полезните неща. Хората просто държат боклуци. Имат по двайсет чифта обувки, но нямат представа какво е обувалка; къщите им са пълни с микровълнови печки и телевизори с плосък екран, но за нищо на света не могат да ви кажат какъв контакт се използва за бетонна стена.
Уве си има пълно отделение в кутията с полезни вещи, в което е събрал контакти за бетонна стена. Гледа ги, сякаш са шахматни фигури. Не се стресира, когато трябва да се сложи контакт за бетон. За всяко нещо си има време и място. Всеки контакт е процес, всеки контакт се използва за нещо конкретно. Хората вече не уважават почтената, честна функционалност, доволни са, стига всичко в компютъра им да изглежда прибрано и супер. Затова пък Уве прави нещата както си му е редът.
Отиде в офиса в понеделник и му обясниха, че не му били казали в петък, за да не му "развалят уикенда".
– Ще ти се отрази добре да позабавиш малко темпото - уведомиха го с провлечен глас.
Да забави темпото ли? Какво разбираха те? Как да станеш във вторник и да знаеш, че вече нямаш цел? С техния интернет и тъпото еспресо, какво знаеха за отговорността, която човек трябва да поеме?
Уве вдига поглед към тавана. Присвива очи. Много е важно куката да бъде поставена в средата, решава той.
Докато е погълнат от важността на въпроса, той е грубо прекъснат от дълъг стържещ звук. Същият е, както когато някой некадърник дава заден с японски автомобил с ремарке и остъргва едната страна на къщата на Уве."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 9.09 / 11 гласа 
