"Тази книга няма предговор
На 26 април 1986 г., в 1 ч. 23 мин. и 40 сек. сутринта оператор в залата за управление на АЕЦ Ленин се подчинява на указанието на началник-смяната Александър Акимов да активира аварийната система за понижаване на мощността на прегрелия реактор, който вече е обречен поради фатална поредица от грешки както на персонала, така и във функционалния дизайн на електроцентралата. Аварийната система трябва да спусне регулиращи пръти в самия търбух на активната зона и реакцията да бъде спряна напълно. Прътите са съставени от обогатен изотоп на металоида бор, който залавя топлинни неутрони, но краищата им са направени от графит.
Поради налягането в авариралия реактор прътите не успяват да влязат докрай. Единствено графитът е потопен и това води до временно изместване на охладителя. Мощността се покачва до немислимите 30 хил. мегавата, а температурата в активната зона достига няколко хиляди градуса! Девет секунди по-късно енергоблок номер 4 избухва в толкова неистова експлозия, че капакът на реактора, тежащ над хиляда тона, е раздробен и изстрелян във въздуха през покрива на централата.
Огромен облак от силно токсични радиоактивни частици са разпръснати високо в атмосферата и попаднали в обятията на поредица въздушни течения, поемат в няколко различни посоки. Най-заразени са Беларус, Русия и разбира се, Украйна. Евакуирани са стотици хиляди, включително цялото население на град Припят. Подложени на йонизираща радиация, 100 пъти по-висока от тази след бомбардировката на Хирошима, всички дървета в местната гора придобиват зловещ кървавочервен цвят и умират. Оттогава наричат това място Червената гора. Трудно е да се каже със сигурност какви са последствията у нас, но според някои източници са заразени поне 5 хил. кв. км от територията на България. В продължение на няколко дни населението не беше уведомено за опасната ситуация. Казват, че членовете на политическия елит обаче са били снабдявани с вносна храна, за да не консумират нашите заразени продукти.
Помня къде бях по това време. Бях излязъл в годишен отпуск от казармата и с група приятели се шляехме цял ден по софийските улици под топлия пролетен (и вероятно радиоактивен) дъжд. Никога няма да бъдат изчислени с абсолютна сигурност пораженията върху живота на милиони европейски жители, попаднали под пелената от радиационен прах.
Едно от нещата, които знаем обаче, е, че в следващите няколко години в заразените райони се раждат много деца с редица жестоки увреждания. Едно от тези деца се появява на бял свят на 19 юни 1989 г. Никой не би предположил, че един ден точно това дете ще се превърне в една от най-големите легенди на американския спорт. Момиченцето се ражда с един бъбрек, по шест пръста на всеки крак, със слепени пръсти на ръцете и без палци. Единият ѝ крак е с 15 сантиметра по-къс от другия. Липсват основни кости и в двете ѝ подбедрици и детето се придвижва с мъчително усилие. Малко след като ѝ дават името Оксана, родителите ѝ я оставят в сиропиталище в Киев. Навремето бях разказал историята на легендарната Джесика Лонг, която в много отношения напомня тази на Оксана. И в същото време е много, много различна.
Оксана прекарала цели седем години и половина в три различни сиропиталища. Условията в тях не били тежки - те били ужасяващи... смазващи... кошмарни. Било толкова студено, че било съвсем нормално децата да виждат дъха си в дългите мрачни коридори. Гладът бил постоянен спътник на сирачетата. "Има неща, които човек може да игнорира, но гладът е изтезание, с което беше невъзможно да свикнем" - сподели наскоро Оксана пред HBO. В сиропиталището идвали бездетни родители, но бързо отминавали момиченцето с деформирани крачета. "Повече от всичко исках да имам семейство - спомня си Оксана. – Шепнех си: Изберете мен! Изберете мен! После страдах. Обвинявах се, че не съм достатъчно сладка. В крайна сметка обаче се примирих, че ще си остана самичка".
Една вечер била прималяла от глад и заедно с най-добрата си приятелка Лени решили да се промъкнат в кухнята в търсене на хляб. Някой ги чул и нахълтал вътре. Оксана успяла да пропълзи под масата и да се скрие, но Лени била заловена. "Грабнаха я и започнаха да я бият - спомня си Оксана. – Аз си запуших ушите, но видях как я удрят с всичка сила. Накрая не се движеше. Вдигнаха безжизненото ѝ тяло и го изнесоха." От този ужасен епизод са минали десетилетия, но въпреки това Оксана не издържа и се разрида пред камерата, добавяйки през сълзи: "Никога повече не видях Лени. Тя беше единственото подобие на семейство, което имах. И единствената ми опора в онези... онези ужасни нощи".
Сигурно се питате какви са тези ужасни нощи? Сигурно се питате колко още страдание може да се стовари върху едно толкова уязвимо, невинно и беззащитно дете? О, да... има неща, толкова жестоки, толкова немислими, че Оксана дълго се страхувала от нощта, страхувала се да заспи. И едва миналата година намери сили да говори за тях. В стаята ѝ започнали да се появяват сенки. Всяка нощ. Сенки на непознати мъже. Сенки, които плащали на приюта, за да бъдат там, в стаята на едно сакато сираче. Сенки от преизподнята...
Веднъж Оксана се опълчила срещу едно от тези чудовища. Разярен, мъжът извадил сгъваем бръснач, с който разрязал корема на детето. Животът на Оксана бил спасен, но кожата ѝ е белязана завинаги със зловещ, огромен белег. Какво ли е щяло да се случи с нея? Тя самата смята, че сигурно е щяла да изчезне, погълната от системата. Че нямало да оцелее и никой никога не е щял да научи за това. Подобно на Лени... подобно на толкова много други изоставени деца. Но Оксана не била съвсем сама на този свят. Някой чак на другия край на света я обичал. Неомъжена жена на име Мелани Гай Мастърс била видяла черно-бяла снимка, публикувана в изданието на агенция по осиновяване. Петгодишното момиченце гледало без усмивка, но с копнеж от снимката, а очите му били толкова дълбоки, толкова добри и толкова поглъщащи, че американката разбрала на мига: това е моето дете!
"От агенцията се опитаха да ми кажат, че Оксана е твърде голяма и че мога да си осиновя бебе вместо нея, но аз не исках да чуя" - спомня си Мастърс.
Поради бюрократични препятствия осиновяването отнело цели две години, но един прекрасен ден, невярваща и омаломощена от щастие, Оксана прегърнала новата си майка. Когато било взето от сиропиталището, седемгодишното момиче тежало 15 килограма.
"Беше колкото тригодишното дете на моите съседи" - твърди Мастърс.
Ето какво пише на картичката, която изпратила на своите роднини и близки няколко седмици по-късно:
Открито: Малко парченце от рая, точно тук, на Земята
Мелани Гай Мастърс с гордост обявява осиновяването на един украински ангел на име Оксана Евгения Бондарчук Мастърс.
Осиновена: На 15 януари 1997 г. в Украйна
Пристигнала в САЩ: На 1 февруари 1997 г.
Родена: На 19 юни 1989 г.
Ръст: Един метър и един сантиметър
Тегло: 16 килограма
Коса: Кестенява
Очи: Пъстри
Усмивка: Заразителна
Оксана започнала своя втори живот, обградена от обич и грижи, но едно дете, минало през ада, не може просто да избяга от себе си, от травмите, от призраците на миналото. Не смеела да се разплаче цяла година, за да не разочарова новата си майка. Страхувала се, че тя може да се откаже от нея и да я върне обратно. Не говорела много за сиропиталището и не казвала нищо за жестокия белег на корема. Майка ѝ знаела, че нещо я тормози, но не искала да я притиска. Купувала ѝ много кукли. Оксана си играела с тях, обсипвала ги с грижи и ги наричала с едно и също име... Лени.
Междувременно претърпяла няколко операции на пръстите на ръцете. Две години по-късно се наложило да ампутират левия ѝ крак над коляното. На 13-годишна възраст бил ампутиран и десният. Детето навлизало в сложна възраст и приело ампутациите много тежко. По препоръка на майка си започнало да тренира академично гребане. "Когато влязох в лодката, получих ново усещане за свобода и контрол - нещо, което ми бе отнемано толкова често в моето минало - споделя Оксана. – Открих, че колкото повече се натоварвам, толкова по-силна, бърза и независима се чувствам. Тялото ми реагира на болката с нарастваща сила и целеустременост. Аз предизвиквах водата и тя предизвикваше мен."
Оксана прегръща това усещане и не го пуска... до ден днешен. Класира се за параолимпийските игри в Лондон и печели първия медал в този спорт за Съединените щати. Но това е само началото. Момичето започва да тренира като звяр! Научава се да кара ски и успява да се класира за зимните игри. През лятото се хвърля в колоезденето. Бързо започва да доминира и в биатлона. Болката е в миналото, силата - в настоящето. Оксана вилнее като ураган по вода, асфалт, сняг и лед. И печели, печели, печели! Днес тя е легенда без еквивалент в американския спорт. Участва в шест последователни параолимпиади, от които печели 17 медала в четири различни спорта! Има и 22 медала от световни първенства и е носител на редица награди. В Съединените щати името Оксана Мастърс е еквивалент на успеха и силата на волята.
Войната в Украйна пренебрегна древното олимпийско примирие и реши да не изчака параолимпийските игри в Пекин тази година. Съревнованията още не бяха започнали, но Оксана бе готова да се върне в Америка. Оказало се, че въпреки ужасите, които бе преживяла в сиропиталището, тя гледала на себе си и като на украинка. Не можела да спи. Не можела да яде. Нощем плачела от безсилие, че не може да помогне с нещо на първата си Родина. Казва, че искала да се откаже от Игрите, защото не можела да си представи, че ще се състезава, за да печели медали в момент, в който бушува война на мястото, където е родена. То било част от нея, от онова особено ДНК, в което са вплетени нейната сила, воля и характер. И може би именно те я накарали да не се откаже. Вместо това Оксана решила да се състезава и ако спечели медал, да дари паричната награда на деца с увреждания в Украйна. Страхувала се, че войната ще ги остави сираци, и не искала те да бъдат сполетени от нейната участ. Малко по-късно, водена от неистова сила, Оксана спечели рекордните седем медала и дари всеки цент от наградните 200 хил. долара за украинските деца."
Из книгата
Рейтинг: 8.73 / 11 гласа 
