"– Влизам в политиката. Ще правя партия.
Синтия изрече тези думи на един дъх, а операторът насочи камерата към огромните ѝ силиконови гърди. Напомпаните ѝ устни отново се свиха в кокетно нацупена физиономия в очакване на следващия въпрос.
Водещата на публицистичното предаване – застаряваща очилата лелка с изражение на вечно тъжен бобър, се ококори широко. Това някаква шега ли беше? Възможно ли е една фолкпевица да влезе в парламента? Или просто си правеше отчаян пиар, за да напомни отново за себе си?
– Мислите ли, че имате шансове да влезете в парламента?
– Разбира се – убедено заяви Синтия. – Аз имам адски много фенове в цялата страна. Във фейсбук и инстаграм ме следват над шестстотин хиляди души. Кой български политик има толкова последователи? Това са уникални хора, които ще гласуват за мен и моята партия.
Водещата не беше свикнала гостите ѝ да се шегуват и когато се случеше нещо подобно, не знаеше как да реагира. По-лесно ѝ беше да смята, че винаги говорят сериозно. Затова и сега реши да приеме думите на Синтия за чиста монета и започна да я разпитва за политическите ѝ намерения.
– А вашата партия лява ли ще бъде, или дясна?
– Моята партия ще бъде партия на целия български народ. Стига сме се делили на леви и десни, сини и червени, граждани и селяни. Ние трябва да се обединим и да продължим заедно напред.
Бобровидната водеща намести нервно очилата си. Обикновено в тежки ситуации ѝ помагаше редакторката, като ѝ подсказваше някакви въпроси в слушалката. Този път обаче и тя беше занемяла от удивление.
– А какви ще бъдат вашите приоритети в политиката? Върху какво ще се фокусирате, ако влезете във властта?
– Моите приоритети ще бъдат приоритетите на българския народ. Каквото кажат хората, това ще става. В демокрацията най-големият шеф е народът. И всички ние трябва просто да изпълняваме, каквото ни каже българският народ.
– Но народът може да ви каже, че иска да не плаща данъци, а минималната заплата да стане пет хиляди лева? – заяде се бобровидната водеща.
– Ако каже, че иска това, ние като политици сме длъжни да му го осигурим – отсече Синтия и победоносна усмивка плъзна по изваяното ѝ от десетки пластични операции лице.
"Тая вярно ще вземе да влезе", помисли си водещата и побърза да прекрати интервюто.
***
Няколко седмици по-рано
– Влизай, Синче, шефът те чака - каза секретарката и отвори тежката дъбова врата.
Синтия влезе в кабинета. Помещението беше с размерите на баскетболно игрище. В дъното, зад голямо дъбово бюро седеше шефът на музикалната компания Димитриев и пушеше пура. Докато стигне до бюрото му, Синтия се измори.
– Здрасти, секси - ухили се плешивият мъж. – Сядай. Как си?
– Горе-долу - каза Синтия.
– Като гледам отчетите, напоследък май си само долу. От шест месеца не си имала участие.
– Знаеш, че в тоя бизнес има силни и слаби периоди. Не може да сме само горе.
– Така е, ама колежките ти са добре. Само към теб няма интерес.
– Как да има интерес, шефе? Нямам нови песни, нямам нови клипове. Не си инвестирал в мен една стотинка, а очакваш да има интерес.
– И в другите не съм инвестирал, ама хората ги търсят.
– Преди петнайсет години във фирмата бяхме десет певици. Сега сме сто и трийсет. Как да има публика за всички?
– Ти сега ще ме учиш как да правя бизнес ли?
– Не те уча, ама не виждаш ли, че така не става? Назначаваш във фирмата някакви двайсетгодишни кифли, които нито имат глас, нито имат визия, ама пеят всичките ни стари хитове. Много ясно, че клиентите ще поръчват тях.
– Винаги имаш оправдание за провалите си. Само че аз от теб не очаквам оправдания. Очаквам приходи. Давам ти срок три месеца да се стегнеш и да тръгнеш по участия. Ако не стане, ще трябва да се разделим.
***
– Толкова съм му бясна, че ми се нацепиха ноктите - изсъска Синтия в лицето на Лили Дрец.
– Успокой се, ще измислим нещо - каза Лили Дрец.
Името ѝ шестваше от години в медиите с неизменната титла "маникюристката на звездите". Да бъдеш неин клиент означаваше, че си част от хайлайфа.
Кариерата на Дрец беше започнала преди около петнайсет години, когато от преуспяваща проститутка внезапно се беше превърнала в съпруга на уважаван автомобилен крадец. Веднага след сватбата мъжът ѝ реши да инвестира в създаването на салон за маникюр. "Да са занимава там, да прай нещо", както обясняваше на приятелите си. Освен това ѝ осигури постоянна клиентела - пращаше при нея многобройните си любовници и работата потръгна.
След година кралят на крадените беемвета заряза съпругата си, но ѝ остави салона. Лили вече имаше огромна мрежа от клиентки - предимно елитни проститутки, които понастоящем се изявяваха като певици, пиарки или журналистки. Те създадоха на маникюристката ореола на недостижима звезда, най-вече за да подхранват егото си. Не можеха да допуснат да поверят ноктите си на маникюристка, която не е хайлайфна.
Между Лили и Синтия имаше особена връзка, която Синтия наричаше "химия", но всъщност беше основана върху споделянето на общ хейт спрямо другите клиентки на маникюристката. Синтия ходеше при Лили веднъж седмично и след два часа плюене по въпросните неприятни персони се чувстваше като преродена. Маникюрите на Лили ѝ действаха като сесии при психотерапевт. Затова оставяше големи бакшиши. Е, напоследък не оставяше, защото бизнесът не вървеше.
– Направо не знам - каза Синтия. – От осемнайсетгодишна работя за него. Изкарала съм му сигурно над един милион лева. Два аборта направих от него. И сега да ме заплашва с изхвърляне.
– Всички мъже са свине - обобщи Лили. – Ми тъй ми.
– Тук не става въпрос за мъже и жени, а за професионализъм – обясни Синтия. – Нашите отношения винаги са били чисто професионални.
– Чисто професионални, пък два аборта...
– Да, това беше моя грешка, признавам си. Не трябваше да смесвам работата със секса. Ама всички колежки го правеха. Аз да не съм по-зле от тях.
– Не си. Даже в много отношения ги превъзхождаш. Ей го вчера дойде Базилия.
– Леле, колко е тъпа тая, не е истина просто. Не знам как я издържаш.
– Едвам я издържам. То са претенции, то са стойки, то са чудеса.
– Аз с нея съм била само един път на участие и ми скъса нервите. И казах на шефа: аз повече с тая не искам да работя.
– Да ти кажа, Синти, писна ми вече да съм маникюристка и да търпя капризите на всякакви кокошки, които не стига че са тъпи, ами са и нахални и с огромно самочувствие и даже си позволяват да ми дават акъл как да работя. Не мога повече така.
– Е, какво ще правиш?
– Ами аз съм артист, искам да творя, да се развивам. Ми тъй ми. Не мога да съм слугиня на някакви надути пачи.
– Права си.
– И досега сто пъти да съм затворила тоя шибан салон, ако можех да си изкарвам парите от нещо друго. Ама не мога.
– Разбирам те.
– От сутрин до вечер само с идиотки се разправям. Нямам предвид теб. В понеделник дойде Хурая да я правя.
– Хурая е най-противното същество в цялата фирма.
– Обаче е с огромно самочувствие. Да я питаш на какво отгоре.
– Аз ще ти кажа откъде ѝ е самочувствието. От шефа. Щото той напоследък спи с нея и всички останали кокошки ѝ се мазнят и само ѝ викат: боже, колко си хубава, боже, колко си талантлива, боже, колко си незнамкакваси. И тя почва да си вярва. А всички много добре знаят, че не е такава и като си я обсъждаме помежду си, си казваме истината за нея. Обаче пред нея са само хвалби и суперлативи. Писна ми вече от тия лицемерни кокошки. Оффф, кой ми звъни баш сега бе? Ще ми извадиш ли телефона от чантата, моля те, че не мога с тия лакирани нокти.
Лили Дрец остави инструментите си върху масичката и извади от чантата на Синтия последния модел айфон.
– Хурая ти звъни. Говорим за вълка, а той в кошарата... Да ѝ вдигна ли аз?
– Дай ми го до ухото.
Лили поднесе телефона до лявото ухо на Синтия, а тя грациозно наклони глава.
– Алоооо, Хури. Как си, миличка? Ма, разбира се, че е удобно, толкова ми е приятно да те чуя... Да, миличка... Имам чувството, че между нас има някаква телепатия. Тъкмо щях аз да ти звъня да ти кажа, че новата ти песен е страхотна. Това ще стане голям хит, да знаеш.
***
– Само да ми вземеш връхчетата – напомни Синтия на Чони.
Чони беше "коафьорът на звездите" и стилът му на обличане категорично декларираше, че не е съгласен с първичните полови белези, които природата му е дала. Душевността му беше ранима, деликатна и женствена. Но съдбата понякога е особено жестока. Беше му отредила да израсне в Перник. Да се родиш гей в Перник - това е проклятие. Но Чони беше амбициозен и веднага след като завърши училище, се премести в столицата."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 9.43 / 7 гласа 
