"Бащите им били приятели от детство, от една махала. Впоследствие и жените им се харесали. Студентските любови се превърнали в семейства. Когато се родил Йован (кръстен на дядо си от Зайчар), а скоро след това и Биляна, майките им заминали отново да учат и да бъдат близо до мъжете си. Оставили децата на бабите във Враца. А те, добре поддържани четиридесет и няколко годишни жени в разцвета на живота, разхождали децата заедно, водели ги на една и съща площадка и докато внучетата играели, разменяли Burda и Neckermann (тираджиите и моряците от Лом и Видин били тяхната топла връзка с останалия свят), обсъждали рецепти за вкусни ястия, домашни козметични кремове, плетки и кройки от модни списания, както, разбира се, и комшиите от квартала. Минало време, децата поотраснали. Появил се братът на Йово, както и сестрата на Биляна. Малките внуци заели местата на големите, а Йово и Биляна заминали да започнат животите си в различни градове. Биляна - в Търново, Йово - в София. Пътищата им се разделили, но всяко лято се пресичали отново. Така, когато около девет-десетгодишен стоварили Йово на паркинга между блоковете с целия му летен багаж, той видял Биляна на пейката пред нейния вход, скръстила по турски дългите си крака, да чопли семки с едно друго момиче. Загледал се в нея, без да мига и без да диша, изведнъж усетил някаква непозната болка в слабините си, паникьосал се, грабнал две торби и хукнал към входа пред майка си, баща си и малкия си брат.
След няколко лета всички деца на тяхната възраст вече били преобразени. Когато се събрали в средата на юни, всеки оглеждал всекиго с крайчеца на окото, скришом. Момичетата, с онези набъбнали гърдички, момчетата, които час по час оправяли нещо между краката си. Всичките с едни несъразмерно големи зъби... Тогава се радвали на вечерите. Под булото на мрака пак си били онези, по-познатите деца, и можели да общуват по-спокойно помежду си. Но растежът си искал своето и така започнали да играят на подаръци.
Когато една вечер прошепнали в ухото на Биляна "Йован", тя само се подсмихнала. Когато дошъл нейният ред, царят казал: "Удари един здрав шамар на своя подарък!". Царят, Наско, нахакано хлапе от Люлин, заглеждал Биляна и когато тя се изсмяла на задачата и тръгнала към него, за миг се обнадеждил, че може би именно той е нейният подарък и побързал да добави: "Или го целуни пред всички! Ти решаваш!".
Тогава тя се изправила до него пред всички, изгледала го от глава до пети, някак презрително - даже в мрака се виждало ясно - пристъпила към Йово и протегнала ръка. Момчето интуитивно я поело и се изправило, после тя го хванала през кръста, сякаш било дама, а тя - галантен джентълмен, приближила лице до неговото, погледнала го в очите, с една идея на по-ниско ниво от нейните. На Йово му станало горещо, но стоял стъписан в обятията ѝ. Биляна леко наклонила глава и впила месестите си устни в неговите. Тогава светът се завъртял бясно и центробежните му сили го изхвърлили в стратосферата.
Йово не помнеше нищо повече от онази вечер. Помнеше обаче, че в същото лято повече нито веднъж не се осмелил да я погледне в очите. А Биляна била толкова дръзка! Тайнствена и нежна, но дръзка. Тя била неговият блян години след това. Мечта, до която само се докоснал в една юнска нощ. По-късно, вече като мъж, си мислел, че всяко момче има такова преживяване в детството - момиче, което винаги ще харесва, но никога няма да има, за да може нататък в живота да равни онова усещане с усещанията, изпитани с други, та да може да разпознае Жена си. Вероятно същото се отнасяло и за момичетата. Кой ли знае... Момичетата винаги са били странни. По-големи някак. Имаше да минат години, за да ги настигнат момчетата.
***
В онази новогодишна нощ Йово настигна Биляна на Петте кьошета. Животът му пое по линия, която в мислите си не бе чертал никога. Нощта, в която се оказа, че дотогава той е бил просто един преобърнат камък, който е чакал някой да дойде и да го върне на мястото му. За да затежи с всичката си сила. Да забъде единствената упора, за която онзи някой да се държи, когато изведнъж бурите на живота яростно започнат да го размятат във въздуха и да се опитват да го унищожат. Той бе дошъл на този свят, за да я спаси.
Разбра го, когато телефонът иззвъня в онази нощ. Умът му каза: "може да е някой близък, за много години, ала-бала", но Йово не го повярва, защото пулсът в гърлото му говореше друго. Биляна допусна, че това е или сестра ѝ, или Владо, но заяви, че не иска да говори с никого от тях. На второто позвъняване, секунди след първото, тя се втренчи в мъжа до нея, а той ѝ каза:
– По-добре вдигни - и не добави нищо, а само си помисли колко тревожно дрънчи апарата. Чу я да казва сърдито:
– Ало!
А после:
– Да, аз съм - тонът ѝ вече беше объркан.
Оловно мълчание.
Йово я видя как надигна ръка, за да покрие лицето си, видя как слушалката полетя от другата ѝ ръка, Биляна се срина на пода смазана, обърна лице към тавана в инстинктивно търсене на небето. Той чу онзи зловещ писък, който не искаше да чуе никога повече, вододелът на техните животи. На неговия живот и на нейния:
– НЕЕЕ!!!
Втурна се към нея, легна върху ѝ, инстинктивно искаше да я предпази, но вече беше твърде късно. Тя лежеше срината на земята, приличаше на разрушена църква, на размазан въздушен десантчик с разстлан върху му злочест парашут - нейното пусто наметало, което така и не беше махнала. Във входа се разнесе прищракване на ключалка, после звънецът. Съседката беше стресната:
– Какво става, всичко наред ли е? - попита лелята, а Биляна се тресеше на земята, покрита в бяло. Как щеше да му повярва тази жена, какво трябваше да ѝ каже?
– Семейна трагедия, извинете ни - смотолеви. Кой знае как бе изглеждал, но лицето на жената веднага придоби съпричастно изражение и каза:
– О!... Ако имате нужда от помощ, ние... Ние живеем отдясно!
– Благодаря, засега не, но Ви благодаря - избоботи той, като хвърляше погледи ту към наметалото, ту към съседката, и щом затвори, отново легна върху Биляна. Не знаеше какво се е случило. Не знаеше, че Стела е загинала в катастрофа. Какво беше станало, за него не беше важно. Просто изведнъж разбра, че трябва да спаси това момиче. И поиска цял живот да я спасява.
Успя да я изправи, тя виеше, от очите ѝ капеха черни сълзи, а от устата ѝ течаха лиги, едва си поемаше въздух, и то само за да започне отново да реве като животно. Колко грозен е образът на Смъртта (ясно му беше, че Тя е замесена), изписан върху лицето на близък, останал жив. Завлече Биляна до дивана в хола, положи я да легне, тя продължаваше да се тресе от конвулсии, сега цялото ѝ тяло се беше превърнало в схваната жила. Легна и той, уви се около нея като пашкул и прошепна:
– Плачи!...
***
Йово и досега помнеше всичко отпреди позвъняването и след него. Понякога искаше просто да забрави. Помнеше какво си бе пожелал в онази нощ и, понякога с отчаяние, осъзнаваше, че желанието му се е сбъднало."
Из книгата
Начало 
