"Къщичка в английската провинция
18 април 1803 година
Старата жена стискаше чашата за чай с трепереща ръка. Дишаше тежко, дори не беше измила пръстта под ноктите си. Стоеше наведена над печката в очакване чайникът да заври и гледаше все още кървящата рана на пръста си. Беше се порязала случайно с градинската ножица и сега пръстът ѝ пулсираше под окървавената превръзка. Щеше да се погрижи за това по-късно. Сега трябваше да се съвземе. Тя наля вода в малкия бял керамичен чайник с пукнатина по ръба и зачака чаените листа да се запарят. Нима беше възможно? Беше видяла разцъфналия цвят съвсем ясно. Бял, с розови връхчета. Мидълбъри Пинк - беше сигурна в това. Съпругът ѝ, бог да го прости, се беше грижил за камелията в продължение на двайсет години - пееше ѝ през пролетта, дори завиваше тъмните ѝ изумрудени листа да не замръзнат. Казваше, че е специална. Жената не разбираше цялото това суетене около хилавото дръвче, особено когато трябваше да се орат нивите и да се вадят картофите.
Да можеше да го види сега! Разцъфтяло. Ами ако някой от селото го открие? Не, тя не можеше да го позволи. Това беше неин дълг.
Преди години съпругът ѝ похарчи шест пенса за дървото, което тогава беше просто един филиз, покълнал в керамична саксия. Пътуващият търговец му беше казал, че е издънка от основата на Мидълбъри Пинк, най-красивата камелия в цяла Англия и може би дори в света. Уникален вид с най-големите, най-удивителни цветове - бели, с розови връхчета, заемал почетно място в розовата градина на кралицата. Разбира се, жената не беше повярвала на тази история, не и тогава, и бе смъмрила съпруга си заради глупостта му да похарчи толкова пари за нещо, което може да се окаже и плевел, но в сърцето си наистина беше доволна да види мъжа си щастлив.
А той беше щастлив, когато гледаше дървото.
– Предполагам, че това е по-добре, отколкото да пилее пари за пиене - беше си казала тя. – Освен това, ако цъфти, може би ще можем да продаваме пъпките на пазара.
Но дървото не цъфтеше. Нито първата година, нито втората, нито третата или четвъртата. И на десетата година старата жена напълно изгуби надежда. Тя се огорчаваше, когато съпругът ѝ шепнеше на дървото сутрин. Той казваше, че е чел за тази техника в градинарски наръчник, но когато го завари да пръска дървото със смес от вода и най-хубавия ѝ сапун, не я интересуваше, че според него това щяло да отблъсне вредителите - търпението ѝ се беше изчерпало. Понякога ѝ се искаше мълния да удари дървото, да го разцепи на две, за да спре съпругът ѝ да се захласва по него. Неведнъж си мислеше да вземе брадвата и да забие острието ѝ в тънкия зелен ствол. Щеше да се почувства добре да излее гнева си върху дървото. Но се въздържаше. И след като мъжът ѝ умря, дървото си остана в градината. Минаваха години и около него израсна висока трева. Бръшлян се уви около клоните му. Старицата не обръщаше внимание на камелията до тази сутрин, когато едно розово петно привлече вниманието ѝ. Единственият цвят с размер на длан беше по-великолепен, отколкото би могла да си представи. По-красив от всяка роза, която някога беше виждала, той така царствено се поклащаше под утринния ветрец, че старата жена бе изпитала желание да направи реверанс.
Тя отпи още една глътка чай. Времената бяха опасни. Само преди дни беше издаден кралски указ, уведомяващ всички поданици на Негово Величество, че по време на буря в кралската градина е бил унищожен рядък вид камелия. Кралицата научила, че бивш дворцов градинар е размножил разсад от дървото и го е продал на фермер в провинцията. Много натъжена, заповядала на лакеите си да намерят издънката от любимото ѝ дърво и да арестуват човека, който го е крил през всичките тези години. Жената се взираше пред себе си. Обърна се към прозореца, когато чу конски тропот в далечината. След миг на вратата се почука, а чаят ѝ се разплиска. Тя приглади кичурите побеляла коса, измъкнали се от кока ѝ, въздъхна и отвори.
– Добър ден - поздрави спретнато облечен мъж. Тонът му беше учтив, но настойчив. – По заповед на Нейно Величество претърсваме страната за един определен ценен вид камелия.
Жената огледа облеклото на мъжа - съвсем обикновено. Дори на нея ѝ беше ясно, че е измамник. Съпругът ѝ я беше предупредил за подобни крадци на цветя. Разбира се, ситуацията беше много подходяща за тях. Ако успееха да се доберат до камелията преди лакеите на кралицата, те можеха да получат цяло състояние за нея. Мъжът държеше в ръката си свитък. Разгъна го много внимателно и посочи цветето, нарисувано на страницата - бяло, с розови връхчета.
Сърцето на жената биеше толкова силно, че тя не чуваше нищо друго.
– Да сте виждали такова наоколо? - попита мъжът и без да дочака нейния отговор, се обърна с намерение сам да претърси градината.
Тръгна по градинската пътека, покрай редовете със зеленчуци и билки, тъпчейки зеленината на морковите, току-що покълнала над наскоро размразилата се почва. Спря се и загледа напред, където лалетата бяха подали главички над черната земя. Коленичи, за да откъсне една пъпка, все още зелена и неразвита, като я огледа внимателно.
– Ако видите такова дърво - каза той и повъртя лалето в ръката си, а после го хвърли зад себе си, – изпратете ми съобщение в града. Името е Харингтън.
Старицата кимна покорно. Мъжът посочи на север. Точно зад хълма беше имението Ливингстън. Стопанката на къщата беше така любезна да им предложи да се настанят в старата къщичка до постройката за карети, докато се грижат за градината.
– По-добре не споменавайте за посещението ми пред никого от имението - каза мъжът.
– Да, сър - припряно отвърна жената. Тя стоеше неподвижна и го гледаше как се връща при коня си. Когато вече не можеше да чуе тропота по пътя, тя тръгна по градинската пътека покрай крушата до оградата и се приближи до камелията с нейния единствен, великолепен цвят.
Не, помисли си старицата, докосвайки нежния цвят. Кралицата можеше да претърси всяка градина в страната, крадците на цветя можеха да прегледат всяко листенце, но тя щеше да се погрижи никога да не намерят тази камелия."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
