"Грехът беше тайна. Някои вярваха, че греховете им остават незабелязани и че могат да ги извършват без последствия. Други се каеха, убедени, че вездесъщият Бог вижда всички деяния и прощава безусловно. Стрелецът, облечен с дълъг шлифер и ботуши, вярваше в нещо друго – че най-фрапиращите грехове винаги трябва да бъдат забелязвани и никога опрощавани, и че онези, които ги извършват, трябва да бъдат наказвани.
Качи се тихо по стълбите, докато семейството спеше. Когато стигна горе, пристъпи към спалнята и бутна вратата с цевта на пушката си. Пантите изскърцаха и смутиха тишината в дома. Вратата се отвори колкото да мине през пролуката. Стрелецът се промъкна в стаята и отиде до долния край на леглото. Тихото дишане на жената се чуваше между животинските изхърквания на мъжа до нея. Стрелецът вдигна пушката и я намести – опря я на рамото си, притиснал дясната си буза до хладния метал, – така че цевта да сочи хъркащия мъж. Постави пръст върху спусъка, спря за миг, после го натисна, предизвиквайки оглушителен изстрел. Плътта на спящия се пръсна, когато куршумът се заби в гърдите му. Жената седна рязко, слисана от станалото. В объркването си изобщо не видя застаналия пред леглото силует, нито дулото на пушката, което се отмести към нея. Втори изстрел – и тялото ѝ подскочи към таблата.
Стрелецът бръкна в джоба на шлифера, извади три снимки и ги хвърли върху леглото. Когато екотът от изстрелите стихна, дъските на пода в коридора пред спалнята изскърцаха. Стрелецът рязко отвори цевта на пушката, за да изхвърли празните гилзи във въздуха. С облечените си в латексови ръкавици ръце извади два патрона от втория джоб на шлифера си, пъхна ги в димящия патронник и щракна пушката, преди да я насочи към вратата на стаята. Мина цяла вечност, преди пантите отново да изскърцат и тя да се отвори напълно. В рамката на вратата стоеше младо момче. Реймънд Куинлън беше на тринайсет – възраст, която смути стрелеца. Беше достатъчно голям, за да свидетелства, но твърде млад, за да бъде отписан с лекота. Докато Реймънд опитваше да осмисли сцената пред очите си, стрелецът не му остави време да се ориентира. Дулото на пушката се насочи към гърдите на момчето и трети оглушителен изстрел разтърси къщата.
Докато шумът отекваше между стените, меланхолията опита да се настани в спалнята, но бързо бе прогонена. Щеше да има време за униние след края на мисията. Една задача, която само преди няколко мига беше завършена, сега се оказваше изпълнена едва на три четвърти. Стрелецът побърза да излезе от стаята. Реймънд лежеше в коридора, а по дървения под пълзеше разширяваща се локва кръв. Бърз поглед назад към спалнята откри падналите на килима гилзи. Но те не бяха проблем. Нито самото оръжие. Всъщност планът беше да остави пушката в долния край на леглото, щом приключеше, но Реймънд беше провалил всичко. Стрелецът прекрачи тялото му и бързо се отправи по коридора към спалнята в дъното. Имаше още един член на семейството, за когото сега трябваше да се погрижи.
Стигна до вратата и я бутна с цевта на пушката. Тази врата обаче не се отвори. Беше заключена. Когато завъртя кръглата дръжка и откри това, стрелецът вдигна крак и ритна силно дръжката. Дървото се разцепи, но бравата не поддаде. След втория ритник вратата се отвори, като се откачи от горната панта и увисна накриво от рамката. Стрелецът влезе в стаята и видя, че леглото е празно. Завивките обаче бяха измачкани. Докосна с длан чаршафите – бяха топли, някой беше спал в тях допреди малко. Стрелецът загърби леглото и се обърна към дрешника. Ракитовата врата беше затворена. Пристъпи към нея и почука с цевта на пушката.
Не последва отговор и стрелецът бавно натисна дръжката и отвори вратата. Но и дрешникът, също като леглото, беше празен. Чак тогава усети хладния нощен въздух отзад на прасците си, под ръба на шлифера. Завесите на прозореца на отсрещната стена се издуха от нощния повей. Стрелецът се втурна натам, дръпна ги рязко настрани и отвори широко прозореца. Рамката с мрежа лежеше на пътеката долу, избита от пантите си. Последният член на семейството беше избягал през прозореца. Това беше проблем. Сериозна грешка, плод на нехайна преценка – но не единствената, допусната от стрелеца в онази нощ.
Гарет Ланкастър пристъпи към подиума в съдебната зала, а телевизионните камери запечатваха всяко негово движение за милионите зрители, които следяха прякото предаване. Делото за клевета, заведено от Александра Куинлън срещу щата Вирджиния, беше приковало вниманието на нацията. От нощта на зверското убийство на семейство Куинлън, когато седемнайсетгодишната дъщеря беше арестувана за убийствата, цялата страна беше запленена от Александра. Първо, когато я бяха обвинили в престъпление и я бяха класифицирали като садистична убийца. А после, след като тя беше оправдана и се появиха доказателствата за нейната невинност. И особено сега, когато Александра отвръщаше на удара и съдеше щата Вирджиния, твърдейки, че полицейското управление в Макинтош и окръжната прокуратура в Алегейни не само бяха провалили разследването на убийството на семейството ѝ, но и бяха съсипали живота ѝ.
Заради интереса на медиите към убийствата на Куинлън, делото за клевета, заведено от Александра, беше придвижено по бързата процедура. Предполагаше се, че процесът ще трае две седмици, и засега той се движеше по график. През първите няколко дни – от понеделник до четвъртък сутрин – съдебните заседатели изслушаха показанията на внимателно подбраните свидетели, които Гарет Ланкастър беше призовал в стратегическа последователност. Сега Гарет разполагаше с четвъртък следобед и целия петък, за да приключи с представянето на фактите по случая. Той планираше да запълни тези часове с показанията само на двама души, последните му свидетели. Ако нещата се движеха по план, адвокатите на щата щяха да си мълчат през последните два дни на обвинението. Нямаше да посмеят да гъкнат след показанията, които щяха да чуят днес, и не би им хрумнало да подложат на кръстосан разпит утрешния му свидетел.
Гарет беше наясно в колко невъзможно положение щеше да постави защитата. Знаеше, защото обикновено беше от страната на защитата. Само поради някаква странна съвкупност от обстоятелства се беше озовал в ролята на обвинител, представлявайки Александра Куинлън в делото ѝ за клевета срещу щата Вирджиния. Управляващ партньор в една от най-големите адвокатски фирми на Източния бряг, той неизменно представляваше обвиняемите и следователно беше в уникалната позиция да е напълно наясно какво биха могли да направят противниците му."
Из книгата
Начало 
