Кибритчета Минерва 1990 - 2000

Кибритчета Минерва 1990 - 2000 Умберто Еко Времетраене: 1:26 мин. Няма край Дейвид Гогинс Времетраене: 1:12 мин. Биполярно афективно разстройство Д-р Владимир Симов Времетраене: 1:28 мин. Лира Петя Андонова Времетраене: 1:03 мин. Юдина щерка Симона Панова Времетраене: 1:11 мин. Сляпата армия Давид Тоскана Времетраене: 1:07 мин. Усмихни се! Рейна Телгъмайър Времетраене: 1:00 мин. Замъци и сливовица - как се влюбих в Словения Сам Болдуин Времетраене: 1:10 мин. Цочо Билярски Времетраене: 2:04 мин. Върни назад Лиз Томфорд Времетраене: 0:59 мин. Пътуване в мрака Джон Дъглас, Марк Олшейкър Времетраене: 1:11 мин.

В този том са събрани текстове, публикувани между 1990 и 2000 г. в легендарната рубрика Бустина ди Минерва - Кибритчета Минерва, която Умберто Еко (1932 - 2016) списва в сп. Еспресо в продължение на повече от три десетилетия и се изявява като ярък публицист, прозорлив анализатор, политически и социален коментатор.

Пъстрата мозайка на живота, чувствата и мислите на хората от 90^-те години на миналия век през присмехулния, ироничен, саркастичен, но и дълбоко хуманен поглед на Еко. Размишления за големи и малки събития, за италианското общество и цялото човечество, за медиите, за съвременните технологии, за съдбата на книгата в дигиталната ера, за ролята на интелектуалците в обществения живот, за екологията, за генетиката, проницателни прогнози за бъдещето, поднесени от ерудит и завладяващ разказвач, който притежава умението да превръща злободневното в литература. Теми, надраснали времето си, звучащи актуално и в наши дни. Така най-сбито може да се представи съдържанието на този сборник - истинска наслада за мислещите хора.

Книгата е част от поредицата Съвременна европейска проза на издателство Колибри.

"Преди няколко години Ханс Магнус Енценсбергер написа много убедителна статия за това как в наши дни политиците (и изобщо могъщите) са обречени да не разбират хората, с чийто живот би трябвало да се занимават. Колкото по-висока е тяхната отговорност, колкото повече са изложени на риск от покушение (или във всеки случай на посегателства върху правото им на личен живот), толкова повече се заобикалят с телохранители, които ги вкарват в бронирани автомобили, хеликоптери, частни самолети, оттеглят се в укрепени домове, прекарват почивките си в открито море. Колкото по-голяма е отговорността им за света, толкова повече не знаят нищо за света.

Вярно е, че това е ставало и с фараоните и с абсолютните монарси, но представата, която имаме за политик при демокрация, е различна и различна е неговата роля: факт е, че искаме да го виждаме как върви по улицата и гали дечица по главите. И все пак дори когато гали дечица, човекът на властта е затворен в нещо като невидим балон, охраняван от групи свръхвъоръжени телохранители. А какво да кажем, ако му се прииска да погали момиченца, при това двайсетгодишни? Както се видя при скандала Сексгейт, ще трябва да направи това за броени секунди между тоалетната и кабинета, когато телохранителят се е обърнал за миг на другата страна. Тутанкамон или Кралят Слънце са имали повече възможности да разпускат от време на време.

Покрай това напомняне на неотдавнашния скандал се сетих за едно друго изказване отпреди няколко седмици на Марио Варгас Льоса, който похвали Сексгейта като положителна проява на демокрация. Обобщавайки с мои думи: властимащият в демократичната страна не трябва да има харизматичен чар, нито да бъде изряден; напротив, той трябва да бъде изнудваем и изнудван и колкото повече се дискредитира, толкова повече остава под контрола на гражданите. Ако се замислим, този принцип не е нововъведение, а се появява в модерната епоха с практиката властимащите да бъдат подлагани на политическа сатира. За фараоните не е нужно да го споменавам, но дори по адрес на римските императори политическата сатира е била абсолютно недопустима; обидните шеги, които войниците са крещели по време на триумфите, са били карнавална разпуснатост, приемлива само при тези събития, и не са имали нищо общо с постоянния контрол, упражняван от онази яростна и непрекъсната критика, която е безпощадната карикатура, ежедневната нападка, безмилостното изтъкване на недостатъците. Такива практики са били предназначени да се използват по-скоро като оръжия срещу врага (примерно жестоките карикатури в конфликта между Ватикана и Реформацията), а не като нормална практика за контрол над собствените владетели и господари.

Трябвало е да се изчака до първите сатирични публикации срещу кардинал Мазарен във Франция, после до английските карикатури през XVIII век, до филипиките, които са си разменяли революционните фракции във Франция, и накрая през XIX век се е стигнало до окончателния триумф на политическата карикатура. Говоря за карикатура - а не за сатирична рисунка, която напомня незабавно за не особено почтителен начин на говорене за властта, - защото в тази форма на ежедневен натиск, на който е подложена властта, се включват и всички форми на контрол върху скандални неща като разкрития за болести и слабости, скелети в гардероба, недостойни роднини, непристойни поведения и тъй нататък, като все повече и повече се рови в личния живот както в духовен, така и в материален смисъл. Нормалните хора обикновено не мислят за това, но да чуваш (и да виждаш) всеки ден, че имаш физически дефект, че си извършил срамно смешна постъпка, че си импотентен, че си крадец, причинява болка, независимо дали става дума за истина, или за клевета, и не свикваш никога с това, колкото и да си дебелокож.

И тогава какво правиш? Затваряш се в кръга на верните ти хора, които ти казват да не обръщаш внимание на тия проклети завистливи и продажни клеветници и ти повтарят колко много те уважават и ти се възхищават. А как поддържаш този кръг от верни хора, които са, тъй да се каже, психологическо условие за политическото ти оцеляване? Посредством мрежа от услуги, поставяйки ги на отговорни постове, създавайки една много здрава верига на взаимопомощ. Кръгът се затваря. За да може да те държи под контрол, демократичното обществено мнение трябва да те дискредитира, а ти, за да оцелееш при демократичното дискредитиране, трябва да създадеш около себе си структури на тайна власт, които убягват на всякакъв контрол."
Из книгата

Умберто Еко е италиански учен, философ, историк-медиевист, експерт по семиотика и писател. Роден е на 5 януари 1932 година в Алесандрия, Италия. През 1954 година завършва "Торинския университет", работи в телевизия "RAI", като културен редактор, анализатор на известния вестник "Еспресо" (итал. L'Espresso). Животът му е изключително интересен. Той преподава естетика и теория на културата в университетите в Милано, Флоренция и Торино, а през 1971 година става професор в "Болонския университет". Еко е почетен доктор в много чуждестранни университети, президент на "Международния център по семиотика и когнитивни науки" в "Университета" в Сан Франциско и член на "Международния форум на UNESCO". Писателят е удостоен с множество международни награди, сред които френският орден "Почетния легион" (1993 г.), немският "Орден за заслуги" (1999 г.) и др. От 1962 година е женен за германската изкуствоведка Ренате Еко, с която имат син и дъщеря.

Написвайки десетки книги, посветени на средновековната естетика, семиотика и проблемите на възприемане на текста, хуманистът Умберто Еко се нарежда сред авторите, притежаващи темперамента на публицистите. През 1980 година публикува първия си роман "Името на розата", който се превръща в най-известната му творба, донасяйки му световна слава. Книгата е преведена на 43 езика и е екранизирана през 1994 година. Еко започва да пише романа си като обикновена детективска история, чието действие се развива в един средновековен манастир, но любовта му към Средновековието и цитатите постепенно взема връх над първоначалния замисъл. Включвайки в книгата явни и скрити цитати, тънка литературна игра и пародийни образи, писателят предизвиква необичаен интерес към Средновековието и създава изцяло нов жанр - "семиотичен трилър". В придружаващите коментари към романа, авторът на достъпен език обяснява на масовия читател, че постмодернизмът се явява иронично, а не роболепно отношение към любимия текст, без значение колко авторитетен е той. Еко ясно заявява, че историята никога не свършва и се развива извън всякакви норми и закони. Нашият свят е сложен и многопластов - в настоящето има минало, а Средновековието не е толкова далечно, колкото си мислим, че е. Това усещане за непрекъснатостта на историята се оказва необходимо на европейците, навлизайки в нова епоха след стабилността на "студената война" и сега повече от всякога е актуално предупреждението на Еко: "Не си заслужава сляпо да се вярва в прогреса - често на нас ни се струва, че се движим напред, а в действителност се намираме на прага на новото Средновековие". Следващият му роман "Махалото на Фуко" (1988 г.) се явява блестящ пародиен анализ на историческо-културните сътресения на съвременното интелигентно съзнание, предупреждение за опасността на умствената небрежност, която ражда чудовища. Всичко това прави книгата не само интелектуално занимателна, но и актуална и непреходна. В едно от своите интервюта Еко споделя: "Много хора мислят, че аз написах фантастичен роман. Те са в дълбока заблуда, романът е абсолютно реалистичен". "Островът от предишния ден" (1994 г.) е привидно проста история за драматичната съдба на младия мъж на XVII век, за странстванията му в Италия, Франция и Южните морета. Внимателният читател обаче е в състояние да разпознае традиционното за Еко използване на множество цитати и новият поглед върху въпросите, които никога няма да престанат да вълнуват човечеството - че има живот, има смърт и има любов. През 2000 година авторът публикува историческо-философския роман "Баудолино", в който се разказва за приключенията на осиновения син на Фридрих Барбоса, за неговото пътуване от Александрия до страната на легендарния презвитер Йоан. Друг известен роман на Еко е "Тайнственият пламък на кралица Лоана" (2004 г.). Той е публикуван на английски език през 2005 година под името "The Mysterious Flame of Quen Loana". Книгата проследява историята на човек, загубил паметта си, вследствие на инцидент, като интересното е, че загубвайки спомените за себе си и своите близки, главният герои помни всичко, което е прочел през живота си. След публикуването на творбата, Еко заявява в едно интервю, че това ще бъде последният му роман. "Пет са напълно достатъчни" - и добавя: "Един учен в свободното си време трябва да играе голф, а не да пише романи". Въпреки тези думи през 2011 година на бял свят се появява романът "Парижкото гробище", а четири години по-късно и "Нулев брой".

Умберто Еко е известен и със своите академични трудове и есета в областта на семиотиката, сред които се нареждат и произведенията му: "Еволюция на средновековната естетика" (1959 г.) (Посветена на проблема за развитието на идеята за Прекрасното в средновековната философия.), "Поетиката на Джеймс Джонс" (1965 г.), "Как се пише дипломна работа" (1977 г.), "Кант и птицечовката" (1997 г.) и др. В "Шест разходки в горите на измислицата" са включени шест лекции, които Еко изнася през 1994 година в "Харвардския университет", посветени на проблемите в отношенията между литература и реалност, автор и текст.

След дълга битка с рака на 19 февруари 2016 година на 84-годишна възраст, в дома си в Милано, почина Умберто Еко, "обличайки" в черно целия литературен свят.

"Хората цяла седмица чакат да стане петък, цяла година - да стане лято и цял живот - да са щастливи."
Умберто Еко

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg