Тази, която си отива, тази, която остава

Тази, която си отива, тази, която остава Елена Феранте Времетраене: 0:55 мин. Гениалната приятелка Елена Феранте Времетраене: 1:24 мин. Новото фамилно име Елена Феранте Времетраене: 0:53 мин. Историята на изгубеното дете Елена Феранте Времетраене: 0:55 мин. Джералд Даръл Времетраене: 0:56 мин. Моето семейство и други животни Джералд Даръл Времетраене: 0:52 мин. Живот в скалите Мария Лалева Времетраене: 0:55 мин. Тютюн - том 1 и том 2 Димитър Димов Времетраене: 0:59 мин. Тайнственият свят на природата Саския Гуин Времетраене: 0:59 мин. Питър Пан - приказка със звуци Времетраене: 1:09 мин. Осъзнатият път през депресията Марк Уилямс, Джон Тийсдейл, Зиндел Сегал, Джон Кабат-Зин Времетраене: 1:13 мин. Жената, която изостави своята музика Мигел Монтеро Времетраене: 1:04 мин. Идеи и мнения Алберт Айнщайн Времетраене: 0:52 мин. Проблясъци на щастие Айобами Адебайо Времетраене: 1:09 мин. Нарушени обети Катарина Маура Времетраене: 1:03 мин. Кралицата на отровите Робърт Торогуд Времетраене: 0:57 мин. Древни тайни за манифестиране Джордж Лизос Времетраене: 1:08 мин. Биг Бен удря единадесет Дейвид Магаршак Времетраене: 1:06 мин.

Книга трета от тетралогията неаполитански романи "Гениалната приятелка".

Над 5.5 милиона продадени екземпляра от поредицата. От книгите на Елена Феранте, издадени на 42 езика, са продадени над 5,5 милиона екземпляра и цифрата продължава да расте. Два от романите ѝ са филмирани. По тетралогията е създаден и 32-сериен телевизионен филм с главен сценарист писателят Франческо Пиколо. А за опитите да бъде разкрита самоличността ѝ, Елена Феранте казва: "Веднъж написани, книгите нямат нужда от своите автори".

"Тази, която си отива, и тази, която остава" е третата книга за Елена и гениалната ѝ приятелка Лила. Елена си отива - напуска емблематичния неаполски квартал, населен с персонажи, достойни за най-хубавите филми на неореализма, написва книга, става известна и продължава живота си в интелектуалните среди на следвоенна Италия. Лила остава - интелигентната, талантлива Лила става работничка, отказва се от "новото си фамилно име", отглежда детето си, заченато от Нино (когото Елена не може да забрави), участва в местните социални сблъсъци.

Двете някогашни приятелки сякаш са си разменили ролите, но и двете са неудовлетворени от живота си. Докато не настъпва поредният обрат и надеждата за нещо по-добро се завръща - за Лила с една нова професия, за Елена - с една възродена любов.

Вероятно родена в Неапол през 1943 г., италианската писателка с малко вероятното име Елена Феранте общува с читателите си само чрез своите издатели, които се боят, че ако разкрият самоличността ѝ, тя ще престане да пише. Елена Феранте е автор на 9 романа. Свръхуспехът обаче настъпва, когато поставя началото на неаполитанските си романи със световния бестселър "Гениалната приятелка", номиниран за международната дъблинска литературна награда, от който за по-малко от две години са продадени 5,5 милиона екземпляра!

През 2016 г., когато излиза "Новото фамилно име", втората книга от неаполитанската тетралогия, сп. "Тайм" включва авторката в списъка на стоте най-влиятелни личности. А "Историята на изгубеното дете", четвъртият роман от поредицата, е удостоен със Златен медал на Независимите издатели и е номиниран за Ман Букър Интернешънъл. Две от книгите на Феранте са филмирани. Подготвя се телевизионен филм от 32 серии по тетралогията с главен сценарист писателят Франческо Пиколо.

Книгата е част от поредицата "Съвременна европейска проза" на издателство "Колибри".

"Видях Лила за последен път преди пет години, през зимата на 2005-а. Разхождахме се рано сутринта по булеварда и както ни беше станало обичайно от години, се чувствахме неловко. Спомням си, че говорех само аз, тя си тананикаше, поздравяваше хора, които дори не ѝ отвръщаха; в редките случаи, когато ме прекъсваше, беше само с по някое възклицание, без ясна връзка с това, което казвах. През годините се бяха случили твърде много беди, някои от тях ужасяващи, и за да преоткрием близостта помежду си, трябваше да си доверим тайните си мисли, но аз нямах сили да намеря подходящите думи, а тя, която вероятно имаше сили, нямаше желание, не виждаше полза от това.

Все пак аз много я обичах и когато идвах в Неапол, винаги се опитвах да се срещна с нея, макар че, да си призная, малко ме беше страх. Много се беше променила. Старостта ни беше надвила и двете, макар че, докато аз се борех със склонността си към пълнеене, тя си бе останала кожа и кости. Подстригваше сама късата си коса, съвършено бяла не по неин избор, а от небрежност. Лицето ѝ, белязано от дълбоки бръчки, все повече напомняше на бащиното ѝ. Смееше се нервно, с почти стържещ звук, и говореше твърде силно. Жестикулираше непрекъснато, като придаваше на жестовете си такава ожесточена решителност, че сякаш искаше да съсече на две жилищните сгради, улицата, минувачите, мен. Минавахме покрай началното училище, когато един млад, непознат за мен мъж ни изпревари задъхан и ѝ изкрещя, че в лехите до църквата е открит женски труп. Забързахме към градинките, Лила ме повлече сред тълпата от зяпачи, като си пробиваше безцеремонно път. Жената лежеше по хълбок, беше необичайно дебела и носеше тъмнозелен старомоден шлифер. Лила я позна веднага, аз не, беше нашата приятелка от детските години Джилиола Спанюоло, бившата съпруга на Микеле Солара.

Не бях я виждала от няколко десетилетия. Красивото ѝ лице беше съсипано, глезените ѝ бяха станали огромни. Косите ѝ, навремето кестеняви, а сега огненочервени, дълги, като в юношеските ѝ години, но вече редки, се бяха разпилели по разораната пръст. Само единият ѝ крак беше обут в износена обувка с нисък ток, другият бе пристегнат от сив вълнен чорап с дупка на палеца, а обувката се намираше на метър разстояние, като да се беше изхлузила след борба с някаква болка или уплаха. Избухнах в сълзи, Лила ме изгледа раздразнено.
Седнали на една пейка в близост, изчакахме безмълвно да изнесат Джилиола. Какво ѝ се беше случило, как беше умряла, засега не се знаеше. Оттеглихме се в дома на Лила, в стария, малък апартамент на родителите ѝ, в който сега живееше със сина си Рино. Поговорихме за приятелката си, тя каза само лоши неща за нея, за това какъв живот е водила, за претенциите ѝ, за коварството ѝ. Но сега аз на свой ред не успявах да се съсредоточа, мислех си за обърнатото в профил лице върху пръстта и за дългите ѝ редки коси; за бледите петна по черепа. Колко от хората, с които сме били деца по същото време, вече не бяха живи, бяха изчезнали от лицето на земята заради болести, защото нервите им не бяха издържали на шкурката на страданието или защото някой бе пролял кръвта им?

Известно време постояхме неохотно в кухнята, без никоя от нас да се реши да раздигне масата, след което излязохме отново. В хубавия зимен ден слънцето придаваше спокоен вид на нещата. Старият квартал, за разлика от нас, си беше останал същият - с къщите, ниски и сиви, с двора на нашите игри, с булеварда, с черната паст на тунелите, с насилието. Но пейзажът наоколо се беше променил. Зеленикавата шир на блатата вече я нямаше, старата консервна фабрика беше разрушена. На тяхно място проблясваха стъклените небостъргачи, навремето предзнаменования за сияйно бъдеще, на които не беше повярвал никой. Отбелязвах промените през годините, понякога с любопитство, по-често разсеяно. Като дете си бях наумила, че отвъд квартала се простира един Неапол, който предлага чудеса. Небостъргачът на Централна гара например ме беше поразил преди десетилетия, докато го изграждаха етаж след етаж, скелетът му ни изглеждаше неимоверно висок до железопътната гара. Колко се изненадвах, когато прекосявах Пиаца Гарибалди. "Виж колко е висок", казвах на Лила, на Кармен, на Паскуале, на Ада, на Антонио, на всичките си тогавашни приятели, с които слизахме към морето, до пределите на богаташките квартали. Там горе, мислех си, живеят ангелите и със сигурност се любуват на целия град. Да се покатеря, да се кача до върха, така ми се искаше… Това беше нашият небостъргач, въпреки че бе извън квартала, гледахме го как се издига ден след ден. Но строежът му бе преустановен. Когато си идвах вкъщи от Пиза, небостъргачът на гарата вече не ми изглеждаше като символ на обновлението, а като поредното доказателство на непригодност.

В онези години стигнах до убеждението, че няма голяма разлика между квартала и Неапол, мизерията безпределно преливаше от едното в другото. При всяко завръщане намирах един все по-вял град, който не устояваше на менящите се сезони, на жегата, на студа и най-вече на бурите. И ето че гарата на Пиаца Гарибалди се беше наводнила, ето че бе рухнала галерията пред музея, ето че се беше образувало свлачище и електричеството не искаше да се върне. Пазех в паметта си тъмни улици, изпълнени с опасности, все по-безразборен трафик, разбити плочки, големи локви. Канализацията, препълнена, пръскаше, плюеше. Лава от отпадни води, боклуци и бактерии се изсипваше в морето от покритите с нови и нестабилни постройки хълмове или разяждаше света отвътре. Хората умираха от немарливост, от корупция, от произвол и въпреки това на поредните избори ентусиазирано даваха зелена улица на политиците, които правеха живота им непоносим. Едва слязла от влака, се придвижвах предпазливо из местата, където бях расла, като внимавах да говоря винаги на диалект, сякаш исках да предупредя: "Аз съм от вашите, не ми причинявайте зло".

Когато се дипломирах, когато написах на един дъх разказа, който напълно неочаквано, в рамките на няколко месеца, се превърна в книга, положението в света, от който произхождах, сякаш още повече се влоши. Докато в Пиза и в Милано се чувствах добре, на моменти направо щастлива, при всяко завръщане в моя град изпитвах страх, че някое непредвидено обстоятелство ще ми попречи да му се изплъзна и че нещата, които си бях извоювала, ще ми бъдат отнети. Че няма да мога да се върна при Пиетро, за когото скоро трябваше да се омъжа, че ще бъде ограничен достъпът ми до приветливото пространство на издателската къща, че няма да мога повече да се наслаждавам на изтънчеността на Аделе, моята бъдеща свекърва, майка, каквато моята никога не е била. Още в миналото се беше случвало градът да ми изглежда пренаселен, една безпределна блъсканица от Пиаца Гарибалди до "Форчела", "Дукеска", "Лавинаио", "Ретифило". В края на шейсетте ми се струваше, че тълпата се е разраснала и че липсата на търпимост и агресията се разпространяват неконтролируемо. Една сутрин стигнах до Виа Медзоканоне, където няколко години по-рано работех като продавачка в една книжарница.

Отидох там от любопитство, за да видя пак бившето си работно място и най-вече за да разгледам университета, в който никога не бях влизала. Исках да го сравня с този на Пиза - Скуола Нормале, дори се надявах да се натъкна на децата на госпожа Галиани - Армандо и Надя - и да им се похваля с това, което съм успяла да постигна. Но пътят дотам и университетските пространства ме потиснаха, беше пълно със студенти от Неапол, провинцията и целия Юг, младежи добре облечени, кресливи, самоуверени; юноши с грубовати и същевременно сервилни маниери. Тълпяха се по изходите, в аулите, пред канцелариите, където имаше дълги, често размирни опашки. Трима или четирима от тях се сбиха на броени метри от мен, сякаш им стигаше това, че са се видели, за да избухнат във взрив от обиди и юмруци, вихрушка от момчета, които крещяха настървението си за кръв на някакъв диалект, който дори и аз трудно разбирах. Побързах да си тръгна, сякаш нещо заплашително ме беше докоснало на едно място, което смятах за защитено обиталище единствено на разума.

С две думи, струваше ми се, че с всяка година става все по-зле. В онзи дъждовен период градът за пореден път се пропука, цяла една сграда се килна настрани като човек, който се обляга на разядената от дървеници странична облегалка на кресло и тя поддава. Загинали, ранени. И крясъци, бухалки, хартиени бомби. По всичко изглеждаше, че градът таи в утробата си гняв, който не успява да се освободи и затова го разяжда или пък избива на повърхността в циреи, пълни с отрова, поразяваща всички: деца, възрастни, старци, хора от други градове, американци от НАТО, туристи от всички националности, самите неаполитанци. Как се издържаше на това хаотично, опасно място, в крайните квартали, в центъра, по хълмовете, в полите на Везувий? Какво лошо впечатление ми направиха Сан Джовани а Тедучо и пътуването, което ме доведе до него! Какво лошо впечатление ми направиха фабриката, където работеше Лила, и самата Лила, Лила с малкия си син, Лила, която в една мизерна сграда живееше с Енцо, макар и да не спяха заедно.

Каза ми, че той иска да научи как функционират изчислителните машини и че тя се опитва да му помогне. Запечата ми се гласът ѝ, който се опитваше да заличи Сан Джовани, саламите, миризмата на фабриката, нейния хал, като произнасяше с псевдокомпетентност абревиатури от типа на Кибернетичен център на Миланския университет и Съветски център за приложение на изчислителните машини в обществените науки. Искаше да ме накара да повярвам, че в Неапол също скоро ще се зароди подобен център. Помислих си: в Милано може и да стане, в Съветския съюз със сигурност, но тук не, тук това са само глупости, родени от неукротимата ти глава, глупости, в които завличаш бедния, предан Енцо. Вместо това си тръгни. Измъкни се завинаги от живота, който познаваме още от раждането си. Установи се в някоя добре организирана територия, където наистина всичко е възможно. Аз лично се бях измъкнала. Но само колкото да открия в следващите десетилетия, че съм грешала, че става дума за верига с все по-големи халки: кварталът препращаше към града, а градът - към Италия, Италия към Европа, а Европа - към цялата планета. Днес виждам нещата така: не кварталът е болен, не Неапол, а земното кълбо, вселената или вселените. Въпросът е да умееш да криеш, включително и от себе си, истинското състояние на нещата."
Из книгата

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg