Утрешният ден

Аманда е изгубила съпруга си и детето, което очаква. Изолирана в една уединена къща в провинцията, тя живее на спуснати капаци и без връзка с околния свят, неспособна да преодолее мъката си от сполетялото я нещастие. Там попада на календарите и бележниците, в които бившата собственичка е споделяла опита си в градинарството. Аманда се зачита и решава отново да вдъхне живот на изоставената градина. С течение на времето тя влиза в контакт с цветята, зеленчуците, дърветата, със земята, от която черпи силата, необходима ѝ, за да се върне самата тя към живота и да отправи поглед към утрешния ден.

Утрешният ден не е трагичен роман, не е и роман от типа feel good, а е творба, изпълнена с емоция и надежда, химн на животворната природа, на силата, която може би се крие у всекиго от нас.

Книгата е част от поредицата Съвременна европейска проза на издателство Колибри.

Френската писателка Мелиса да Коста (р. 1990 г.) е авторка на 7 романа, до един бестселъри, удостоени с наградите Ален Фурние, Сезам и Бабелио. След Цялата небесна синева Колибри издава не по-малко нашумелия ѝ роман Утрешният ден.

"Ръждясалата ключалка заяжда. Мъжът упорства, вади ключа, пак опитва. И тук е ужасно горещо. Не колкото в града или в равнината, но все пак. Температурата е близка до трийсет градуса. Мъжът диша тежко; размишлява за миг, после леко натиска с рамо дървената врата, като в същото време завърта ключа. Прищракване - и тежката врата с олющена боя поддава и се отваря към вътрешността, към тъмнината, към свежестта.

Къщата като че ли е стояла затворена с месеци. Долавя се лек мирис на застояло, но неприятното впечатление бързо се разсейва от прохладата, която цари вътре. Двайсет и два градуса - на толкова оценявам вътрешната температура. Не повече. Чудесно. Чувам мъжа, който се движи до мен и поставя на пода професионалната си чанта от изкуствена кожа. Издрънчават ключове. Той ги прибира в джоба на панталона си.
– Търся ключа за осветлението - уточнява.

Чакам послушно, изправена в тъмното антре. Нищо по-добро не мога да направя. От онази вечер на 21 юни чакането ми се е превърнало във втора природа. В мое единствено занимание. Той диша тежко. Защото му е горещо? Защото му е трудно да търси ключа пипнешком? Не му помагам. Не мисля за него. Чакам. Изтича неопределено време между дебелите стени на старата къща. Мислено отбелязвам отсъствието на съседи и тишината. Това също е добре.
– А, ето. Извинете ме.

Бледа светлина озарява антрето. Брокерът бърше челото си, отправя ми виновна усмивка. Убеден е, че ще побягна с пълна скорост. Слабата крушка, миризмата на застояло, заяждащата врата, дървото сигурно се е надуло... Аз обаче не побягвам с пълна скорост. Оглеждам коридора, в който се намирам. Тъмен коридор без прозорец. Меднокафяви плочки. Бели стени. Первази от тъмно дърво. Картина, изобразяваща каменна църква. Шумолене на листа. Той препрочита бележките си. Не е готов. Пак бърше влажното си чело. Аз не помръдвам. Не питам нищо. Той сам ще повдигне въпроса. Или няма. Все едно.
– Къщата е строена през 1940 година. Фасадата е измазана преди десет години. Изолацията на покрива е от миналата зима.

Струва ми се, че в погледа му проблясва доволство. Възлов аргумент, няма съмнение. Взирам се, без истински да я виждам, в картината с църквата.
– Площ от шейсет квадратни метра. Вратата вдясно води към спалнята, тази вляво - към банята.

Протяга ръка към мен, гледа ме втренчено. Няколко секунди ми отнема да разбера, че ме кани да се отправя към дясната врата и да я отворя. Мисълта ми тече бавно. Накрая мъжът ме повежда с нова извинителна усмивка. Тази врата се отваря по-лесно. Леко проскърцване, нищо повече. Крачките му заглъхват, изчезват. Което говори за наличието на мокет.
– Ще отворя капаците.

Чакам. Шум на натисната дръжка на врата. Дрезгаво проскърцване. Слабоват светлинен лъч. По-откровено натискане, което предизвиква недвусмислено скърцане. В следващата секунда светлината прониква в помещението. Слънчев лъч, пронизан от безгрижно полетели зрънца прах. И наистина, различавам мокет в същото меднокафяво като плочките в коридора. И легло. Голямо. Табла на леглото от масивно и тежко тъмно дърво. Старомоден гардероб, висок, сурово дърво. Толкова. Основното. Устройва ме. Нищо не питам. Тишина, хлад и по-малко слънце.
– Прозорецът гледа на изток. Ако сте ранобудна, можете да видите как изгрява слънцето над гората.

Не знае, че нямам намерение да отварям капаците. Да стоя на тъмно, това искам.
– Имате ли въпроси?
– Не.

Изненадан? Или не? Не спирам поглед на лицето му. Само чакам. Края на посещението. Ключовете. Да се затворя. Тръгваме обратно към коридора. Този път лявата врата. Същата история. Скърцащи капаци. Едва проникваща светлина. Старовремска вана в ужасно убито розово. Биде. Кой още използва такова нещо? Мивка. Няколко поставки.
– Ще трябва да поизточите водата... Спряна е от доста време. Сигурно отначало ще е жълта.

Жълта вода. Прозрачна вода. Вода, общо взето. Светлината потрепва, когато се връщаме в коридора. Ще трябва да се смени крушката. Той бута последната врата, прокашля се. Дневната несъмнено е прашна. Няколко секунди изтичат между натискането на ключа и появяването на мъртвешки бледа светлина. Помещението с отворен план е в същия стил като предишните: тъмно подово покритие, кухненски мебели от тъмно дърво, убито розови тапети с мотиви клонки от бял бамбук. Мъжът отваря един прозорец, после и капаците, за да влезе по-чист въздух. Ярката светлина ме принуждава да присвия очи. Не понасям слънцето. Синьото небе ме оскърбява. Мъжът говори и аз се отдръпвам от прозореца. Отново търся свежестта и тъмнината.
– Както виждате, бившата собственичка е имала градина. Тя е изоставена, но с малко прекопаване може да се възстанови. Стига да желаете. Млъква. Мисля, че се взира в мен.
– Не гледате ли? Всичко наред ли е, госпожо? Светлината ли ви пречи?
– Мигрена.
– Извинете. Ще затворя.

Признателна съм му. Той продължава, убеден, че всичко това е необходимо, за да се подпише договорът още днес.
– Предишната собственичка беше една стара дама. Почина преди три години. Оттогава къщата е необитаема... Не че не е в добро състояние, напротив, беше идеално поддържана от дъщерята на дамата, която живее на другия край на Франция, но се връща тук веднъж годишно. За ремонта на покрива миналата година...

Вече не го слушам. Той не забелязва.
– Не, проблемът е, че хората избягват селските райони. Навсякъде е така. Малко хора си мечтаят за Оверн.
– Мебелите ще останат ли?
Той кима, без да се подразни от прекъсването."
Из книгата

Френската писателка Мелиса да Коста (р. 1990 г.) е авторка на 7 романа, сред които издадените от „Колибри“ - „Цялата небесна синева“ и „Утрешният ден“. Романите ѝ до един са бестселъри, удостоени с наградите „Ален Фурние“, „Сезам“ и „Бабелио“, и издадени в над 40 страни в над 3 милиона екземпляра. Мелиса да Коста е най-четената писателка във Франция от 2021 г. насам. „Хищници“ е седмият ѝ роман, излязъл през януари 2026 г.

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg