Прокълната земя

"Фермерът е мъртъв, мъртъв е, а всички се интересуват единствено кой го е убил". Така започва историята на Бет и нейния нежен, мил съпруг Франк. Двамата са щастливо женени, като връзката им се основава на това, че миналото остава погребано. Не и до завръщането на Гейбриъл Улф, мъжът, когото Бет е обичала като момиче - мъжът, разбил сърцето ѝ преди години. Гейбриъл се е върнал в селото с малкия си син Лио, момче, което много напомня на Бет за собствения ѝ син, загинал при трагичен инцидент. Чувствата на Бет към някогашния ѝ любим отново пламват. Бет е принудена да направи избор между жената, която някога е била, и жената, която е станала. Прокълната земя е завладяваща история за любовен триъгълник, която се развива с темпото и обратите на трилър. Роман за мъчителното раздвоение, трудния избор и съкрушителните му последствия. Но и роман за неувяхващата надежда.

Книгата е част от поредицата Съвременна европейска проза на издателство Колибри.

"Фермерът е мъртъв, мъртъв е, а всички се интересуват единствено кой го е убил. Дали наистина е било убийство, или нещастен случай? На убийство приличало, така говорят, при тази огнестрелна рана право в сърцето нямало как да не е предумишлено. Чакат ме да заговоря. Два чифта очи са се втренчили безмилостно в мен. Но как да им кажа онова, което той поиска от мен, репетираните заедно думи преди пристигането на полицията? Поклащам глава, нужно ми е още време. Истина е онова, което казват: в последния си момент изживяваме цялата си съдба. Отново сме онова момче или момиче с цялото ни бъдеще пред нас - светло и красиво, изпълнено с приказни нощи под звездите.

Той чака да го погледна и когато го правя, усмихва се, за да ми покаже, че е добре, кимва ми едва доловимо. Кажи го, Бет. Кажи го сега. Отново отправям очи към лицето му, красиво за мен тогава, сега и завинаги, за последен поглед помежду ни, преди всичко да се промени. 1968 г. Хемстън, Северен Дорсет.
– Гейбриъл Улф се е върнал отново да живее в Медоуландс - съобщава Франк и името експлодира в мен. – Вече е разведен. Само той и момчето са в онази голяма къща.
– О! Май нямам друга дума.
– И аз същото си казах - кимва Франк.

Става, заобикаля към моята страна на масата, улавя лицето ми между дланите си, целува ме.
– Няма да допуснем този малоумник да ни трови. Нищо общо няма да имаме с него.
– Откъде научи?
– Снощи в пъба само за това се говореше. Два големи камиона докарали всичките им вещи от Лондон.
– На Гейбриъл му беше омразно да живее тук. Защо му е било да се връща?

Усещам името му странно върху езика си. За пръв път от години го изричам на глас.
– Няма кой друг да се грижи за имота. Баща му отдавна е покойник, майка му е на другия край на света. Надявам се да е затънала до гуша във фъшкии на динго.

Франк винаги успява да ме разсмее.
– Но какво ценно има тук за него? - подхвърля небрежно Франк, само че аз долавям неизречената мисъл, пробягала в ума му. Освен теб. – Повече би му отивало да разпродаде всичко и да се пресели в Лас Вегас или в Монте Карло, или където се мотаят подобни... - Той търси думата и изглежда доволен от себе си, когато я открива. – ... знаменитости.

Франк прекарва всичките часове през деня, а и по няколко вечер в работа по фермата - грижи се за животните ни и обработва земята. Работи по-усилено от всеки, когото познавам, но винаги отделя време да се любува на красотата на пролетния залез или на внезапно извилата се главозамайваща песен на чучулига. Настройката му към времето и дивата природа е вкоренена в самите му кости. И това е едно от многото неща, които обичам у него. Франк няма време да чете книги и да ходи на театър. Не би разпознал сухо мартини, ако му го тропнат под носа. Той е самата антитеза на Гейбриъл Улф или поне на онзи Гейбриъл Улф, за когото четем по вестниците. Гледам как мъжът ми се обляга на вратата, за да обуе ботушите си. След двайсет минути кожата му ще е пропита с воня на кравешка тор. От другата страна на вратата се почуква толкова силно, че Франк се стряска. Отваря я със замах и брат му буквално се изсипва в стаята. Сутрините ни неизменно започват така. Джими, още зачервен от снощната бира, с притворени очи и стърчащ право нагоре на главата му кичур коса, сякаш намазан с гел, промърморва:
– Аспирин, а, Бет? Мъчи ме махмурлук.

Вадя аптечката от шкафа, където я държим основно за махмурлука на Джими. Някога бе пълна с детски парацетамол, лепенки и бинтове за спешно превързване на рани. Разликата във възрастта на Франк и Джими е пет години, но те толкова си приличат, че отдалеч дори на мен ми е трудно да ги различа. Високи са близо метър и деветдесет, с тъмни, почти черни коси и толкова сини очи, че хората често се стъписват при вида им. Казвали са ми, че са ги наследили от майка си, макар аз никога да не съм имала възможност да я видя. И двамата носят изтъркани кадифени джинси и бархетни ризи, които скоро ще бъдат скрити под работните гащеризони - тяхната ежедневна униформа. В селото понякога ги наричат близнаците, но само на шега; няма съмнение, че Франк е по-големият брат.
– А каза Само да допия тази бира и стига толкова за тази вечер - подкачи го Франк.
– Бирата е награда от Бог за прилежно свършената работа - отвърна Джими.
– Това в Библията ли го пише?
– Може и да не го пише, но би трябвало.
– По пладне ще се върнем да се заемем с агнетата. Довиждане дотогава - подвиква ми Франк.

Братята излизат навън и още се смеят, докато пресичат двора. Мъжете са отишли да доят, кухнята е опустяла и ме чакат безброй задачи, с които да се заема. Пране – сериозно пране. Гащеризоните на братята ме чакат върху дъската за търкане. Също и мръсните съдове от закуска. Подът винаги има нужда от метене, без значение колко пъти съм го минала с метлата. Вместо това сварявам още кафе, обличам едно старо мушамено яке на Франк, сядам до малката масичка от ковано желязо и отправям поглед навън, над нивите, към трите червени комина с различна височина, надничащи над разлистените дъбове на хоризонта. Медоуландс. Преди 1955 г. Нямам представа, че съм влязла в чужд имот, изгубила съм се в свят на мечтите, главата ми е пълна с романтични сценарии, на които съм царица. Представям си се до фонтан, край който свири оркестър, как получавам страстно обяснение в любов. По това време чета много Остин и Бронте и проявявам тенденция към разкрасяване и преувеличение.

Трябва да съм зяпала към небето, в буквалния смисъл с глава в облаците, защото сблъсъкът ми идва изневиделица.
– Ама що за безобразие?

Момчето, с което сме ударили раменете си, не е ли герой от фантазиите ми? Висок, строен, арогантен, същински господин Дарси в тийнейджърска възраст.
– Не гледаш ли къде ходиш? - пита ме. – Това е частен имот.

Намирам фразата частен имот за леко абсурдна, особено пък в съчетание с този отсечен и изискан изговор. Ливадата, в която се намираме, тучна и зелена, оградена с разлистени дъбове, е съвършеният образец на Англия в пълния ѝ разкош. Като тези, описвани от Кийтс, от Уърдсуърт. Би трябвало да може всеки да ѝ се наслаждава.
– Ти усмихваш ли се?"
Из книгата

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg